На 24 октомври привечер поисках среща с министър Петър Младенов. Прие ме веднага. Попита какво точно ще обсъждаме. Отговорих - българо-турските отношения и въпросите около изселването. Говорех бързо, без прекъсване. Много пъти бях прехвърлял в главата си думите, които изричах. Не трябва да сме пасивни, а да вземем инициативата в свои ръце. Както в случая с подписания през януари 1988 г. в Белград българо-турски протокол. Ситуацията, в която се намираме сега създава възможност за двойно гражданство. Ние не освобождаваме заминалите за Турция от българското им гражданство. Ако Анкара им предостави турско, тя ще запази неограничени възможности за въздействие на наша територия. Нищо добро не ни очаква, защото двойното гражданство с Турция е страшна бомба със закъснител. „Какво предлагаш?“ бе въпросът на Петър Младенов. Докато не е станало късно, чрез посредници да предложим преговори с Анкара. Под международен контрол - да се знаят позициите на двете страни. Да се договорим с Турция за някакъв срок – шест месеца, година, ако трябва и две, в който намиращите се в Турция мюсюлмани да решат къде искат да се установят за постоянно и граждани на коя от двете държави да бъдат. Ако изберат Турция - стават турски граждани, но се освобождават от българското. Ако изберат България - остават с българско - без турско. В рамките на разумен срок да приключим с този въпрос. Да изградим механизъм за сътрудничество в хуманитарната област, по имотни, пенсионни и други проблеми. Да проведем преговорите под егидата на ООН или Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество, за да държим нещата открити, познавайки хитруванията на Турция. Да не допуснем спекулации. Международната общност да е наясно кой какво предлага и какво решаваме. Да помогнем на хората да се успокоят и да направят своя избор. Да се погрижим за тези, които останат в България и да бъдем коректни към онези, които изберат Турция. Петър Младенов се съгласи. Посъветва ме да информирам Димитър Стоянов за това, че МвнР подкрепя такава инициатива. Подхвърли да не споменавам неговото име - когато при него дойде решението на Политбюро по този въпрос - той ще го подпише. С тези думи разговора приключи. След няколко минути, от д-р Борис Джибров - директор на Единния държавен протокол разбрах, че Петър Младенов вече е изпратил писмо до ЦК на БКП със своята оставка. Операцията по свалянето на Тодор Живков бе започнала. По-късно вечерта информирах Димитър Стоянов за съгласуваната с МвнР идея за преговори с Турция. Отговори, че въпросът трябва да бъде разгледан и решен в ПБ и лично от Тодор Живков. На следващия ден предадох проект за решение на ПБ на ЦК на БКП за преговори с Турция и материал за възможните варианти за тяхното развитие. Ситуацията около смяната на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., обаче, не позволи решаването на проблема с двойното гражданство с Турция. Новото ръководство на БКП и държавата взе курс, противоречащ на интересите на България. Този курс бе продължен от правителствата на СДС и управлявалите по-нататък държавата различни политически конфигурации.
Бях уволнен от МвнР през пролетта на 1991 г., когато на власт беше управляваното от БСП и ДПС правителство на Димитър Попов. Виктор Вълков, с когото и днес сме в добри отношения - тогава министър на външните работи, ме покани на обяд, за да ми съобщи, че се опитал да защити моите професионални качества, но "демократът"-президент Ж. Желев лично разпоредил аз да "бъда на първо място" сред уволнените. При всяко положение, предвид пагубната за България външна политика и без това щях да напусна министерството. След време последваха масовите "чистки" на дипломатически кадри, осъществявани от външните министри на СДС. Специфичната професионална подготовка на дипломатите от Отдел "Трети", обаче, не позволи те да бъдат изцяло прахосани. Впоследствие, много от бившите ми колеги достигнаха до най-високия дипломатически ранг - посланик. В рамките на възможното защитаваха интересите на държавата в балканските и други държави по света. Някои станаха зам.министри на външните работи. В Отдел "Трети" започна професионалната си кариера и Марин Райков - по-късно министър на външните работи и служебен премиер на България. И днес, 29 години след събитията през 1989 г., съм убеден, че предложеният на 24 октомври подход за избягване на двойното гражданство с Турция бе справедлив и можеше да спомогне за ограничаване възможностите на Анкара за намеса във вътрешните работи на нашата страна. Да предотврати въвеждането на "двойно гражданство", което и днес нанася тежки вреди на българския национален интерес, доколкото той в действителност съществува.
