По повод разговора на Антон Тодоров с Георги Коритаров за Руско-турската война 1877-1878 г.
Преди доста години директорът на Института за история при БАН (дн Институт за исторически изследвания) акад. Христо Христов разказа един случай: от времето до 1989 г. към Издателството на БАН имало изграден Редакционно-.издателски съвет, в който се преглеждали книгите, които следвало да бъдат отпечатвани в него. В състава на съвета влизали по един представител на всеки институт при БАН. Щом пристигне някакъв труд, в зависимост от неговата проблематика – химия, физика, математика и пр., той се предоставял за мнение от съответния специалист в в областта и в зависимост от застъпеното от него становище се вземало решение дали ръкописът да бъде допуснат за отпечатване или не. Щом постъпел обаче труд на историческа тематика, почти всички членове на света проявявали интерес към него и започвали да се изказват за качествата му. Акад. .Хр. Христов изтърпял известно време тази необичайна практика. По едно време не издържал и с нервен тон заявил пред колегите си: „вижте какво, аз не се меся по никакъв начин при обсъждане на трудове от другите клонове на науката. Много ви моля и вие да постъпите по същия начин към ръкописите на историческа проблематика“.
След тази негова забележка, на тази практика бил сложен край!
Но и аз самият съм бил свидетел на това колко много лаици по история бързат да се произнасят по исторически трудове . Най-пресният случай стана пред очите ми тези дни, в навечерието на 3 март – националният празник на България., който не мога да отмина с мълчание. По повод на това събитие в една от нашите телевизии бе поканен да говори печално известния журналист, публицист, специалист по въпросите на документалното наследство – Антон Тодоров - води дори такова телевизионно предаване.
Не ми е известно господинът да има историческо, а още по-малко – археографско образование. Това обаче не му попречи да говори с апломб от позициите на истина от последна инстанция, да раздава безапелационни присъди и което не е никак маловажно – да не търпи възражения. Нещо повече, позволява си открито да заплашва всеки, който би се одръзостил да го критикува, незаслужено според него.
Ето, аз приемам това предизвикателство и то не анонимно, а с подписа си излязам срещу него, без да се страхувам, че ще бъда упрекнат в русофилство. В научноизследоветелската дейност, с каквато се занимавам близо половин столетие, политическите пристрастия, не само че нямат особено значение за мен, но точно обратно – пречат на обективното изцлагане на изследване историческия процес. Като всеки човек и аз имам своите политически пристрастия. По ирония на съдбата съдено ми бе да се занимавам с проучването на лица и събития, към които не съм имал особени сипатии. За да не бъда голословен ще приведа само два примера: въпреки че не съм фен на личността на Стефан Стамболов, на мене се падна случая да издам (заедно с друг мой колега) 20 тома отнеговия Личен му архив, съхраняван в Научния архив на Българската академия на науките. Пак на мене се падна случая да издам (заедно с друг колега) два тома интервюта с Иван Дочев .- шеф на Българските национални легиони в България до 9 септември 1944 г.
Моля за извинение читателите на „Нова Зора“ за това неволно отклонение, но го направих съзнателно. Исках да покажа на А.Тодоров, че с дейността, с която се е заел от броени месеци (визирам документалистиката), аз имам не малка практика. При това, в тази област работя не като лаик, а като лице, завршил архивистика и библиографияа в Софийския университет.
В разговора си с водещия, , също отявлен русофоб, Антон Тодоров застъпи няколко тези, най-съществената от които бе, че Руско-турската война от 1877-1878 г. едва ли не била излишна, тъй като българите в пределите на Османската империя си живеели много добре в икономическо отношение, за което русите, дошли да ги освобождават, можели само да им завиждат. . И за да бъде убедителен, като документалист, той размаха няколко книжлета и ръкописи, от които прочете отделни откъси, с които искаше да покаже, че тази негова теза е неоспорима.
