Наскоро отново бях в Пятигорск, отново посетих мястото на дуела между Лермонтов и Мартинов, отново отидох до Лермонтовия музей; разговарях с научния сътрудник, по-точно – сътрудничка, за стихотворенийцето, приписвано на великия поет.
Но тя разпалено ми отговори, че „Прости, немита Рус” без съмнение е написано от Михаил Юриевич Лермонтов и че госпожа О.В. Милер, лермонтовед, доктор на филологическите науки, толкова убедително е написала за това, че е закрила темата…
„Чел съм я тази госпожа Милер! – искаше ми се да възкликна. – Тя не представя никакви документални факти: само цитатчета от хора, които не се съмняват в авторството му, а освен това се позовава на съмнителните разсъждения на някой си Виталий Коротич на тема „родина”, което може да предизвика само присмех…” Но разбрах, че няма да се получи спор, пък и по-добре. Само отбелязах за сведение на учената дама от Пятигорския музей: „Академик Скатов е на друго мнение”… И тя веднага ме парира: „Той не е лермонтовед!”
Какво да кажеш?! Освен само да разпериш ръце. Всякакъв по-нататъшен разговор е безсмислен.
Темата за авторството
на това стихче е повдигана вече много пъти.
И което е странно, авторството на Лермонтов доказват най-вече хора, които са не съвсем, да го кажем, руснаци, нещо ги топли в това стихче, приписвано на великия поет.
Стихотворението с „немитата Рус”, според друга една учена дама, доктора на филологическите науки Л. И. Волперт, представлява „връх в политическата лирика на Лермонтов”. Не се съмнява в авторството му и още един лермонтовед, мемоаристката Е.Г. Герштейн. Тя също се позовава на историческия образ на Русия, обрисуван от господин А. дьо Кюстин. За нея той е мерило на истината за нашата история. Ах, колко интересно! Впрочем, този пътешественик, известен педераст, от когото е страняло дори парижкото висше общество, е прекарал в нашата страна съвсем кратко време, но е успял доста да се прояви, неслучайно В.А. Жуковски го нарича помияр, след като той публикува хулните си записки за Русия, угодни на русофобите от цял свят. Не е ли по-добре руското общество и руската армия да се изучават не въз основа на гнусните внушения на транзитен турист-хомосексуалист, а въз основа на документи, на спомени на наши съотечественици за традициите на руското офицерство… Но това са мои лични добри пожелания; дамичките филоложки не се съмняват във въпросното авторство.
С тях се солидаризира и психологът Т. Г. Динесман. Той твърди, че „нарцисизмът” на Лермонтов бил накърнен, че поетът се разгневил и взел, че написал това стихче. Психологически, обяснява психологът Динесман, това може да бъде обяснено с амбивалентността, когато едновременно обичаш и мразиш.
Легионът на такива лермонтоведи е голям. Но…
голямото „НО” си остава.
Съществува основателна версия, че стихчето е съчинено от пародиста Д.Д. Минаев, при това той е писал пародия по лермонтовия „Демон”, а в случая може да е направил диалогичен паралел с пушкиновото „Прости, стихийо морска, бурна!” („Към морето”). Но да оставим тази версия без коментар.
Другото странно нещо. Източникът. Няма такъв! Нито авторски ръкопис, нито ръкопис на онзи, който уж е записал по думите или по оригинала на поета това стихче. То е публикувано чак четирийсет и кусур години след смъртта на Лермонтов. Ами къде е било дотогава, в какви тайни кьошета се е спотайвало, защо за него никой не е знаел, не е чувал, освен някой си съвременник, останал инкогнито. Нима заради това стихче биха погнали някого „сините мундири”? Защо главният му публикатор П.И. Бартенев дава различни варианти? Ту „вождове”, ту „паши”, ту „царе” (в руския език и трите думи в падежен вариант имат еднакъв брой срички и еднакво окончание: „вождей”, „пашей”, „царей”, поради което са взаимозаменяеми. – Бел прев.), ту „предан им”, ту „послушен им” народ… Що за волности в осемте стиха?! За това вече много е писано. Налага се някои неща да се повторят. Какво пък! Ще се повторим. Не всички сме „лермонтоведи”…
Да погледнем още веднъж текста.
Няма как да е безпристрастно. Нека не забравяме, че този текст се приписва на гениален поет.