Защо двойното гражданство с Турция накърнява държавния интерес на България?
а) Анкара получи неограничени възможности, посредством свободно придвижване на десетки хиляди души, да използва двойното гражданство за пряко въздействие върху икономиката, политиката, сигурността и религиозния живот на България. Двойното гражданство наложи и двойствена лоялност, която работи в полза на Анкара. Това е особено видно по време на изборите за народно събрание и за местна власт, където протурското ДПС печели гласове, както и по дейността на ислямското вероизповедание у нас.
б) С двойното гражданство с Турция – държава извън ЕС, България на практика пое отговорност за поведението на тези хора не само на своя територия, но и на територията на целия ЕС. Хората с двойно гражданство идват от държава с политически, но потенциален радикален ислям. Българските власти, предоставили им гражданство по никакъв начин не могат да ги възпитават, да им въздействат или контролират. На какво основание София приема да бъде гарант за поведението на турци с български документи за самоличност, за тяхната лоялност към България и към ЕС?
в) ДПС, прокламирано като българска политическа партия, настоява Народното събрание да приеме закон, който практически да предостави право на всички, изселили се от България мюсюлмани през десетилетията до 1989 г. и техните потомци "до девето коляно", автоматично да придобиват и българско гражданство (в нарушение на спогодбите между България и Турция, по които са се изселвали). Ако подобен закон бъде приет, България ще получи над един милион нови български граждани - турци. И така до безкрайност по правилата на геометричната прогресия. В Турция от началото на 2018 г. действа електронна правителствена програма, в рамките на която потомците на изселилите се от Балканите, Кавказ, Крим, Егейските острови и арабските страни могат да получат точни данни за родословното си дърво. Стотици хиляди турски граждани вече са се възползвали от тази възможност.
г) Двойното гражданство прави практически не-възможно културно-битовото и социално приобщаване на тези хора към българската нация. От друга страна, стотиците хиляди изселили се от България в Турция са се изграждали за сметка на българската държава - образование, здравни грижи, придобиване на професионална квалификация и т. н. Тези хора се "вливат" директно в турската икономика образовани и подготвени, без изобщо да е разглеждан въпросът за компенсации от Анкара.
Едва ли Брюксел е запознат в детайли с гореизложените проблеми. Във всеки случай задължение на правителството е да информира ЕС, че в близко бъдеще по Европа ще има вероятност да се движат над милион и половина мюсюлмани-граждани на ЕС, преминаващи свободно през българската граница, смятана за най-здравия щит за сигурността на ЕС. Щит от телена мрежа!
2. Изборният туризъм и Законът за изборите на Р България са другата парлива тема, която пряко засяга сигурността на държавата. Несъвършенствата в закона и съществуващата практика предоставят на конкретни политически сили и на външни играчи възможност да влияят върху резултатите в своя изгода. Заобикалянето на закона в "смесените райони" става с прякото участие на местната власт, която е в ръцете на ДПС. На турска територия нарушенията на Закона за изборите са невъзможни без знанието и съдействието на централната и на местната власт. Особено активни в тази дейност са редица изселнически организации, подпомагани финансово и логистично от турската държава. Този проблем е в пряка връзка с проблема за двойното гражданство и резултатите от него подменят действителните интереси на хората по места и тяхното желание за сформиране на администрация, която действително да работи за тях и техните деца, а не да отклонява средствата за развитие към партийни каси и банкови сметки на активисти на ДПС.
3. Неправомерно изплащане на пенсии на изселниците в Турция.
