Ужким демократичните промени в България след прословутия 10 ноември 1989 г. доведоха България до положението да бъде една от най-изостаналите държави в света – с една от най-високите смъртности на планетата, с най-ниските доходи в рамките на Европейския съюз, с една от най-ниските раждаемости. Плановете за масово обедняване на хората в продължение на десетилетия работят безотказно. Българският модел на дивашки капитализъм безотказно и бизмилостно унищожава всякакви опити за „очовечаване“. Създаденият политически елит не прави нищо друго, освен да задълбочава пропастта между неморално забогателите и несправедливо обеднелите . Разбира се, че всяко правило има и изключения – съществуват и неподкупни политици, и отнасящи се с човещина към работниците си собствениците. За съжаление, те са редки изключения!
Какво е мястото на писателите в тази амалгама от социални колизии, бруталност, ненавист, безскрупулност и префидност? Ще каже някой, че мястото е много важно. Друг ще каже, че е почти никакво. Аз пък бих казал, че ролята на писателя днес е изключителна. Ето защо българските политици се страхуват да се вслушат в това, което им казват писателите. Или се вслушват само в смехотворното кудкудякане на псевдописачи, чиито интелектуални интуиции стигат до критики на времето преди демократичните промени. Отричайки всичко, сътворено при социализма, те съзнателно или не възвеличават безогледния и животински „бял терор“, погубил живота на прекрасни писатели, чиято единствена „вина“ е била, че са искали да живеят в по-справедливо общество. Смъртоносните болести, пещите на полицията, бесилките и куршумите отнеха живота на Христо Смирненски, Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Емил Шекерджийски, Васил Воденичарски, Никола Вапцаров, Иван Хаджийски, Иван Невянин и много още рицари на словото. Затова народът е нарекъл България „родина на убитите поети“.
Днешните соросоидни храненици, в мнозинството си чеда на комунистически функционери, неистово крещят, че те и само те са носителите на демократични промени. Нека крещят колкото си искат! Безпощадно ясно е едно: за да бъдеш писател е необходимо преди всичко висок талант, придружен с висок морал. Цитираните по-горе отрицателки и отрицатели може би притежават нещо от първото, ала отдавна се знае, че талант без морал не струва и пукнат грош. Дай им на тези номенклатурни отрочета или отрочета на фашизоидни кръволоци да се гаврят с истинските колоси на българската литература, да се подиграват с мъките на народа ни. Навремето Паисий проклел подобни родоотстъпници, срамуващи се от миналото на своето Отечество.
Дошло е време да им припомним думите на Хилендарския монах. Дошло е време!
Боян Ангелов
Председател на Съюза на българските писатели