«Прощай, немытая Россия!
Страна рабов, страна господ…
„Прощай, свободная стихия!” – така започва Пушкин стихотворението си „Към морето”. При големите поети не е прието да „копират” един от друг! Приятелите поети го правят като едното нищо. Но Лермонтов не се е познавал с Пушкин лично и едва ли би взел „Прощай” за запев на своето стихотворение…
И какво следва по-нататък? „…немытая Россия”. Какво е това – метафора ли, нов образ ли, на кое място тя е немита?! (На руски „немытая” означава „некъпана”. - Бел прев.) Това ли е съчинил дворянинът, руският офицер, който тръгва за действащата руска армия, който е написал „Бородино”?!
„Страна рабов, страна господ…”
На какви роби и какви господари? Излиза, че самият автор е спадал към онези „некъпани” господари, заобиколен от „некъпани” роби? Най-общо погледнато, обективно: по онова време всички страни социално са били съставени от господари и роби. От богаташи и трудови хора, подложени на робски труд и без всякакви права. Но едва ли авторът на стихчето е мислел за международните господари и роби… Той по-скоро е живописвал родното общество.
Обаче малко преди появата на това стихче Михаил Юриевич Лермонтов е създал истински шедьовър –
стихотворението „Родина”.
Почувствайте разликата.
Родина
Родината обичам аз, но с обич странна! Не ще я победи умът студен. Ни кървавата слава бранна, ни гордият покой, от нищо несмутен, ни тъмните сказания на старината не будят радостна мечта в душата.
Обичам аз - защо, не знам добре –
мълчанието в степите й снежни, шума дълбок в горите й безбрежни, разлетите реки, подобни на море;… (Прев. Йордан Ковачев)
Това стихотворение е като заседнала в гърлото кост за онези, които с пяна на уста доказват, че стихът за „робите” е писан от Лермонтов.
И какво има по-нататък във вулгарното стихче с некъпаната страна и некъпаните, както излиза, господари и роби? Ама не! Оказва се, че там имало и къпани!
Прощай, немытая Россия, Страна рабов, страна господ. И вы, мундиры голубые, И ты, им преданный народ.
Ей че хубаво! Робите изведнъж се превръщат в народ! Както изглежда, не всички са некъпани. Има и „мундири сини”… Това май е още една класа, някаква особена, отделна от господарската? По-преди Лермонтов не е употребявал такива думи в творчеството си. „Мундирите сини” са жандармерията. По същество е написано: предан на стражарите народ…. Дали руският народ с преобладаващо селско население често е виждал сините стражарски мундири?
В публикацията на Бартенев, който нещо шикалкави, има и друг вариант: „и ты, послушный им народ”. Кому е хрумнало да коригира автора, да украси, да омекоти глупостта за преданост към стражарите?
А нататък авторът се прехвърля непосредствено върху себе си: той се сбогува с Русия.
Быть может, за хребтом Кавказа Сокроюсь от твоих вождей, От их всевидящего глаза, От их всеслышащих ушей.
Откъде накъде, ако е тръгвал за Северен Кавказ? Всъщност – за предпланините на Кавказ. Защо „за хребтом Кавказа”? Зад хребета са Грузия, Армения, Турция…
Къде отива авторът?
Още една интересна подробност: „зад хребета на Кавказ” явно е неточно, да се криеш зад хребета… И впоследствие се появява редактираният стих „за стеной Кавказа” – стената е нещо и по-здраво, а и по-определено, отколкото е хребетът. Кой ли се е упражнявал с това редактиране?
…”Сокроюсь от твоих вождей”. И за този стих се е намерил редактор. Има вариант – вместо „вождове” – „паши” (какви „паши” в Руската империя?), има и друг вариант: „царе” – също интересна замяна; от кого, кога е била направена, от кой съвременник на поета? Отново се повтарям: няма нито едно документално потвърждение! Нито оригинал, нито препис!
Авторът иска да се скрие.
Но руският офицер Лермонтов е тръгвал да служи там, където са го изпратили. И как би могъл да се скрие от властта, ако е полагал клетва пред господаря император и отива да служи именно на него?
Всички тези аргументи могат да изглеждат като дребнаво заяждане с поетическото мислене, като претенции, каквито често изразяваме спрямо великите поети. Претенциите имат право на живот, още повече спрямо великите!
