В памет на полковник инж. Симеон Рангелов, сражавал се като млад подпоручик на Добро поле
През тази година се навършват 100 г. от края на Първата Световна война. Историци, изследователи, хабилитирани учени и военни капацитети, с неотслабващ интерес разглеждат причините, хода на военните действия и последствията от тази първа, най-голяма касапница в историята на бурния 20 в., отнесла повече от 15 млн. човешки живота и причинила невъобразими загуби, страдания и духовни травми на цели поколения в Европа и света. В обществено-исторически план, тази война погреба трите империи на орлите – Руската, Германската и Австро-Унгарската империи, както и империята на Османските султани. 70 млн. войници, разделени в две поротивостоящи коалиции - на Антантата и Централните сили, от 1914 до 1918 г. неотстъпно, жестоко и убедено проливаха кръвта си и в изпълнение на своя дълг, записаха хроники от неизбродни страници на доблест и храброст, на издръжливост, себеотрицание и воля, в името на прогласените свои национали интереси и идеали.
Войната, която е майка на всички неща, извън сложните обществено-икономически причини, които я задействат и вън от чисто човешките измерения на мъжката чест и отговорност, пред олтара на Отечеството, начерта и водоразделната линия във възгледите и ценностите в живота на поколения, нации и общества. Тя укрепи и един идеал на правдата и кръсти в непримеримост и ярост, пътищата на неговото постигане или отричане.
Два месеца преди последният оръдеен залп на 11 ноември 1918 г., да оповести края на войната, на Южния (Солунски фронт), в местността Добро поле на 1876 метра надморска височина, се разиграва драмата на тридневни кървави боеве, срещу участък от фронта, заеман от втора и трта български дивизии. Атакуваната част от фронтовата линия е от вр. Сокол, охраняван от 10-ти пехотен полк до върховете Миро Петерник и вр. Калника, охранявани от,30-ти , 29-ти и 32-ри полк. Дължината по въздушна линия е 9 км, а дължината по линия на окопите е 20 км.
Пробивът се осъществява от 122-ра елитна Френска дивизия, сръбската Шумадийска дивизия и 47-ма колониална дивизия. От българската позиция, само няколк дни по-рано, са изтеглени 72 оръдия и по сведения събрани от Григор Чешмеджиев са пренасочени към Битолския фронт. Българските части, които 3г са стояли, като непробиваема броня на този участък, са били лишени в деня на пробива от артилерийска подкрепа и се отстъпвали от отчаяни смъртни хватки. Войските на Антантата превземат позиция, след позиция и успешно напредват към сърцето на Македония: на 20 септември са пред Кавадарци, на 25-ти достигат Велес, на 29-ти са в Скопие. Същият ден в Солун е подписано примирието – България капитулира. На запад от река Вардар остават над 86 хиляди пленници-заложници.
И всичко това само за 14 дни!
Наскоро скромно отбелязахме горчивия юбилей под сянката на евроатлантическа политкоректност и неудобството на победения. Нужен ни е честен и откровен разговор за разгрома и катастрофата, отворила незарастваща рана в душата на всеки българин, защото само с Дойранската епопея и спасените бойни знамена не можем да измием „срамът от челото“.
В условията и възможностите на днешното информационно общество канализирането на интереса към тези отминали и почти забравени събития не е невъзможен. Интересът към отминалите войни и събития нараства и книжният пазар е пълен с нови издания на военна тематика. Младите търсят детайлите, не приемат, дори се отвращават от обобщения и доктринални обяснения за отминалите събития. Появяват се алтернативни изследователски, откривателски и културно-мемориални инициативи. На тази основа, настоящата статия е опит за по-диференцирано, осъвременено и съотносително изложение, както и с разбирането, че отговорите на много от днешните въпроси на българската съдба са заровени в събитията от онези трагични дни. Там някъде е и черната сянка на истината, за едно неизследвано докрай предателство, което според помествният откъс от спомените на Григор Чешмедживе може да се изрази с една дума – фердинанстване – действия позорни, посли и жестоки,свързани с едно черно име, което никакви усиля не ще могат да измият от онази мръсотия, която може да унижи и опозори човекът завинаги. Използвани са основно трудовете на изтъкнати наши военни – очевидци и участници в събитията, тогава.
