Милко Бояджиев е роден през 1925 г. във Велико Търново. Завършва Икономическия институт в София и дълги години работи в сферата на външната търговия. След 1990 г. активно се ангажира с въпросите на българската вътрешна и външна политика и проблемите на правата на гражданите. Автор е на над 500 статии, обръщения, анализи, меморандуми и конкретни предложения към държавните органи. Председател е на НПО «Хелзинкски наблюдател - България» - регистрирана от Румен Воденичаров на 15 ноември 1990 г. в София. «Хелзинкски наблюдател - България» кандидатства за членство в международната неправителствена организация «Хелзинки Уоч», със седалище във Виена. Междувременно в България е регистрирана друга правозащитна неправителствена организация - «Хелзинкски комитет», която бързо навлиза в международните правозащитни структури и измества дейността на Р. Воденичаров и М. Бояджиев. Властта изолира «ХН България» от възможности за обхватни прояви в страната и чужбина. Защо? Защото «Хелзинкски наблюдател - България» отстоява върховенството на личната свобода на гражданите, независимо от различната религиозна и етническата принадлежност. Законът им предоставя равни права и задължения пред държавата и обществото. «Хелзинкски комитет» обратно - работи за утвърждаване на неолибералната теза, че малцинствата (езикови, етнически, религиозни, сексуални) трябва да имат задължителни колективни права, гарантирани от държавата. Държавата трябва да се подчинява на техните искания, които не предвиждат общовалидни задължения. Подобна позиция напълно съвпада с интересите на Турция и ДПС. Добре финансиран и отразяван от масмедиите, «Хелзинкски комитет» постоянно е в центъра на вниманието на българската и международната общественост. «Хелзинкски наблюдател - България» е изолиран финансово и медийно и игнориран в страната и чужбина. Няма друга неправителствена организация в България, обаче, която да е изпратила толкова писма, апели и други материали с действителна загриженост за държавата до председатели на Народното събрание, министър-председатели, президенти, до шефове на парламентарни комисии и министри.
Става дума за проблеми свързани с:
- двойното: българско и турско гражданство за българските мюсюлмани
- изборния туризъм и Закона за изборите на Р България
- неправомерното изплащане пенсии на изселниците в Турция
- Тракийския въпрос
Като председател на «Хелзинкски наблюдател - България» Милко Бояджиев със статии, анализи и аргументирани предложения до държавните органи изисква стриктно спазване на националните и международните договори и конвенции в защита на интересите на България. Доайенът на правозащитниците в нашата страна дари голяма част от личния си архив на Съюза на тракийските дружества в България, където той е на разположение за свободно ползване. Изразявайки дълбоко уважение към личността и делото на големия патриот Милко Бояджиев, със задоволство споделям факта, че от доста време «Хелзинкски наблюдател - България» не е сам в борбата за защита на държавността и интересите на България. Все повече учени, дипломати и общественици работят по възлови въпроси на националната сигурност, по българо-турските отношения и по други, важни за страната ни теми. Концентриран израз на тази дейност стана инициираната от Съюза на тракийските дружества в България и проведена, съвместно с УНСС, научна конференция «120 години организирано тракийско движение – стожер на националните интереси», на 4 декември 2017 г. в София. Изнесените на нея 18 изключително полезни доклада предоставят на обществеността и на държавните органи професионални анализи и идеи за разрешаване на съществуващите проблеми:
1. Двойно (двойствено) гражданство.
За мен лично въпросът за двойното гражданство възникна още след отварянето на 29 май 1989 г. на българо-турската граница - в резултат на телевизионно изявление на Председателя на Държавния съвет на НР България Тодор Живков. След 5-годишна работа като ръководител на правителствената делегация на НРБ на конфиденциалните преговори между държавите-членки на НАТО и Варшавския договор във Виена, от януари 1985 г. до ноември 1988 г. оглавих отдел "Балкански страни" на МВнР. Отдел "Трети", както за краткост го наричахме тогава, отговаряше за двустранните отношения с Гърция, СФР Югославия, Турция, Албания, Кипър и за многостранното сътрудничество на Балканите - в секции по изброените държави. В министерството отдел "Първи" работеше по отношенията със СССР, "Втори" - със социалистическите страни, "Четвърти" - със западните държави и т. н.