„От их всевидящего глаза,
От их всеслышащих ушей.”
(„От техните очи проклети и всичко чуващи уши.”)
Целият последен стих „съска”. Нима гениалният поет е имал толкова нечувствителен слух, та да не долови и разбере: „и всичко чуващи уши” (в оригинал тази дисхармонична звукопис е много по-явна: „от их всеслышащих ушей” – Бел. прев.)?! Дори да четеш това наум, а не на глас, пак се препъваш. „Всичко чуващи” е тежко, непоетично. Разбира се, при поета се срещат причастия, за които е характерно „щ”, но когато „съска” целият стих – това изглежда небрежно, дори някак халтурно.
Впрочем, стоп!
Бях чел написаното от една лермонтоведка (забравил съм й името), която, разбира се, смята това стихотворенийце за „шедьовър” на Лермонтов; та тя твърдеше, че авторът нарочно прави този стих „шипящ”, че това, един вид, илюстрирало подслушването, шепненето на служителите от тайната полиция и т.н и т.п. Как да не си спомниш вица: един пие коняк и вика: мирише на дървеници; друг мачка дървеница и вика: мирише на коняче… Има и друга една пословица:
Плюеш му в лицето, а то ти вика, че божа роса роси…
Аз обаче замислих тази статия по друг повод, не за да споря с лермонтоведите; отдавна съм взел страната на академик Николай Николаевич Скатов: Лермонтов не е съчинявал подобно нещо! Написах статията, воден от друга, обобщаваща мисъл. И творчеството на М. Ю. Лермонтов е пример за нея. За съжаление, не единственият.
Литературознанието е наука, отчасти безнравствена, жестока, провокативна, доколкото предполага не само изследване на творческото наследство на писателя, засвидетелствано с документи и факти, но и на личния му живот, на неговите чернови, писма, спомените на съвременниците му, понякога много далеч от истината и действителността, което въз основа на този съмнителен „материал” уж давало право на изследователите да правят изводи. Понякога литературоведите безмилостно се ровят в личния живот, в съкровената кореспонденция на писателя, в интимните му, „недостъпни за чужди очи” места, в бельото му дори… А кой им го е позволил? Може би покойният в завещанието си? И къде отива нравствеността? Понякога няма почит, дори и обикновено уважение към оня, когото се опитва да „разчлени” някой такъв всезнаещ литературовед.
Например, преди да умре, И.А. Гончаров е молел в духовното си завещание след смъртта му да не докосват и да не печатат личната му кореспонденция. Дори е казвал, че това ще е най-хубавият венец върху гроба му… Не е искал, притеснявал се е от нещо, за нещо е съжалявал, възможно да е имало в писмата му някакви твърде съкровени, лични неща, от които се е изчервявал… Не бива да се вади на показ това, та нали писмата са изпратени до конкретен получател, а не до цялата публика!
Обаче щом само Иван Александрович се споминал, литераторите, критиците веднага публикували писмата му.
Такава е тази порода хора!
Всевъзможни литературоведи и псевдолингвисти току изровят от творчеството, от дневниците, от писмата на велик човек неприлична фраза, фриволно стихче или нецензурен израз – и започнат да ги развяват, да ги показват пред целия свят – я го вижте какъв бил геният! Спрете се, господа! Не, не е бил такъв!
За тези неща Александър Сергеевич Пушкин вече се е изказал и то толкова убедително, че повече няма накъде! От писмо на А.С. Пушкин до П.А. Вяземски (1825 г.): „…Тълпата ненаситно чете изповеди, записки etc., защото в низостта й я радват унижаването на възвишеното, слабостта на могъщото. При откриването на каквато и да било мерзост тя е възхитена. Той е малък също като нас, той е гаден също като нас! Имате да вземате, подлеци: той е и малък, и гаден – но не като вас, а по-иначе…”
За поетите и писателите съдят по техните произведения!
А не по онази пошлотийка, чернилка, съмнителни клюки, думи, фрази или дори писма, които ще изровят скудоумните критици, а още по-често – по небивалиците, които приписват на твореца.
Когато става дума за творческия и жизнен път на големи руски писатели, бих искал пред литературознанието да се поставят някакви ограничения. Нравствени, разбира се. Господа, и така и така няма да се докопате до истината, до съкровените дълбини и извори в постъпките на изследвания от вас „обект”, по принцип това е невъзможно, самата природа, „натурата” няма да ви го позволи, докато непригледните страни от живота на великия човек можете дори неволно да изкарате на показ.
