ЩЕ БЪДЕШ
Била си ти! Ще бъдеш пак, Родино!
И слънце в теб отново ще блести!
Че в нас е Дякона с очите сини
и Ботева целувка ни гори.
Стърчаха в теб разпятия-бесилки.
Градушка твоите златни ниви би.
И плака ти – разкъсвана родилка.
За люлка и за гроб една бе ти.
И твоя път бе пътят към Голгота.
Отстъпници те мачкаха с нозете.
Но ти изгря! Ти бе родила Ботев,
Един Апостол и едно небе.
Била си ти. Ще бъдеш пак Родино!
И слънце в теб отново ще блести.
Хайдушка кръв с горчивото ти вино
и Ботева целувка ни гори.
ЗЕМЯ
Виновна си, когато гръд наляла,
съня ни милваш с дъх чернозем
и в шарен скут надеждите събрала,
изпращаш тихо знойния ни ден.
Виновна си, когато парцалива
под изподраните нозе лежиш.
Избягахме от теб – не си красива,
с утробата си празна ни срамиш.
А ти целуваш тежките ни стъпки,
прощаваш всички страшни грехове.
И теглиш тъжно сламените кръпки,
обречена на празни класове.
И ти ще си виновна пак, когато
в хамбари празни спрем уплашен взор.
Ще чоплим с нокти грешното си лято,
погребано в замръзналия двор.
ПРОДАВА СЕ РОДИНА
Ще те направим на милион парчета.
Ще ти зашием лъскав етикет.
Ти само не плачи, Родино клета,
тринайсет века си била с късмет.
Ще виснеш на бакалската витрина,
а ние ще претегляме до грам.
И ще крещим: „Продава се Родина!“
Насам, търговци, идвайте насам.
Ще ти намерим рицар по заслуги,
с блестяща свита, с благороден лик.
Ще станеш друга, ние ще сме други.
В небето само ще остане вик.
Ще тръгнеш ти по пътища незнайни.
Ще тръгнеш ти, окаяна, без ум.
Ще ни кълнеш – във нощите потайни
да ни преследва сянката на Крум.
Ще ни кълнеш да стенем в земетръси,
вулкани да изригнат огнен дим.
Кълни, Родино, синове евнуси
и оглуши ни с вечния си химн.
КЛЕТВА
Ти пееш и плачеш, мой слънчев език.
А на мене какво ми остава?
Аз не виках сурово „На щик!“
И не пях в боевете на Драва.
Не писах възторжени оди за Вола.
С гръм Панагюрище стих не посях.
Но ето, сега като тънка топола
ще напиша в небето без страх
моята песен с крилоо сковано.
И нека чете се по всяка страна
защо бил обесен един Апостол
и Дельо как трънали по пълна луна.
Ще викна с гласа на рамирна Родопа,
ще пея с нестихваща Ботевска жар
за оня чуден, алтън Калофер,
за правен със обич момински кенар.
Не искам ни саби, ни револвери.
За вярност заклевам се аз в писмената.
Ще отворя вселенските двери
с буквите светли на двамата братя.
ДО ДЪЩЕРЯ МИ
Алба Адриатика
Италия
Не измолвай за мен чуждоземни витрини.
И свещ не пали. Минзухари си имам.
Аз дойдох в шумотевици, в гръм от лавини.
Неспокойна, добра или лоша ще мина.
Моите пътища - всичките бяха проклети.
И горчилка, и сладост до дъно изпих.
Празни чаши са твоето мъчно наследство
и един много тъжен на сбогуване стих.
Ти ще гледаш тревата, порасла случайно
в някой двор, дето слънцето винаги спи.
Нямам нищо за тебе, аз нямам и тайна.
Само речната сянка и плач на самотни липи.
Може би ще ги зърнеш зад ъгъла тъмен.
О, дано ги познаеш в априлския мокър килим.
Ако цвете сънуваш преди да разсъмне,
съхрани аромата, с росата измий своя грим.
Усмихни се на вятъра той ще ми носи
Твоето светло събуждане, той е приятел.
Ако имаш към мене въпроси,
напиши ги на облака. Без адрес, без подател.
Ще ги видя. Но вести от мен не очаквай.
Опустя и пресъхна душата.
Гергьовски дъжд няма.
На храста къпинов плетат жици паяци.
Ти звънни ми по тях.
Дочуване.
Мама.
ТАМ
Все натам, все натам мисълта се завръща,
де огнището родно сега не гори.
Там ме чака запусната бащина къща
с уморени дървета и сухи асми,
със гнезда, забравили птичата песен
и увехнал бръшлян в уморени асми.
В мокри клони едничка раздърпана есен
до крилото на враната гладна виси.
Там е мойто рисувано детско хвърчило,
там смехът ми, на прага останал, мълчи.
И тетрадката, в две капки от синьо мастило,
притаила е детските мои очи.
Ослепях. И студеният град ме затвори
във бетони – бездомна. Навред – тушина.
Ала нощем аз пак се завръщам на двора
и осъмвам, окъпана в цветна роса.