От 1999 г. България изплаща в Турция личните пенсии за изслужено време и старост, за инвалидност и за инвалидност поради трудова злополука или професионално заболяване, както и наследствени пенсии от същите видове, отпуснати съгласно българското законодателство на лица, преселили се в Турция след 1 май 1989 г. Това едностранно решение на правителството на Иван Костов е в грубо несъответствие с общоприетия международен принцип за реципрочност при решаване на открити въпроси между две или повече държави. Не е поставено условие въпросът за пенсиите да се решава успоредно и в зависимост от трайното решаване на имуществените права и компенсациите на потомците на бежанците от Тракия и Мала Азия във връзка с незаконно заграбените на турска територия над 3.5 милиона декара земя - частна собственост. Нещо повече, на лицата, придобили право на пенсия след 1 май 1989 г., съгласно българското пенсионно законодателство, но не реализирали това си право, автоматично се отпуска пенсия след подаване на двуезичен формуляр-молба. Компетентен орган за тази дейност на Република България е Националния осигурителен институт. От турска страна това е Главна дирекция на Службата по социално осигуряване. Не са ли злоупотребили със служебното си положение българските длъжностни лица, подписали на 4.11.1998 г. в Анкара Споразумението между правителството на Република България и правителството на Република Турция за изплащане на пенсии в Турция. То е утвърдено от министър-председателя Иван Костов и от министър Марио Тагарински с решение № 39(1.02.1999 г.) на МС. "Хелзинкски комитет - България" в лицето на Милко Бояджиев оспорва законосъобразността на това Споразумение поради нарушение на чл. 5 (4) и т. т. 1, 4, 6 и 7 на чл. 85 (1) от Конституцията на Р България, тъй като не е ратифицирано по конституционен ред от Народното събрание, не е обнародвано и неоснователно е влязло в сила за изпълнение като част от вътрешното право на страната. Споразумението за пенсии действа и днес и по него вече са изплатени над 2 милиарда лева. То е във фактическо нарушение и с чл. 2 от подписания от министър-председателя Филип Димитров на 6.05.1992 г. Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между България и Турция, където е фиксирана последователността за решаване на откритите въпроси между двете страни, а именно: "имуществени, социални и хуманитарни проблеми". Директно казано правата и интересите на потомците на бежанците от Тракия и Мала Азия са пренебрегнати брутално в полза на изселниците от България в Турция. Още по-жалкото в случая е и това, че "демократичната" власт, обявила със закон "комунистическия режим" преди 10 ноември 1989 г. за престъпен, оправдава собствените си действия по пенсиите в Турция с Указ 1496 (1975 г.), подписан от "главния комунист" Тодор Живков. Чл. 12 и чл. 14 на този указ допускат одобрението (ратификацията) на НР България за сключени международни договори да става (в зависимост от тяхното значение и материя), с решения на Държавния съвет или Министерския съвет - без ратификация от Народното събрание. Новата Конституция на България от 12 юли 1991 г., обаче, изрично постановява, че "разпоредбите на заварените закони се прилагат, ако не противоречат на Конституцията, а тя изисква задължителна ратификация от Народното събрание на договори от рода на Споразумението за изплащане на пенсиите в Турция. "Демократичната" власт погазва собствения си основен закон - Конституцията на Р България, основавайки се на закони от обявената от самата нея за престъпен "комунистически" режим. Какво падение, какъв позор!
4. Тракийският въпрос.
През 2018 г. се навършват 105 г. от геноцида на българите от Тракия и Мала Азия и от възникването на т. нар. тракийски въпрос. Този най-тежък проблем в отношенията между България и Турция има исторически, международно-правни, политически, имуществени, морални и хуманитарни измерения, загърбени от днешната българска и турска власт. През 1913 г. стотици хиляди българи-бежанци и техните потомци са принудени да започнат живота си "от нулата", да се борят със спомените за зверствата и престъпленията на турската армия и администрация. Българо-турските отношения от тогава преминават през различни фази на развитие, но Тракийския въпрос и преди и сега не фигурира като отделен, обособен проблем в дневния ред на двете държави. Не за да спъва прокламираното добросъседство и разбирателство, а за да ги издигне на по-високо ниво, в случай на справедливо негово разрешаване. Днешните турски власти нямат пряка вина за случилото се преди 105 г., но като официален правоприемник на Османската империя Анкара носи отговорност и е длъжна да намери справедливо решение на политическите, имуществените и хуманитарните въпроси, произтичащи от този акт на фактическо престъпление срещу човечеството, предшестващ геноцида срещу арменското население в Турция през 1915-1916 г.
Още по-голяма е отговорността на българската власт, която не откликва на многогодишните настоявания на Съюза на тракийските дружества в България за обстойно разглеждане на Тракийския въпрос и изработване на единна държавна позиция, защищаваща правата и интересите на потомците на бежанците от Тракия и Мала Азия. Властта по същество отказва да изпълнява своите конституционни задължения за защита на правата и интересите на гражданите на Република България. Тракийският въпрос не е обсъждан подобаващо нито в Народното събрание, нито в Президентството, нито в Министерския съвет. Не са изслушани аргументите на Съюза на тракийските дружества в България, който представлява интересите на стотици хиляди данъкоплатци и избиратели. Няма нито един официален държавен документ по този проблем.
Следва продължение от книгата “Турският въпрос и държавната сигурност“
