Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 4 (22 януари 2019) ТАЛАНТ, НЕПОДВЛАСТЕН ЗА ВРЕМЕТО НА ЗАБРАВАТА

ТАЛАНТ, НЕПОДВЛАСТЕН ЗА ВРЕМЕТО НА ЗАБРАВАТА

Е-поща Печат PDF

Композиторът Дико Илиев – връх от големите върхове на българската култура

 

Дико ИлиевНа 15 февруари ще се навършат 121 години от рождението на Дико Илиев. През цялата 2018 година не смогнахме да почетем паметта на този неповторим талант, на този самобитен творец в областта на музикалното творчество за духови инструменти, въплатил неумиращите трели на народностния музикален гений в хора, композиции и сюити, от които завира всяка българска кръв и всяко българско сърце затуптява в невероятния ритъм от седем-осми.

В 00:00 часа на Новогодишната нощ, когато гръмнаха отново звуците на Дунавско хоро, се почувствахме някак засрамени от това неизпълнено за 2018 г. намерение на Нова Зора, и макар със закъснение от юбилейната година, ще се опитаме да поправим пропуснатото! Още повече, че Дико Илиев е неподвластен за времето на забравата.

Роден в с. Карлуково, Ловешка област, през 1898 г. той е военен музикант, по-късно диригент и композитор, заслужил деятел на културата /1979 г./, член на Съюза на българските композитори, а по-късно „Герой на социалистическия труд” /1983 г./. Но и приживе, и днес за всички българи той си остава „бай Дико Илиев”. Композиторът си отива от този свят на 30 ноември 1984 г. Погребан е в гр. Михайловград /дн. Монтана/, изпратен от многобройните си почитатели от цялата страна, съпроводен от духовите оркестри на Оряхово, Враца и Михайловград. За последно сбогом, пред опечаленото множествоq са изсвирени „Дунавско хоро” и страховитият марш „Сливенци при Драва”.

За живота и дейността на този самороден музикален творец има много документи, очерци, интервюта и др., които по един изключително правдив начин описват живота и неговото творчество. Един от най- добросъвестните и задълбочени изследователи на неговото творчество е Атанас Иванов, сам музикант, започнал своята музикантска кариера в някои от най-известните духовите оркестри, изследовател на музикалното творчество за духови инструменти и защитил дисертация по тази тематика. Атанас Иванов е автор на книгите „Военните оркестри в България” /1979 г./, „Без песен не може войникът” /1985 г./, „Дунавско хоро”/ 2003 г./ и др. Неговите търсения са подчинени на строго научен подход. За написване на книгата „Дунавско хоро”, Атанас Иванов използва огромен архивен материал от официални документи, публикации в списания и вестници, интервюта и сведения, събира богат снимков архив за военния музикант капитан Дико Илиев. Написаната от него книга ясно показва колко труден е житейският и професионален път на селянчето от с. Карлуково, което на 1 май 1911 г. постъпва като музикантски ученик в духовия оркестър на 16 пехотен Ловчански полк в гр. Орхане /дн. Ботевград/. Преживял славата на победите и покрусата на четири войни – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна война, а по-късно и в първата фаза на Отечествената война /1944-1945 г./, награждаван с множество медали и ордени, Дико Илиев излиза в пенсия през декември 1957г. През 1973-1974 г. при подготовката на първия вариант на книгата, Атанас Иванов контактува лично с прославения маестро, запознава го със съдържанието на своя ръкопис, а Дико Илиев одобрява неговото отпечатване. Книгата обаче има дълга история и претърпява 5-6 варианта, в съответствие с вкусовете, препоръките, пък и съображенията и капризите на различни рецензенти и издатели. Ноq както често се случва, последният вариант само допълва и обогатява първоначалния вариант от 1974 г. В него със завидна педантичност са отбелязани по-важните дати от живота и дейността на Дико Илиев, поместен е подробен списък на произведенията му, който включва: прави хора, еленини хора, дайчови хора, други хора, маршове и концертни пиеси, както и научен апарат за използваната литература. Поместени са и множество снимки. Предложена е и класация на най-известните му произведения.

На първо място, разбира се, е „Дунавско хоро”, но по сила на художествените им достойнства и емоционални внушения, плътно зад него се нареждат: „Добруджанско хоро”, „Александрийка”, „Букьовско хоро”, „Ганкино хоро”, „Майски цветя” „Весела младост”, „Наша гордост”, „Край чешмата”, „Билка” и др.

 

Духова музика при читалище “Разум”, гр. Монтана-1929 година

 

Всички те са познати от концертите на многобройни духови оркестри, изпълнявани по повод на разнообразни народни веселия.