Къде е Добро поле?
Съвсем близо – на 120 км по права линия от ГКПП Кулата, на 1876 метра височина в планинския масив Нидже-планина по билото на която минава гръцко-македонската граница. Добро поле нито е „добро“ нито е поле, а каменист връх и едноименно високопланинско блато. Самата позиция на българските войски през 1918 г. е разположена южно от тази граница, както е показано на картата. Централно от тази позиция, от билото на Нидже се простира право на север дългият и висок хребета Козяк, играещ ключова роля на територията и събитията тогава. По него е стикът между 2-ра и 3-та наши дивизии, а днес граница между големите по територия общини на Прилеп и Кавадарци. Местността е високопланинска и труднодостъпна с преобладаващи скалисти върхове от 1600 – 1800 метра. Снабдяването на войските е било много трудно от отдалечени тилови бази с въжени товарни линии, а непосредствено до позицията - с товарни коне, мулета и на гръб. Зимата по тия места е започвала рано през септември и е приключвала през май. За работа по укрепване на позициите са оставали летните месеци, ако е имало в наличие дефицитните цимент и каменарски барут. Атакуваният участък е от в. Сокол (10 пех.полк) до върховете Ано и Микро Петерник (32 пех.полк), вкл. издадения напред в.Калиника, е с дължина въздушно 9 км, по дължината на първата линия окопи около 20 км. За разлика от командването, позицията се оценява от военните след войната като неизгодна – издадена много напред, в една линия, неподготвени за отбрана ключови върхове отзад, без силни резерви.
Силите на страните.
България, за участието си в Първата Световна война, мобилизира в армията 878 хиляди души, което е над 20% от населението на страната – един от най-високите проценти на воюващите страни. От тях 537 хиляди по фронтовете, организирани както е показано във сканираното „Бойно разписание“ на Действащата армия към момента на пробива – 16 дивизии, 253 батальона, 2710 картечници, 1217 оръдия и 26 ескадрона. По същото време войските на Съглашението достигат 600 хил.души, организирани в 21 дивизии, 321 батальона, с 3212 картечници, 1536 оръдия и 40 ескадрона. Противникът формално превъзхожда българската армия в жива сила с 12%, по автоматично оръжие с 18%, по артилерия с 26%, по кавалерия с 50%. Като се има предвид, че тя е в отбрана, високо в планините и съотношението между силите не е драстично голямо (кавалерията се пренебрегва), немското командване счита, че на фронта има относителен паритет(!). Дълбоко грешна позиция, която не отчита качествената страна на армията, нейния материален и морален упадък, както и правилото, че атакуващият може да съсредоточава на избрано от него място превъзходни сили. Противникът (за разлика от нас) има също големи количества нов вид оръжие - леки картечници „Люис“ и „Шоша“, наричани по онова време „автоматични пушки“, невлизащи в горното сравнение, а в артилерията – преобладаващо тежки оръдия и гаубици. Тотално е превъзходството в бойната авиация.
Командването.
От „Бойното разписание“ е видно, че българската армия има сложна структура на управление. От Дойранското езеро на запад фактически е на двойно подчинение – на Главнокомандващия Действащата армия генерал Георги Тодоров и на Главнокомандващия (Oberbefehlshaber) група армии „Шолтц“ - генерал от артилерията Фридрих фон Шолтц.
