Нова Зора

БУРЖОАЗНАТА ВЛАСТ  И МОНАРХИЯТА

Необходимото, макар и  бегло запознаване с произхода и развитието на българската буржоазия като класа и като обществено-икономически фактор, определящ характера на обществения живот в страната, обяснява отчетливата разлика между нейния възход, падение и историческо фиаско в края на  Третото българско царство.

Както капиталистическата  класа в другите балкански страни  и българската буржоазия тясно се преплиташе с политическото си представителство; политиците  в новоосвободените балкански нации и техните миниатюрни държавици идваха от нейните среди . И това бе нормално - буржоазията бе образованата прослойка на обществото и имаше необходимата подготовка да управлява  държавните институции.

Но, при бурното разместване на социалните пластове в новоосвободените през XIX век балкански държави, „хора от народа” също влизаха в политиката и чрез обичайната за тях  корупция бързо ставаха капиталисти.

Това парвенюшко попълнение на  малобройната тогава капиталистическа класа  бе нормално явление за тези страни.

Естествено, то е било характерно  и за България след Освобождението.

Това не е случайно. Като последна освободена на Балканите през XIX държава България и нейният народ имаха най-дълъг подготвителен период за установяване на свое държавно управление. Затова, само няколко години след Освобождението то се оказва и най-доброто  на Балканите.

Интелектуалната  подготовка за това върви с ускоряващо се темпо – от Паисиевата „История” до Освобождението …

Търновската конституция бе блестящ резултат от това развитие. Такъв резултат бе и незабавното кристализиране в партии на двете основни политически течения  в буржоазното общество – либералното и консервативното.

Но и в това, доминираният от българската буржоазия политически живот, имаше своите особености, които го отличаваха от съседните  на България страни : първо – неимоверно устойчивото противоречие между русофилството и русофобството и второ: също толкова устойчивия, но и скрит антимонархизъм на голямата  част не само на народа, но и на политическата гилдия.

Антимонархизмът бе привнесен отвън – главно от училите в Русия революционно-демократично  настроени студенти.

Антимонархически настроени веднага след  Освобождението бяха и дейците на революционно-освободителното    движение, които мечтаеха за „чиста и свята република”.

Така, отношението към Русия -  дали добро или лошо - си остана и до днес крайъгълния камък не само на външната, но и на вътрешната политика.

Тези настроения бяха привнесени в интимния дух на Търновската конституция, като тя силно ограничаваше  правата на бъдещия монарх. Вследствие на това много скоро след избирането му за княз съвсем младият и неопитен Александър Батенберг суспендира конституцията, с което подкопа  доверието и на политиците, и на поданиците си.

Временно го спаси неговото смело поведение по време на Съединението и на Сръбско-българската война. Но непознаващият обстановката в България младият чужденец се остави да го подхлъзнат по линията на русофобството и той безславно се върна там от където бе дошъл…

Последвалият го на българския престол международен авантюрист  от династията на Сакс-Кобургите - Фердинанд бе много по-хитър от своя предшественик. Той много бързо се ориентира в обстановката на новоосвободената държава, разбра манталитета на  формиращия се в страната политически „елит” и с търпение – методично и без колебание успя да разврати по-голямата част от него.

Той не се трогваше ширещата се във висшите среди корупция и се обграждаше с  лакеи, които заради кариерата си бяха готови на всичко.

Той не проявяваше особена устойчивост в политичесите си възгледи. Когато трябваше да бъде русофоб /като например при управлението  на Ст. Стамболов/ той бе русофоб; когато диктаторът-русофоб падна от власт Кобургът стана русофил. И бе такъв цели 18 години.

А всъщност той си беше един фернандофил и немско-австрийски агент на Балканите.

По това време – особено в първото десетилетие на хх век България преживяваше истински разцвет. Развитието на страната бе всестранно – икономическо социално, културно, образователно,   военно. България бе най-проспериращата държава на Балканите.

Естествено, монархът имаше своите заслуги за това. Заради своето  огромно самочувствие той не се страхуваше от буржоазната демокрация и тя процъфтяваше при него; далече назад във времето останаха бай-ганьовските изстъпления в политиката.  И нещо немаловажно -княз Фердинанд бе открит към иновациите, независимо към коя област на обществото те се отнасяха.