За своята всеотдайна патриотична дейност през годините Дико Илиев получава истинско признание чак в зрелите години на своя живот. С марша „Сливенци при Драва” в продължение на десетина години например, Радио София открива обедната си програма без, обаче, да посочва автора на тази забележителна композиция. В чест на Дико Илиев са уреждани празници на духовите оркестри, които най-често носят неговото име и това не е случайно. В Оряхово, Враца, Ботевград, Вършец и на други места неговото име е повече от парола, повече от знак за съвършенство. Извън всичко друго това е своеобразно признание от страна на музикалната гилдия и на самия народ. На една от паметните вечери в чест на Дико Илиев прозвучава следната оценка „Неговото музикално творчество е неоценимо самобитно музикално изкуство, което му отрежда достойно място между най-изтъкнатите български музиканти. Със своята искреност и простота, с широтата на народностния си дух, то е част от големите върхове на българската култура“

По случай 80 годишния юбилей на знаменития композитор, на 17 март 1978 г. в залата на „Партиен дом” гр. Враца е организирано официално тържество. На него е изнесен доклад от композитора, полковник Димитър Хинков. На Дико Илиев е връчена държавна награда орден „Бойно червено знаме”. Орденът му е връчен лично от генерал Иван Щилянов. И в този миг гръмва духовата музика и зазвучават славните композиции на Дико Илиев. После майстор тромпетист изсвирва „Внимание!“. Диригентът на оркестъра подполковник Николай Братанов слиза от подиума, приближава се до Дико Илиев и му подава диригентската си палка. Междувременно на сцената са заели места още три духови оркестъра. Развълнуваният юбиляр застава на диригентския подиум, вдига ръце и под неговата палка сякаш оживява картината на „Сливенци при Драва”. После като вечното тържество на живота над смъртта прозвучават и „Майски цветя”. Публиката става на крака. Някакво необяснимо електричество витае из въздуха. Хората скандират името на Дико Илиев и призовават оркестъра да излезе вън на площада. Тържеството се пренася на улицата. Площадът във Враца се изпълва с мъже и жени. Оркестърът свири и не се вижда края на народното хоро и веселие.

 

Дико Илиев


На следващия ден окръжният вестник „Отечествен зов” излиза със заглавие на първа страница „Уникално явление в българския музикален живот”. Във в-к „Народна армия” са отпечатани биографични сведения, снимка и информация за тържеството от журналиста полковник Цветан Цаков. Заглавието казва почти всичко: „Всички ни е дарил с радост”. Друг журналист от военната редакция, полковник Цветан Цеков, изготвя половин часово радио-предаване. По телевизията е излъчен документалният филм на киностудията на Българската народна армия. Неговото обобщаващо заглавие е „Музика”. В него са представени документи, снимки, спомени и мисли на Дико Илиев и се разкрива неговият сложен житейски път, път на творец - скромен и честен, но и белязан от божествената искра на невероятен талант. Отзвукът е шеметен. Твърди се, че от това предаване тогавашният партиен и държавен ръководител Тодор Живков, сам любител на народните хора и ръченици, научава кой е авторът на прочутите български хора, тайна, известна до тогава на малцина. О.з. полк. Цветан Цеков също навлиза в дълбочината на проблемите, свързани с личността на композитора.

Статия във вестник „Антени“ публикува и поетът Калин Донков. Цветан Цеков, обаче, най-дълго от всички е обзет от темата „Дико Илиев“. Той неизменно популяризира по различни поводи личността и неговото творчеството на големия маестро. В своите книги озаглавен: „Бели мълнии, Дръзки плавания, Волтова дъга, Милосърдие” той споделя, че е основал и регистрирал в СГС Национална фондация „Дунавско хоро” и е избран за пръв председател на Управителния съвет. По негово предложение Столичната община е възстановила изгорялата преди много години естрада в Борисова градина. Столичният градски съвет е взел и решение да се издигне паметник на големия композитор, като мястото му, съгласно Закона за устройство на територията, е определено до самата естрада. С не малко усилия са издействани и всички многобройни документи, необходими за откриването на паметника. Все още, обаче, средствата на фондацията не достигат, но преклонението пред творчеството на големия музикант за цялата фамилия Цекови е толкова силно, че нищо чудно, ако този паметник изникне някой ден на определеното му място, заплатен със средствата на Цветан Цеков и синовете му.

На името на Дико Илиев има кръстени улици – в родното му село, в Оряхово, Ботевград, а може би в други населени места. В родното му село Карлуково на 28 .10. 1988 г. е открит гранитен паметник, дело на скулптура Цветко Йорданов. През 1990 г. в Ботевград също е открит паметник на знаменития музикант и композитор. Къщата му в гр. Оряхово е превърната в музей. Провеждат се научни конференции, в които се изследват важни моменти от живота и творчеството му.

Ако човек се замисли на какво се дължи всичко това, няма как да не стигне до обяснението, дадено още от Дядо Вазов в известното му стихотворение „Моите песни“: „Те жив са отклик на духа народни...“. По същата причина и хората на Дико Илиев ще бъдат безсмъртни и все ще се играят, додето е България и додето има българи.