След 1985 г. в отдел "Трети" бе създадена секция "Хуманитарни въпроси", която анализираше и подготвяше материали по международно-правните аспекти на претенциите на Турция за "турско национално малцинство" у нас, респективно правото на Анкара да се намесва във вътрешните работи на суверенната българска държава. В отдела работеха между 25-30 висококвалифицирани по съответните балкански държави дипломати. Отдел "Трети" координираше работата на посолствата ни в съответните балкански столици. Работехме в пряка връзка с министерствата на отбраната, на външната търговия, на транспорта, на културата, с разузнаването и контраразузнаването, с научни звена, с общественици и журналисти. Под ръководството на министъра на външните работи Петър Младенов и заместник-министъра Иван Ганев напътствахме поведението по българо-турските отношения и станалия вече международен въпрос със смяната на имената на дипломатическите ни мисии и представителства, в международните организации зад граница. В резултат на общите усилия на стотици колеги не допуснахме външна намеса във вътрешните ни работи, пробив в позицията за защита на националните интереси, изолация и санкции срещу България, за които Турция, подкрепяна от своите съюзници по НАТО активно работеше. Обратно - съумяхме да разкрием действителните цели на Анкара спрямо София и истините за геноцида и нарушенията на човешките права в самата Турция.От ноември 1988 г. до декември 1989 г., по предложение на Петър Младенов и с решение на Политбюро поех отдела в ЦК на БКП, който отговаряше за "турския въпрос". Необходимо бе уеднаквяване с международните изисквания по правата на човека с вътрешната и външната политика на партията и държавата по интеграционните въпроси. Бяха отменени ограничения по места за ритуали, облекло и език за граждани със сменени имена. След избирането на Димитър Стоянов за член на ПБ и секретар на ЦК на БКП, наблюдаващ тези въпроси (декември 1988 г.), започна разработка на програма за подобряване на инфраструктурата в "смесените райони", изграждане на допълнителни училища и детски градини, болници и медицински центрове. Подготвяха се модули за еднофамилни и многофамилни сгради, варианти за цялостно подобряване бита на населението. Решение на ПБ на ЦК на БКП задължаваше МС на НРБ да задели от държавния бюджет необходимите средства за изпълнение на програмата. Към пролетта на 1989 г. масираната турска пропаганда за обхватно изселване, протурски активисти в"смесените" райони и някои пресилвания по места значително промениха обстановката. През май 1989 г. с външно съдействие започнаха масови противодържавни прояви. Анкара нагнетяваше напрежението, очакваше ексцесии с човешки жертви, за да получи международно одобрен повод за намеса във вътрешните работи на суверенна България - в защита на "турското национално малцинство". Настана време разделно. Турция от десетилетия заблуждаваше по всякакъв начин, че желае да приеме всички тюркоезични мюсюлмани от България. Те самите бяха обект на организираните от Анкара периодични изселнически психози, мечтаеха за "майката Родина". След решение на Народното събрание на НРБ започна издаване на нови задгранични паспорти за всички български граждани, в това число и на тези със сменени имена. Партийните и държавните органи работеха за пресичане на изселническите настроения, агитираха за оставане на хората по места. Турската радиопропаганда и дейността на протурски активисти по места, обаче, взеха връх. Стигна се до масови прояви с лозунги за автономия и сблъсъци. Положението изискваше кардинално решение.
На 29 май 1989 г. председателят на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков, в телевизионно обръщение откровено разясни ситуацията и заяви, че на опитите на Анкара да се меси във вътрешните работи на България по повод някакво "турско малцинство" трябва да бъде сложен край. България отваря границата си с Турция, за да могат хората да отидат там и които искат да се завърнат. Тодор Живков призова Анкара да изпълни десетилетните си искания и обещания и да приеме всички желаещи да останат в Турция, за да бъде решен окончателно този въпрос. Анкара бе принудена да отвори границата. През следващите дни и месеци хиляди хора с влак, коли и автобуси се понесоха стихийно на юг. Разпоредено бе регулиране на движението по потоци и групи, изграждане на временни медицински пунктове, снабдяване с вода, въвеждане на ред по пътищата и на границата. Агитационната работата на партийните и държавни органи за оставане на населението по родните места не даде приемлив резултат. Протурски активисти заплашваха желаещите да останат с жестоко отмъщение. Психозата беше повсеместна. На 21 август 1989 г., когато близо 350 000 души вече бяха на нейна територия, Турция затвори границата си с България и свали маската си на Родина-майка, готова да приеме всички сънародници от България. Дните се нижеха един след друг, а положението на заминалите за Турция оставаше неопределено. В същото време Анкара използваше предизвиканата от нея ситуация в международен план. Получи от ООН няколко милиарда долара за "справяне с бежанската вълна". Поддържаха се 3 палаткови лагера в близост до границата, но мнозинството нови "изселници" се пръснаха из страната и сами решаваха своето положение. Турция отклони наше предложение за среща на високо ниво. Необходимо бе политическо решение, консултирано с МВнР, за изход от ситуацията.
Следва продължение от книгата “Турският въпрос и държавната сигурност“
