Наскоро едно от поредните предавания на Българската национална телевизия в поредицата „БГ България бе посветено на 100-годишнината от възшествието на цар Борис ІІІ на българския престол. Никой от участниците в предаването, обаче, не повдигна въпроса: законен ли е бил изборът на новия български владетел или не. Никой не обърна внимание на повеленията на Търновската конституция, приета от Учредителното събрание в Търново през 1879 г., в която, в специален член урежда начинът, по който следва да се извършва промяната на българския престол. В основния закон са отбелязани ясно и категорично две изисквания първо: онаследяването на престола да върви по мъжка линия; и второ: изборът на новия владетел да стане от Велико народно събрание, пред което последният да положи предвидената в случая клетва. По първия пункт новият български цар Борис III отговаря на условието тъй като той е син на стария Кобург – цар Фердинанд Сакс Кобург Гота.
Но второто изискване е погазено под предлог, че обстановката по онова време не позволявала свикването на Велико народно събрание и поради тази причина новият български монарх е трябвало да стори това пред действащото по онова време ХVІІ Обикновено народно събрание. Полагането на царската клетва е отложено за по-късно, когато обстановката в страната се успокои.
Цар Борис ІІІ стоя начело на българския престол цели 25 години – достатъчно дълго време, за да изпълни това свое конституционно задължение. Той обаче не го стори през всички години на своето царуване и никой в страната не му потърси отговорност за това.
Участващите в предаването на БНТ, също отминаха този факт с мълчание. Защо ли? Вместо това те с голямао нетърпение се нахвърлиха срещу българските войници, които след пробива на съглашенските сили при Добро поле, в средата на септември 1918 г., обърнаха своите щикове и тръгнаха назад, за да дойдат в столицата и сами да се разправят с тези, които изправиха България пред новата национална катастрофа. Участващите в предаването ги обявиха за напълно безотговорни „метежници“, защото, видите ли, те били нанесли удар върху българската държавност. Отправиха най-остри обвинения срещу тези, които бяха участвали в три поредни войни (Балканската 1912-1913, Междусъюзническата 1913 и Първата световна война 1915-1918 г.) срещу тези, които не само бяха излагали гърдите си на противниковите куршуми, в продължение на 6 години, но и бяха изтърпели най-невероятните лишения от храна и облекло, особено в последната от трите войни.
Така вината за сполетелите нещастия от болната глава се стовари върху здравата. Отминат бе фактът, че ако има някой виновен за последвалата нова национална катастрофа , това не бяха в никакъв случай въстаналите през септември български войници, а онези, които против волята на българския народ въвлякоха страната ни в Първата световна война. Най-ярък израз за народното недоволство станаха избухналите редица войнишки бунтове в различните войскови части. При все това от октомври до края на декември 1915 г. българската армия преодоля лошите метеорологични условия и силно пресечения терен в Сърбия и изтласкаха сръбските войски от всички територии, за които се знае, че мнозинството от живеещото в тях население до началото на ХХ в. е било българско. С тази своя жертвоготовност те изпълниха по най-достоен начин своя войнишки дълг пред олтара на Отечеството. За тях по-нататъшното участие на България във войната нямаше повече смисъл, защото поставената цел бе постигната.
От началото на 1916 г. войната не само, че не се прекрати, но и още повече се разрасна. Последва намесата на нови държави, сред които и Съединените американски щати, поради което от европейска, тя се превърна в световна.
Монархът и управляващите тогава правителства обаче останаха глухи и се направиха, че не виждат какво става на бойните полета и продължиха да гледат безучастно към обилно проливаната българска кръв., този път не за интересите на България, а за интересите на други две сили – Австро-Унгария и Германия.
От участниците в това телевизионно предаване по БНТ бе отминат факта, че избухналото през септември 1918 г. въстание не бе случаен акт. То бе по-скоро израз на накипелия войнишки гняв спрямо престъпното поведение на управляващите в София. Месеци наред през лятото на 1918 г. български войници заявяваха открито, че ще останат на своите места до 15 септември 1918 г., след което ще напуснат фронта. Чак когато в столицата достигна известието, че на 25 септември е разбита Главната квартира на Действащата армия и че от този момент България няма своя армия, тогавашното правителство на Ал. Малинов изпадна в ужас пред надвисналата над страната опасност. Колебливият и муден иначе по природа министър-председател, изведнъж се раздвижи и по негово настояване Министерският съвет взе решение за незабавно изпращане на българска делегация за сключване на примирие със съглашенците в Солун. Изненадващото в случая е, че това решение е взето против волята на цар Фердинанд, нещо нечувано в 30-годишната история на неговото царуване в България. Разбира се, старият Кобург реагира твърде остро на постъпката на правителството и на свой ред също се реши на крайни действия – да извърши държавен преврат против кабинета. За целта незабавно потърси подкрепа от страна на виерни български генерали в лицето на Михаил Савов и други, но уви - времето, с което разполагаше Фердинанд бе твърде късо и не му позволи да изпълни пъкленото си намерение, защото след подобен акт, нищо чудно ако Съглашението, за да угоди на сърби и гърци, отстранили завинаги България от политическата карта на Европа и Света.
Вместо това монархът трябваше да се подчини на искането на правителството да пусне от затвора двама от своите най-големи политически противници - Александър Стамболийски и д-р Райко Даскалов, които заедно с лица от други политически формации да бъдат изпратени при настъпващите към столицата войници и да ги увещават да се завърнат на фронта.
Двамата водители на БЗНС приемат поръката на правителството, но когато се озовават сред войнишката маса в Кюстендил и Дупница, виждат, че положението е съвършено друго, че нищо вече не е в състояние да укроти накипелия войнишки гняв, освен по-нататъшното настъпление към София и събарянето на Кобурга и правителството. Израз на тяхното желание дава д-р Р. Даскалов в Радомир. От там той изпраща известната телеграма до Кобурга и правителството, с която ги обявява за отстранени от управлението на страната. Това става два дни преди подписването на примирието в Солун със съглашенското командване. Затова съвършено основателно е да се изтъкне, че без Радомир нямаше да има Солун. В това се състои и главната заслуга на Войнишкото въстание и Радомирската Република.
Разбира се, въстаналите войници заплатиха скъпо и прескъпо за своята постъпка. Над 3000 д. от тях бяха избити от правителствени войски, подпомогнати от германски части при подстъпите на столицата. Тази разправа с войниците, обаче, не ги опозори най-малко, а напротив – увенча си със славата на мъченици. И ако Българската православна църква поиска да канонизира за светци други след мъчениците от Батак, Ново село, Кръвеник, Батошево и Бояджик, избити при потушаване на Априлското въстание от 1876 г., то това са загиналите въстанали войници от септември 1918 г.
Що се отнася до правителството на Ал. Малинов, то отдавна е забравено и за него никой не си спомня, освен отделни изследователи на новата ни история. А Фердинанд след абдикацията си, макар живял още три десетилетия, не бе допуснат повече да стъпи на българска земя. Такава е присъдата на историята.
