Нова Зора

Преди сто години – през втората половина на месец септември 1918 г. -  в България се разиграха съдбоносни събития, чиито въздействие се чувства и до днес .   На 14 септември силите на Антантата започват офанзива срещу българската армия на Добро поле в Македония. В българските позиции е извършен пробив  и българската армия започва организирано отстъпление. Отстъплението прераства в бунт, а той - във въстание.

На 18 войските на Антантата пробиват този фронт и започват  нова - трета офанзива срещу българската армия при Дойран. И там започва отстъпление, което обаче не прераства в бунт. На 25 в Солун е подписано примирие  между България и обединените сили на Антантата.

На 27 разбунтувалите се на Добро поле войни обявяват в Радомир монархията за свалена и  провъзгласяват България за република.

На 2  октомври въстанието е разбито при Владая.

На 3 октомври цар Фердинанд абдикира и отстъпва престола на сина си Борис.

В тази поредица от събития няма маловажни. С тях започва гражданската война в България, продължила с  различна интензивност- до 1948 г. И все пак между тези събития – по своята значимост е провъзгласяването на Радомирската република

Този бунт не е случаен. Той не е против лошата и недостатъчна храна, въпреки че за българските войници през Първата световна война тя е точно такава. Той не е и заради някакво лошо отношение на командния състав на някоя армейска част към войниците. Подобно отношения по тава време е изключителна рядкост.

Този бунт е непосредствено следствие от неуспешният опит на българската армейски части,  разположени на Добро поле да отблъсне мощното настъпление на наброяващите 75 000 войници обединени сили на френски и сръбски части.

А големите причини за  отказът на войниците да продължат да воюват са две. Първо, това е пределната  тяхна умора от три годишната война, станала в очите им не борба за национални идеали, а една  безсмислена касапница.Второ, това са безчинствата на останалата в тила администрация от партийната  котерия на „националния либерал” В.Радославов

На 14 септември тези сили започват нападението на българските позиции с мощна артилерийска подготовка. След четиридневни ожесточени боеве, в които българските войници окозват яростна съпротива на многократно превъзхождащият в артилерия и жива сила противник. На 18 септември съглашенските  части успяват да пробият в останалите почти без защитници български позиции. Оцелелите от ураганния огън на французите български войни не отстъпват панически позициите си, нито дезертират.Те просто отказват да се бият повече за своите истински врагове – царската камарила и скупчилите се около нея превърналите се в котерии     буржоазни партии.

Това е третата след Февруарската революция в Русия през 1917 г. проява на масова въоръжена войнишка съпротива срещу бушуващата от 1914 г.  световна война.

Втората е в Австро-Унгария с  бунта на моряците в Которския залив на 1 февруари 1918 г. След това бунтът се разраства Като в резултат от него на 17 октомври Унгария се отделя от империята; на 28 – Чехия и Словакия. Рухва империята , пада и монархията на Хабсбургите.

Третият,  започнал на 18 септември, бунт в  българската армия бърз прераства в истинско организирано въстание, в което участват над 8 000 бойци.

След по-малко от два месеца - на 3 ноември 1918 г.  избухва войнишки бунт и в Германия – основната военна сила на т.нар. Четворен съюз.  Бунт, който също достига мащабите на революция.

Бунтовете  на руските войници през февруари 1917 г., на австро-унгарските  - през февруари 1918 г. и на немските - през ноември 1918 г. придобиват значението на революции не защото просто заменят един монарх от властващата династия, нито само сменят една с династия с друга, а защото  изобщо премахват монархиите в своите страни и установяват в тях републики.

Българският войнишки бунт прераства във въстание, но   не се превръща в революция, въпреки че още на 27 септември  въстаналите войници обявяват монархията за свалена и провъзгласява България за  република.

С това е сложено  началото на вече откритият, назряващ от години яростен сблъсък между народа и  „неговата” буржоазия. Сега това е вече сблъсък и на републиканци с монархията.

Този кървав сблъсък има  своите последствия, но има и своята история, в която се създават предпоставките за войнишкия бунт.

БЪЛГАРСКАТА  БУРЖОАЗИЯ

Като забележим обществен фактор   най-старата буржоазия по нашите земи  се появява след Кримската войн 1853-1856 г.. В нейния състав влизат занаятчии – производители на материали за огромната османска войска, от лоялни на турската власт русофобски настроени  чорбаджии, но и чорбаджии-родолюбци, които бяха изначално русофили, заради общата с русите православна вяра. След Освобождението тези зародишни групи на буржоазията се модернизираха. Възникналата от  трудовата занаятчийска собственост изживя унищожителна криза и от нея оцеля много малка част, превърнал се в градска беднота, в пролетариат...

От средите на родолюбивите чорбаджии възникна  промишлената буржоазия и преобладаващата част от интелигенцията на  Царство България.

По-особено внимание заслужава туркофилското чорбаджийство, с което се  сроди новата, пъстра по произхода си буржоазна прослойка, която бързо се формираше от средите на бивши поборници, ста0нали политици и главно -  държавни чиновници, близки до властта типове от криминалния контингент на чапкъните и нехранимайковците. Нейният обобщаващ социален тип и литературен герой  бе Бай Ганьо.

Така сформиралата се част от българската  буржоазия имаше две характерни особености; тя бе лихварска и  корупционна и нейният капитал почти изцяло отсъстваше от производството.

Втората характерна особеност на тази много активна част на българската буржоазия бе твърдата  антируска ориентация прогерманска геополитическа обвързаност.

Тази буржоазия имаше свое политическо представителство, формиращо свой силов политически кръг .

Втори подобен силов кръг в българския политически живот бе този на национално консервативната буржоазия.  До краха в Първата световна война тя бе ориентирана проруски. След голямата война тази буржоазия също и нейното политическо представителство  се ориентираха към Запад, но за разлика от първите - не към милитаристична кайзерова или нацистка Германия, а към Франция и Англия.

Така, българската буржоазна класа пренесе и в освободената родина      чак до 9 септември 1944 г. началните си , останала от турско външнополитически ориентации.

Но в българската политика се сформира и един трети силов политически кръг, свързан с    дребнособственическите и бедните прослойки в града и селото.

Първите два силови обществено-политически кръга съставляваха целокупната класа на българската буржоазия и въпреки противоречията между тях до Първата световна война те мирно  се сменяха в държавното управление. Те бяха партиите на властта – И на актуалната, и на потенциалната.

Третият силов обществено-политически кръг бе представен от партиите на народа  и затова се оказаха в управлението на държавата едва след Първата световна война, т.е. след втората национална катастрофа.

Тези три обществено-политически силови кръга имаха   своя социално-класовата база. Те бяха нейно партийни представителства. Те имаха дори свои  социо-културни особености, среда и начин на живот.

След Освобождението, с развитието  на капитализма, нарастваше класовото неравенство в българското общество. В резултат на това  се задълбочаваха различията и между посочените силови обществено-политически кръгове, а отношенията между тях все повече се изостряха  като след Деветоюнския фашистки преврат през 1923 година те станаха необратими и така закономерно се стигна до повратната точка – Деветосептемврийското народно въстание .

Следва