Всичко това е вярно, но за огромния напредък на България в края на XIX и началото на XX век имаше нейната буржоазия. На мястото на лихварския капитал все по-сериозни позиции завладяваше индустриалния.

Получила своя инерционен тласък в хода на нашето възхитително национално възраждане българската буржоазия  - освен своите добри управленски качества – имаше и един ясно очертан национален идеал : обединение на Отечеството в границите на екзерхията, признати и от османската власт. Тези граници  бяха потвърдени и от Русия с предварителния Сан-Стефански договор за прекратявана на руско-турската война от 1877-78 г. .

В самото начало на ХХ век сякаш съществуваха всички предпоставки националният идеал да бъде осъществен на дело дори с „желязо и кръв”.

Успешните актове на Съединението и обявяването на независимостта на България бележеха приближаването  към него. И най-важното – зад този идеал все още стоеше един важен фактор - единството между българския народ и неговата буржоазия.

За съжалени при властването на Фердинанд в нейната политическа гилдия  протичаше един скрит процес на морално разложение. Около монарха се бе формирала многочислена  дворцова камарила, а желаещите да се включат в нея нараства със застрашителни темпове.

Въпреки това, носена от инерционния порив на Възраждането българската буржоазия, чрез своите политически партии, постигне връхната точка на единство на народа, буржоазията и монарха  - обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г.

Но тази връхна точка на единството бележи и неговия край ! Следващите 15 години  стават период на пълния , кървав разкол между народа и неговата буржоазия.

От коректив на амбициите на монарха  буржоазните партии неусетно се превръщат в негов слугинаж , попълвайки дворцовата камарила.

Чудно е, но именно в годините на икономическия подем на България  бе угаснал антимонархическият дух на буржоазните партии. Нещо повече – и прогерманската, и проруската българската буржоазия   негласно бе признала княз Фердинанд за свой неформален лидер .

Това не се случи с буржоазната класа и нейните политическо партии в нито една от съседните на България балкански монархии.

През 1913 г. останал извън контрола на  буржоазията и нейните партии, главозамаялият се  от бляскавите победи на българската армия през Балканската война,  цар Фердинанд дава отличен повод на всички съседи да нахлуят в пределите на България.

По-късно, по времето на Първата световна война, когато  в Румъния и Гърция се поставя въпроса - на чия страна да застанат те в нея, и в двете държави надделява волята на буржоазните партии над желанието на техните монарси – немци по произход но и прогермански ориентирани във външната политика. И двете държави – Румъния и Гърция, включително и Сърбия, застават на страната на Антантата и по този начин стягат България като в клещи.

Така храбрата Българска армия през Междусъюзническата война трябва да воюва срещу всичките си съседи.

През Първата световна война положението на България е още по трудно. Тя трябва да воюва на   два фронта с войски на пет държави, три от които велики европейски сили.

По фронтовете на трите войни за шест години Отечеството губи над 200 хил. убити, оставяйки след себе над 300 хил вдовици и сираци.

Материалните загуби са колосални и обричат на глад и бедност народа ни  за десетилетия напред, други десетки хиляди са ранени и пленени.

До това довежда политическото малодушие и продажност на българската буржоазия измъчената ни страна.

РАЗГРОМЪТ  НА ВЪСТАНИЕТО

И така, трета година България е във война. През лятото на 1918 г. положението на Солунския фронт се влошава и на 15  септември започва мощна офанзива на силите на Антантата. След тридневни жестоки боеве - на 18 септември обезкървените български воински части започват организирано, без паника да отстъпват на север, към България. Те не бягат от страх; те  са движени назад, към родината, водени от гняв и омраза спрямо националните предатели в София.

Но не само сред тях, а и сред цялата над 600  хилядна действаща армия недоволството е преминало точката на кипене.

На 23 септември започва самоорганизирането на стихийният дотогава войнишки бунт. Формират  се въстанически подразделения – зародиш на една истинска народна армия, ръководена от прогресивни млади офицери. Повикът  за поход към София става стратегическа цел на войниците. Бунтът прераства в истинско въстание. Желанието за разправа с виновниците за новата безумна авантюра на Кобурга и неговата продажна  камарила в програмна точка №1 на въстаниците.