И двамата са опитни генерали, от началото на войната на високи командни длъжности, но генерал Тодоров е назначен едва седмица преди атаката за главнокомандващ, на мястото на заболелия генерал Жеков. Седмица, която прекарва повече като официално лице по посрещането последователно на Баварския и Саксонския крал в София, отколкото в Главната квартира в Кюстендил. Началникът на 3-та дивизия генерал Рибаров същата седмица е в отпуск. На всичко отгоре, двете дивизии при Добро поле обект на атаката, са подчинени различно – 2-ра на 61-ви корпус, 3-та директно на 11-та армия.
Главнокомандващ (Сommandement en chef) Съглашенската Солунска армия е тризвездния френски генерал Франше Деспре, поел поста през м.юни от генерал Гийом. С авторитета си на опитен генерал от Западния фронт, той се налага бързо над разнородната си група армии от французи, британци, сърби, гърци и италианци. Негов основен помощник по организацията на пробива при Добро поле е сръбският генерал-воевода Живоин Мишич. Генерал Франше Деспре е имал големи правомощия като главнокомандващ на Изток. За разлика, нашите двама главнокомандващи е трябвало да съгласуват важните си стратегически решения, освен помежду си, първият с Царя, вторият с Берлин. При така стеклите се обстоятелства, подобно върховно главно командване, при крупни и скоротечни фронтови операции явно не може да действа бързо, гъвкаво и ефективно.
Плановете на страните.
Военният историк Ат.Христов определя българския план за водене на операциите през 1918 година така: „След отбиване на частичните атаки на неприятеля през 1917 г нашата Главна квартира бе възприела най-погрешния метод за водене на войната – пасивна отбрана … Идеята за маневриране не се възприемаше от германските щабове и те не изпълниха категоричната заповед за формиране на силни резерви. Отбранителният бой бе построен върху непременното задържане на първата отбранителна линия.“ Германците обещаваха подкрепа при „евентуални сериозни боеве ако бойната обстановка позволи да се отделят войски от другите фронтове. … същевременно бързаха да изтеглят и последните си дружини и тежки батареи, въпреки протеста на нашата Главна квартира“. План Б нямаше. Същевременно енергичният генерал Франше Деспре, с помощта на добре познаващите топографията на Македония сръбски генерали, на основа на опита от позиционната война на Западния фронт, подготви следния план за настъпление:
Главна ударна група от 6 сръбски и две френски дивизии, подкрепени от 40 тежки батареи от района на Мъгленско, след 24 часова артилерийска подготовка атакуват фронта на 2-ра и 3-та български дивизии на Нидже планина. Пробивът трябва да направят елитната 122 френска дивизия и добре екипираната Шумадийска дивизия, подпомогнати в средата от 47 колониална дивизия, на скъсен фронт в стика между двете наши дивизии. Крайна тактическа цел - достигане хребета Козяк. След постигане на тази цел, двете френски дивизии остават на място. Всички сръбски дивизии плюс една кавалерийска развиват успеха на пробива по билото на Козяк, вляво и дясно от него до р.Черна като неутрализират напълно фланговете на 2-ра и 3-та дивизии и идващите резерви. След постигането на тази тактическа цел, съобразно обстановката, предприемат действия за развитие на успеха към Кавадарци, т.е. да развият тактическия успех в оперативен, като разрежат Солунския фронт на две и завземат главната снабдителна база на армията в Градско.
Дясна ударна група от 4 английски и 2 гръцки дивизии, подкрепяни от 30 тежки батареи атакуват фронта между р.Вардар и Дойранското езеро с основна тактическа цел завладяване на силно укрепената позиция на 9-та Плевенска дивизия. След което групата дебушира по долината на Вардар за да помогне на главната ударна група;
Лява ударна група от 4 френски, една гръцка и една италианска дивизия, подпомогнати от 17 тежки батареи имат главна тактическа цел Прилеп и блокиране на две български дивизии в района на Охридското езеро.
Имало ли е изненада при Добро поле?
