Бяга момата! Бяга да скрие сърцето си.
Но подир нея препуска на кон ятаганът.
Черният хълм от коси непомилвани свети.
Бие ранена кръвта - до девето коляно.
Спира най-старият, вдига над болката лоб:
“Връщане няма! Старото - как да го помним!
Тук се покръстихме, тук вече имаме гроб.
Къщи ще вдигаме. Село ще бъде… Момино!”
Камък и сълзи. Чардаци - от горни по-горни.
Слепи огради - змия да не може да мине.
Само слънцето слиза свободно в дворовете,
само вятърът волно разрошва градините.
Люляков цвят от кьошетата тъмни извира.
Цвилят в оборите буйни коне - неседлани.
Песента лека-полека пак сила набира,
лудо играят ръце в одаи и в дюкяни.
Моминска шарка - по пъстротъкани сукмани.
Моминска стъпка хорото по момински люшка.
Момински знак по звънци и по гривни ковани.
Момински пряпорец. Моминска сабя и пушка.