А освен това – пред често неизкушена публика да представите нещо, което самият автор не е имал намерение да публикува или го е създал, воден от заблудите си. В чекмеджетата на всеки литератор, писател, поет може да се намери нещо, което той не би искал да става публично достояние. А какво да кажем за черновите на някои автори! Едни рисуват на полетата дяволи, други – неприлични картинки, в черновите могат да се срещнат всякакви дивотии, да се промъкне и нецензурна ругатня, и пиперлива думичка по адрес на някого; поетите и писателите като цяло са впечатлителни, уязвими, емоционални хора, – в състояние на афект или ако са подпийнали, те могат да надробят такива неща, че после самите да се видят в чудо. Тъкмо затова съществува понятието за лични, неприкосновени архиви и чернови.
…Ще се върна отново към
уж лермонтовото стихче.
Дори да предположим, че избухливият, язвителен и обидчив Лермонтов невъздържано е написал осемте нескопосани стиха, и в този случай те не са наши. Поетът никъде не е афиширал това стихче, на никого не го е прочел, освен хипотетично на един загадъчен съвременник, чието име дори не знаем. Следователно, това стихче той не е смятал за творение, за събитие, не му се е искало да го показва пред публика. Докато стихотворението „Смъртта на поета” е било събитие. „Стиховете на Лермонтов за смъртта на поета (Пушкин – бел. прев.) се преписваха в десетки хиляди екземпляри, препрочитаха се и се наизустяваха от всички” – твърди И.И. Панаев.
Като неприлични редове в чернова, като злъчна епиграма, която е по-добре да не се показва никому, – така би следвало да възприемем стихчето, което е чул с „всичко чуващите си уши” П.И. Бартенев, пипнал го е тук-там и го е обнародвал. Възможно е самият автор да е надраскал ядното си стихче, а после да го е захвърлил, надживял, забравил. И дори да го е прочел на приятеля си, връхлитан от чувства, това съвсем не означава, че сега литературоведите трябва да се вторачват в него и да го разнасят, да преповтарят до втръсване недодяланите редове в научните си дисертации, в учебниците по история и литература! Освестете се, господа!
Къде се тикате?
Молил ли ви е авторът да рекламирате нещо, което той дори не е оставил върху хартия? Още по-малко върви да го набивате в главите на децата, това дори е непочтено…
А може би някой се радва, че, я вижте, как великият поет е зашлевил Русия? Може би този някой се е захласнал от радост? Ами да, нали наскоро с идиотско удоволствие президентът на „Незалежната” чете това стихче на сесия в Евросъюза.
Оставете Лермонтов на мира! На никого, включително и на Бартенев, той не е давал правото да печата уж неговото стихотворение за някаква си „немита Рус”. И не си струва да се навира в очите на руския читател подобна менте просветеност, като се приписва нещо на някого. Публикувалият го П.И. Бартенев явно е проявил малодушие, отпечатвайки стихчето, което бездоказателно е приписал на Лермонтов.
Това обстоятелство трябва да има предвид цялата учителска общност, а още повече – литературният свят!
Ако съществува съмнение за авторството, винаги си длъжен да вземеш страната на „съмнението”. Не бива да се тиражират фалшификати. Това е правило за истинските историци и литературоведи.
Преведе Надя Попова
М.Ю. Лермонтов
* * *
Прости, немита Рус, с години страна на господар и роб, и също вий, мундири сини, народ, ти предан им до гроб.
Дано ме скрият върховете в Кавказ от твоите паши, от техните очи проклети и всичко чуващи уши.
Превод: Иван Теофилов
Евгений Шишкин е роден през в 1956 година в град Киров (днес Вятка). През 1981 година завършва филологическия факултет на Горкиевския държавен университет „Н.И.Лобачевски”. Бил е доцент в катедрата по творчество в Литературния институт „М.Горки” в Москва и е водил мастер-клас във Висшите литературни курсове. Сега е завеждащ отдел „Проза” в сп. „Наш современник”. Член е на съюза на писателите на Русия
Автор е на десетки белетристични книги – разкази, повести, романи, превеждани на много чужди езици, на пиеси и сценарии за документални филми.