Веднага бързам да добавя: не отричам изнесеното от тези книжки, Господинът обаче не счете за нужно обясни по какъв повод са били писани цитираните от него пасажи. И което е по-важно, с изключение на генерал Непокойчицки, другите източници са твърде второстепенни и незначителни. Ако бе си дал труд, той можеше да се обърне към други далеч по-значими източници и на първо място - позицията на самия руски император Алексдандър ІІ. Отдавна вече не е тайна, че той лично след поражението на Русия в Кримската война от 1853-1856 г. се е зарекъл да не вдига повече меч срещу Османската империя. И още нещо – когато след започване на войната от 1877-1878 г. стъпва на българска земя на юг от Дунава, той също остава изненадан от гледката на хубавите домове на българите в Свищов и околните му селища, което го предизвикало да запита придружаващия го военен министър Милютин: „какви хора сме дошли до освобождаваме?“
Така господинът щеше да бъде още по-убедителен. Но като човек неспециалист в областта на историята, той бърза да се задоволи с каквото му попадне под ръка , стига това да подкрепя поддържаната от него теза.
Историците, занимаващи се с Руско-турската война от 1877-1878 г., знаят много добре, че изворите за тази война са неизброимо много. Достатъчно е да се припомни, че само руските официални източници възлизат на 97 тома и че в тях има какво ли не за войната на Балканския боен театър.
Така, че с изнесените факти господинът не ни поднася нищо ново и изненадващо, а изпада в неудобното положение да преоткрива топлата вода.
За него по-важно бе да изтъкне колко големи „българофоби“ били не само генерал (по-късно – граф) Н. П. Игнатиев и редица други руски военни лица.
Преди да се спрем и на това твърдение, ще си позволя да запитам г-н Тодоров: защо повече от 140 години мнозинството от българите считат русите за свои освободители и защо българската земя е осеяна с трицифрено число паметници, пръснати в различни краища на страната ни. И то не сега, а преди повече от столетие
Очевидно, причините за войната от 1877-1878 г. не ще да са били само от икономическо естество. Наред с тях съществуват и редица други. Една от тях е безправното положение, в което са били поставяни през целия период на османското владичество българите. Нека по този повод припомним извесеното от Любен Каравелов в една от неговите повести как за едно престъпление османското правосъдие, изградено на основите на ширията, приема показанията на едно заптие за по-важни повече от тези на 42 българи, по простата причина ,че последните били гяури, рая.
И още нещо: през целия петвековен период на османското владичество, българите са лишени от каквото и да било участие в управление на империята не само на централно, но и на местно равнище. През това време султанската власт не отделила нито грош дори за построяване на български училища и църковни храмове. Всичко, което е направено в тази насока се дължи на самите българи.
Най-голямата болка на българите под османска власт е била липсата на държавност, на каквато през първата половина на ХІХ в.(макар и непълна) са се радвали другите съседни на България страни,. България е единствена от другите балкански държави, която до последната четвърт на ХІХ в. липсва на политическата карта на Европа.
Антон Тодоров не отмина и повтаряната като мантра теза от други подобни на него русофоби, че подписаният на 19 февруари /3 март 1878 г. Санстефански договор бил един „блян“, който Русия подхвърлила на българите, без да има намерение да го отстоява. „Специалистът-документалист“ пропусна да отбележи, че погледнат и днес след 141 години, този договор не е бил никакъв блян, а една истинска реалност, тъй като в пределите на възобновената българска държава са включуни повечето от териториите в Мизиа, Тракия и Македония, признати за български от самата Османска империя със султанското ираде за учредяването на Българската автокефалва църква в лицето на Екзархията (края на февруари 1870 г.).
И ако Санстефанският договор бе подложен на ревизия наскоро от Берлинския конгрес (лятото на 1878 г.), причината се крие преди всичко в желанието на западните велики сили да не допуснат създаването на една голяма славянска държава на Балканите, която би се превърнала в аванпост на руските имперски стремления в Югоизточна Европа. Преди още да бъде подписан договорът в Санстефано, Русия е принудена да отстъпи пред искането на Австро-Унгария за бъдещата подялба на полуострова, ако се стигне победа на руското оръжие срещу Османската империя. Тези въпроси са обстойно осветлени в една монография на споменатия по-горе академик Христо Христов, която кой знае защо г-н Тодоров не е счел за потребно да вземе под внимание , макар, че тя е издадена още през далечната 1968 г. от Издателството на БАН..
В едночасовото предаване А. Тодоров застъпи и други спорни тези, на които обаче поради липса на място няма да се спирам..
В заключение ще кажа: днес 141 години от Руско-турската война от 1877-1878 г., лесно е да се отправят всякакви обвинения срещу нея. Изследователите обаче знаят много добре, че . историята не е море до колене, в която лица като господина, могат да шляпат без да си запрятат крачолите.