Становищата са противоречиви. На основа на възприетата визия за пасивна отбрана, ограничено маневриране и изчерпан ресурс на армията, отговорът на въпрос губи смисъл. Емоционалният отговор на генерал Тошев е „Врагът пред очите ни копаеше гнезда за новите си батареи, влачеше далекобойните си топове, подвозваше по цял ден снаряди с камиони, маневрираше с частите си, а ний като хипнотизирани гледахме на растящото зло… Изобщо казано, ний се примирихме, оставихме всичко на случая дано противникът не атакува(!).“ Последната среща на главнокомандващия генерал Жеков с генералите Шолтц и Щойбен в началото на септември, преди да сдаде поста, е на тема отбраната около двата бряга на Охридското езеро, а не Добро поле(!). Началникът на 2-ра дивизия ген. Русев поради очакваната атака се противопоставя от 10 Родопски полк да се изпраща в София почетна рота с командира на полка за церемониала по посрещане на Баварски крал. Отговорът от Главната квартира е „противникът я атакува, я не“(!). От друга страна разузнавателният бюлетин на същата квартира предупреждава за готвена атака на противника към Прилеп и Добро поле - Петерник. В софийските кафенета открито се говори на тема за предстояща съглашенска атака. Бригаден командир на Добро поле получава две писма от жена си за това! Така влизаме в казуса „22 юни“ на руснаците, затова нека читателите сами отговорят на заплетения въпрос.
Операциите
На 14 септември в 8.30 часа цялата артилерия на главна ударна група открива огън по позициите на 2-ра и 3-та български дивизии, като най силен е по белязания за пробив участък на 30, 29 и 32 полкове. Артилерийската подготовка е централизирана в ръцете на френски артилерийски генерал по опита от Западния фронт и се коригира от самолети наблюдатели. Още в първите часове пораженията на позицията са огромни – окопите сринати, телени мрежи и телефонни линии разкъсани, не укрити оръдия и минохвъргачки унищожени, скривалища затрупани, започват горски пожари… По план има прекъсване на огъня за почивка на артилеристите и провеждане разузнаване с бой, за да се установи позицията няма ли да падне като зряла круша. За изненада на съглашенците, българската позиция оживява и малките групи „огледвачи“ са разпилявани от защитниците с пушечен огън. Адът продължава цял ден и нощ! Нашите батареи бяха отслабени и полуразрушени, затова мълчаха и пестяха гранатите си, в очакване да дадат преграден огън срещу пехотата на противника, когато тръгне в атака.
15 септемри – жесток и кървав ден за трите български полка на Добро поле – Петерник! Атакуващите вериги на противника, в изпълнение на един коварен тактически прийом, под прикритието на артилерийския огън, през нощта се приближават до 30 метра от разнебитената позиция на защитниците. В 5.30 часа, след пренасяне на огъня в дълбочина, още в тъмнината, мъглата и барутния дим, атакуващите вълни се хвърлят в нашите окопи и изненадват защитниците в тях, както и на излизане от скривалищата и от заслоните. Това попречи останалата жива наша артилерия да даде ефикасен преграден огън по гъстия им атакуващ ред за да не порази своите. „От този момент започва истинската Доброполска трагедия, в която шепа защитници ще се борят отчаяно за своя собствен живот и за живота на родината си“ (полк.Азманов). Боят приема ръкопашен характер, където основни оръжия са ръчните гранати, бой на нож и пехотните лопатки. На места където защитниците са успели да излязат своевременно от скривалищата, закипява упорит бой на близко разстояние - в действие влизат манлихерите, картечниците и гранатите. Първите атаки са отбити, но гъстите вериги на французи, сенегалци и сърби обтичат гнездата на съпротива и бавно продължават настъплението си нагоре, явявайки се в тил на защитниците. В резултат има и много пленници. Подробностите на сражението ден по ден и полк по полк е описано подробно и обективно в труда на полк.Азманов – за героичната тройна атака „на нож“ на резервният 53 полк на храбрият полковник Ламбринов, за бункера на подпоручик Мазгалов и неговите 13 другари изгорени с огнехвъргачка, за поручик Бончев, адвокат от София, намерил смъртта си като майор Горталов при Плевен, но от сенегалци. Боят приключва вечерта на 7—8 км от главната позиция, на и около връх Голям Козяк, където остатъците от нашите разбити полкове, изгубили 75% от състава си се оттеглиха. Тук е и пристигналия резерв – 81 пехотен полк на полк.Шингаров, посрещнат с „ура“ от защитниците, както ген.Радецики на Шипка. На картата мястото е показано с голяма дълга скоба и цифрата 81.
