Всичко минава и всичко се лесно забравя:
мъка по близкия, плач по любима жена,
само ти, мое сърце, песента не забравяй,
тъжната песен за нашата тъжна земя.
Само ти, моя съдба, не залязвай, не бързай,
светлите друмища още пред мене блестят,
моя живот като в стожер е в тебе привързан,
в тебе, земя, дето в слава дедите ми спят.
Моя земя и ти българска зла орисия,
мои потънали в кървава дрямка поля –
толкоз реки век от века ви сълзите мият,
пак ме държиш с тая мъка на твойте села!
Път ли ме викне и тръгна сред хора далечни,
мир ли подиря за своето тъжно сърце,
пак ще се върна, прегърнат от твоите вечери,
тук да умра в твойте майчински нежни ръце.
Има ли миг да не слушам шума на полето,
тъмния глас, гдето иде от мойте деди,
има ли лъч във очите ми, който не свети
в твойте жита хлебородни и твойте реки?
Всичко е в моята кръв и така неотменно
следва съдбата ми тъмния дядовски зов!
Всичко минава, но ти си една и нетленна,
моя земя, моя първа и сетна любов!