За силата и емоционалното въздействие на българските военни маршове е писано на различни места. В тази връзка си позволявам да цитирам откъс от двутомника „По следите на една безсмъртна песен”, т. 1, С., 1988 г. от д-р Николай Русев. Иде реч за един случай, станал в навечерието на Балканската война по време на маневрите на І-ва Софийска дивизия около с. Световрачене. Гост на маневрите бил военният аташе на Кралство Швеция, капитан Бенц. По това време Швеция е възнамерявала да реорганизира войската си и на капитан Бенц е била възложена задачата да проучи организацията на всички европейски армии. След редица срещи, разговори и изслушани маршове той заявява пред събраните български офицери: „Господа, обиколил съм всички европейски войски, чувал съм многократно бойните им маршови песни, но искрено и откровено ви казвам, че никъде не чух нещо, което дори да напомня на вашата. От настроението, с което завладявате душите с тези маршове, аз долавям онази стихийна сила, която се таи във вашите гърди. Тежко и горко на онзи противник, който ще мери силите с Вас, защото аз мога предварително да му предрека само небивал погром!”

Авторът, д-р Николай Русев допълва: „Това голямо и богато наследство не бива да се остави разпиляно и затрупано от праха на забравата. То трябва да бъде събрано и грижливо съхранено”. За тази цел в продължение на петдесет години работи този български офицер, батареен командир от 2-ри армейски артилерийски полк – Хасково, участник в двете фази на Отечествената война /1944-1945 г./, през 1952 г. Завършва медицина. Д-р Николай Русев, в името на българската войнска доблест и чест, е събрал в два тома нотите и текстовете на 480 войнишки маршове! Томовете съдържат и още една ценност – животът на тези песни и съдбините на техните създатели. Защото, както подчертава авторът, „Единствено песните, възпяващи подвизите по време на войните, остават да живеят и да се предават от поколение на поколение, за да им припомнят за героичните и достойни за подражание прояви на бащи, деди и прадеди. Единствено те – песните остават да възпитават поколенията с примера и подвизите на пропуснатите или забравени от историята герои”.

 

Дико Илиев


В тези два тома са и вечно живите ноти за българската доблест, чест и войнска слава, сътворена от Дико Илиев. Стойчо Предов / 29.05.1934 г. – 22.12. 2016 г./ от родното ми село Рогозен, Оряховска околия, мой втори братовчед, подобно на Дико Илиев на 13 години постъпва в музикалното училище „Чайковски”. Дарбата и меракът го карат да се научи да свири почти на всички инструменти. Като войник в гр. Оряхово Стойчо Предов се среща с големия музикант и композитор Дико Илиев. Преклонението му пред маестрото е толкова голямо, че се наема да преписва нотите за оркестрантите, само и само да бъде по близо до магнетичния талант на Дико Илиев и да се учи от него. По-късно Предов служи във Враца и Свищов, където е бил най-младият офицер - музикант. По примера на Дико Илиев през 1971 г. той възстановява фанфарния оркестър в гр. Оряхово и става преподавател по пеене в тамошната гимназия. По-късно, вече като пенсионер, в гр. Козлодуй е ръководител на певческата група „Китка здравец”. Наученото от Дико Илиев не се забравя. Оказва се, че то е за цял живот. Духовата музика в с. Рогозен е обучавана, по точно инспектирана в отделни години, от самия Дико Илиев, а в нейния репертоар неговите хора и маршове присъстват неизменно.

Изпреварвайки с тази публикация 121 годишнината от рождението на знаменития музикант, диригент и композитор, о.з. капитан Дико Илиев, ние в Нова Зора няма да забравим да напомним на своите читатели: Неизтребим е българският дух! България ще пребъде въпреки всичко! И нека всички, които искат да я погребат, да знаят, че хорото над техния гроб, вече е написано. Едно дръзко, силно, мъжко, българско и неумиращо Дунавско хоро.

И ние го играем, и ще го играем, дори когато тях няма да ги има!

 

Литература : 1. Енциклопедия България, БАН, 1982 г.

Атанас Иванов, Дунавско хоро, София, 2003 г.

Д-р Николай Русев, По следите на една безсмъртна песен, т. 1, с. 1988 г.

Цветан Цеков, Бели мълнии, Дръзки плавания, Волтова дъга, Милосърдие., С. 2018 г.

Цветана Маркова, Много професии има, но от музиката не се отказва, в-к „Втора младост” от 25 .06.2007 г.

 

Илюстрации: Снимки на композитора от Интернет:

Военна снимка с медали;

Цивилна снимка на фона на военни музиканти;

Къща музей „Дико Илиев” гр. Оряхово.


06.01. 2019 г., София