16 септември – повторение на драмата от 15-ти, но в по-ограничени мащаби и интензитет на сражението. 122-ра, 47-ма френски и Шумадийската дивизии, понесли не малко загуби, остават на място като резерв на генерал Франше Деспре. Операцията продължават останалите 5 сръбски дивизии плюс кавалерийската. Нашата нова позиция на Козяците беше почти съвършено неукрепена. 81-ви полк и остатъците от разбитите полкове посрещат подновените атаки от сутринта с пушечен, картечен огън и контраатака „на нож“, защото артилерия вече няма. След обяд се намесва решаващо противниковата артилерия и постепенно защитниците напускат позициите си, заплашени от обхождане и пленяване. Оттеглят се на 5 – 6 километра на следващите удобни за отбрана върхове на хребета Козяк – Перун и Балтова чука. След падането на позицията ни на Голям Козяк фланговете на съседните наши части бяха вече сериозно заплашени. При грамадното числено и морално надмощие на врага, при липсата на резерви, които да го спрат или ограничат успеха му, началниците на 2 и 3 дивизии, останали с по 2000 бойци, заповядаха на близките до пробива полкове да отстъпят и завият фланговете си за да не бъдат обхванати и пленени.
17 септември – на хребета Козяк се появява бързо сформираната сборна „дивизия“ на генерал фон Ройтер от батальон, егерска част, картечна команда и една батарея – общо към 1500 бойци. Фон Ройтер трябва да поеме общото командване на всички части отстъпили по билото на Козяк. Но вече е късно – малочисления Ройтеров отряд на „великия“ съюзник внесе повече отчаяние, отколкото надежда. Многочислените и опиянени от успехите си сръбски дивизии, съпровождани постоянно от артилерийска поддръжка, отхвърлят една след друга новите огнища на съпротива. Изморени, трети ден в неспирни сражения и отпаднали духом, бойците отстъпваха щом биваха обстреляни от артилерията или заплашени с обхождане. „В тоя критичен момент се почувства тяхното пълно изтощение и умора от войната. Това бяха вече последните конвулсии на една разбита армия“ – заключава полк. Азманов. „При тези условия борбата не можеше вече да се води – допълва и ген. Атанас Христов. Вечерта на 17-ти остатъците от 2-ра дивизия и отряда на фон Ройтер се събират на височините зад р. Черна (сега опашката на язовира „Тиквеш“), а на 3-та дивизия, подкрепени от пристигналия със закъснение 49 пех. полк – по десния бряг на притока на Черна - р. Блатница. Така се откри едно свободно пространство от около 15 км между 2 и 3 дивизии, в което противникът свободно можеше да настъпва на север, без да срещне сериозна съпротива. Резервите бяха вече изхарчени и бити по части.
Развръзката
Тактическият успех на противника се превърна в оперативен. Да се пращат нови резерви тук, като се отнемат от останалия фронт бе практически невъзможно. Да се разчита, че германците ще изпратят исканите в подкрепа 6 дивизии — бе абсурд. На 20 септември сърбите достигнаха височините южно от Кавадарци в тила на нашата 1-а армия. Това беше вече последният момент за вземане на едно героично решение, но нямаше кой да го вземе . . . „Главнокомандващия отиде на фронта при отстъпващите и разбунтували се войници. Щабът на Действащата армия продължаваше да чака помощ от съюзниците, Царят се беше скрил при генерал Шолтц в Скопие, а правителството чакаше само разбиването на армията за да поиска примирие . . .“ Момент на отчайваща военно-политическа криза и падение, довела Родината ни до втората национална катастрофа.