Още на другия ден - 24 септември едно от въстаническите подразделения стига до Кюстендил и завзема Главната квартира на действащата армия, като арестува намиращите се там висши военни началници, без да е проявена към тях грубост. Няма никакъв опит за саморазправа.

По същото време в Радомир се събират над 5 000 войници, като към тях продължават да се присъединяват нови въстанали.

В  тези размирни дни софийският хайлайф е обхванат от паника. Уплашени до смърт Цар Фердинанд и правителството му се решават на отчаяна крачка - на 25 септември освобождават от затвора водачите на БЗНС Ал. Стамболийски и Райко Даскалов.

В същия ден - 25 септември 1918 г.  правителството на Ал. Малинов се обръща към командването на Антантата в Солун с предложение за сключване на примирие.

На следващия ден земеделските водачи пристигат в Радомир, но вместо да спрат настъплението на облечените в униформа селяни, каквото е желанието на монарха, народните водачи   решават друго - да оглавят въстаналите войници.

На 27 септември с прокламация те обявяват   монархията за свалена и провъзгласяват България  за република, която влиза в историята като Радомирска република.

Създадено е временно правителство  с председател Александър Стамболийски и главнокомандващ на революционната армия – Райко  Даскалов.

Въстаниците, без да срещат съпротива бързо се придвижват към София по линията Перник и село Владая и на 28 септември достигат крайните квартали на столицата. Зрее  пряк кървав сблъсък между въоръжения народ и изплашената до смърт българска буржоазия и нейния политически елит.

Няма вече германофили и антантофили – буржоазията е единна срещу „своя” народ.

Правителството обявява  обсадно положение в София и назначава генерал Александър  Протогеров за началник на отбраната на столицата. Той не може да разчита на действащата армия. Тя е обладана от революционен дух. Ситуацията удивително прилича на тази в Русия през пролетта и лятото на 1917 г.

Генерал Ап.Прогогеров вдига по тревога юнкерите от Военното училище, като присъединява кам тях допълващи части от местния гарнизон, съставен главно от селяни от софийска област. Българският генерал-патриот извиква в   София военни части от съюзническата германска армия на Кайзер Вилхелм . На 28 септември става събитие, с което въоръжените сили на българската реакция слагат началото на организирания терор срещу българския народ. В тези събития се открояват и моралните  различия между противоборстващите си в следващите три десетилетия два основни политически полюса в България – трудовия народ и „неговата” буржоазия.

Когато на 24  септември въстаналите войници  завземат Главната квартира на армията в Кюстендил не посягат на никого от арестуваните там офицери.

По друг начин стоят нещата с превърналата се в открито реакционна сила българска буржоазия. На 28 септември при  квартал Захарна фабрика юнкерите извършват чудовищно злодеяние , с което всъщност започва многолетната гражданска война в България. Те спират влак  с предаващи се ранени въстаници и ги избиват!

Така,  чрез своите  бъдещи офицери- все големи патриоти българската буржоазия се отблагодарява на „своя” народ за неговия пословичен героизъм в три войни и неговото велико търпение  да гине по фронтовете седем години за Майка България .

На 29 септември над 8000 разгневени въстаници тръгват към столицата на решителен бой. Те  превземат Княжево и достигат Горна баня и Бояна. Но привечер настъплението на въстаниците  е спряно. През цялата нощ те са обстрелвани с артилерия от германските части.

Същият ден – 29 септември,  в разгара на боевете , правителството   подписва в София примирието , в Солун.

Рано сутринта на 30 септември правителствените сили минават в контранастъпление и въстаналите войници са разбити. Те се разпръсват и по групи се насочват към вътрешността на страната- по родните си места.

На 2 октомври правителствените войски превземат Радомир. С това приключва  славното Войнишко въстание…

В него загиват над 400 въстаници. Над 500 са ранените .

Правителствените войски дават 30 убити и 98 ранени.

*      * *

Послепис:

На 3 октомври 1918 г. след три десетилетия на българския престол Цар Фердинанд Български с типичното си народно българско лично име Фердинанд  Максимилиан Карл Леополд Мария фон Сакс–Кобург и Гота напълно закономерно абдикира и съвършено незаконно – в разрез с Търновската конституция – назначава /! /  сина си Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав фон Сакс - Кобург и Гота за нов цар на българите.