Изводи, размисли и бележки
При Добро поле българите устояха на невиждания артилерийски ад, биха се героично три дни срещу превъзхождащия им противник, както на Шипка, Добрич, Завоя на Черна, Каймакчалан и Дойран. Но оставени сами, недохранени, недооблечени, недовъоръжени, без солидни резерви в тая тежка война, накрая не издържаха. „И гладуваха те там, сладък залък не видяха, окъсаха се съвсем, почти обосяха, по висовете въз-бог мръзнеха, зле страдаха … и безсменно носеха тежестите на бойната линия, изложени постоянно под огъня и на мизерията, служещи за присмех и на сенегалците там“ – патетични, но верни думи на народния генерал. Бойците от Добро поле заслужават да бъдат приравнени към всички доблестни синове на родината, защитава ли я по знайни и незнайни върхове и поля на българската земя.
От позиция на днешния ден, водени от хуманни и благородни мисли, крайно време е да припознаем противника като един от нас участник в жестоката война. Не може да изтъкваме посещението на генерал Владимир Вазов в Лондон през 1936 година като признат победител при Дойран от ветераните на войната, а за победителят от Добро поле нито дума. Безспорен победител на Солунския фронт, маршал на Франция, член на Академията на науките в Париж, Франше Деспре заслужаваше поне един доклад на конференция или публикация за юбилея. Неговият план за пробива при Добро поле може да бъде оценен, като смел, решителен и съобразен напълно с военното изкуство и опит, придобит на Западния фронт. Не го величаем, защото план за пробив с една главна ударна група в най-уязвимото място на противника, след което той рухва е направил и генерал Георги Вазов (по-стария) срещу форта „Айвезбаба“ при Одрин 1913 година.
Същото и за сърбите – нашите вечни противници и конкуренти за Македония. Трябва да кажем, че и те жадуваха след 4 годишни митарства да се завърнат в окупираната си и опоскана от Централните сили родина. Затова „блицкрига“, след третия ден на пробива при Добро поле, мотивирано го направиха те. Добре екипираните и нахранени от Съглашението сръбски дивизии, организирани в две армии, с възгласа „Напред към Отечеството“ се хвърлиха неудържимо на север. Едната, на генерал-воевода Байович през Скопие към Ниш, другата на генерал-воевода Степа Степанович, генерал Франше Деспре я насочи след дезорганизираните наши части към старата българска граница. Целта – да окупира Западна България ако не спазваме клаузите на примирието. Каква подигравка на съдбата? Генералите Степанович и Тодоров са бойни другари от Балканската война, където заедно се бият по същите места срещу турците – единият като командващ Втора съюзна армия, другият като началник на 7-ма Рилска дивизия в състава на същата армия!
Имаше ли алтернатива за Добро поле? Познатият отговорът е „в историята няма ако“. Но съществува алтернативна историческа литература, както и импликативно-ситуационен подход като изследователски метод, където на въпроса „какво – ако“ се търси отговор не пряко, а чрез сложен многофакторен анализ, теория на вероятностите и компютърни технологии. Привържениците на алтернативата Добро поле с Дойран, ако намерят подходящ софтуер, могат на своите компютри да достигнат и до неутешителния според мен резултат. По вероятната и интересна алтернатива е другаде – успехът/неуспехът на Войнишкото въстание. При малко по-добра организация от земеделските водачи, закоравелите, озлобените и опитни бойци от фронта щяха лесно да смелят импровизираната софийска отбрана. Погромът на Столицата бе неминуем, запалването на Двореца задължително и от пламъците на когото щеше да се роди Оранжевата Земеделска Република.
За утвърдилата се терминология за „Пробивът при Добро поле“. По начало думата „пробив, проникване, пенетрация“ е обикновено нежелано локално разрушение на елемент от някаква физическа система (пробив на ток, пробив на вода и т.н.) за което винаги има противодействие. Такъв е смисълът и на пробива като военен термин. Но когато след пробив следва пълното разрушение на системата, думата пробив звучи извинително и оправдателно. Например, за 1912 година говорим за разгром на турската армия в Източна Тракия, за 1915та за разгром на Сръбската армия, за 1941-ва за разгром на Червената армия. Само ние принизихме трагедията на Добро поле до обикновен „пробив“. Тази тенденция е още още от септември 1918 г. – може би за да се приспи обществения гняв и поуките от него. Истината е по-жестока: термин е РАЗГРОМ, а последствията КАТАСТРОФА. И друго име - както се разбра, „Добро“ поле“ е само един от многото геройски защитавани обекти на нашите позиции там. Даже като име не е употребявано от неговите защитници – бойците от 30-ти Шейновски полк. Най-високият връх от 1887 м са го наричали просто „Котата“. Върховете Сокол, Караули, Марян, Кравица, Малък и Голям Петерник и най-вече Козяк, където бе фокуса на пробива, не трябва да остават в сянката на Добро поле. Името вероятно се е наложило понеже след войната първата публикация за пробива е на генерал Русев в чиито район е Добро поле. От френска страна за агенциите основните новини са идвали от елитната 122 дивизия, действаща срещу същия обект. Истинското обобщаващо име за пробива е Козяк – проклето място, отворило черна страница в нашата история.
Почит към героите на Добро поле
Да открием Добро поле и Козяк и ги направим близки до сърцата ни, каквито станаха Добрич, Тутракан, Дойран, Каймакчалан, Битоля е дълг и отговорност на всеки просветен патриот. Достъпът за екскурзии, издирвателни и мемориални инициативи не би трябвало да е проблем. До хребета Козяк в Република Македония се стига през Кавадарци или Прилеп по проходими планински пътища на разстояние около 50 километра. Самото сражение на 15 септември е оттатък границата на гръцка територия. До подножието на Нидже планина (Ворас на гръцки) се стига през Солун, главен път 2 за Едесса с отклонение за областта Аридеа, някъде около 100 километра от Солун. Селата Лутракио (Пожарско) и Промахи (Бахово) са непосредствено под върховете Сокол, Добро поле, Марян, Петерник. Нагоре към планината има обозначени горски пътища, стигащи до самата граница и Доброполското блато, може би останали още от годините на войната.
Наш синовен дълг е да се поклоним пред безкръсните гробове на синовете на България, на самото Добро поле. Да отидем там, пряко оглушителния разрив на снаряди и мини, да се закълнеем: България ще пребъде, Въпреки всичко, Вашата България, за която се сражавахте и умряхте с отворени очи!
Използвана Литература:
Атанас Христов генерал-майор, Исторически преглед на Общоевропейската война и участието на България в нея. С.1925.
Стефан Тошев запасен генерал, Победени без да бъдем бити, С. 1924.
Димитър Азманов полковник, Урокът от Добро поле, С.1935.
Лука Малеев запасен майор, Принос към истината. За катастрофата на България през септември 2018, С.1921
Карта : www.BGtopoVJ
Поручик Симеон Рангелов след Добро поле
Роден 1896 г в с.Гранитово-Белоградчишко
Завършва Политехниката на Торино /Италия/
Началник цех „Боеприпаси“ в ДВФ Казанлък
Преподавател във Военното училище
Началник Техническо отделение в М-во на войната
Началник Държавна военна фабрика Казанлък
Заместник Командващ артилерията в МНО
