Няма да бъде пресилено ако кажа, че за огромна част от просветената телевизионна аудитория, предаването на БНТ „История. BG“ отдавна се гледа повече с омерзение, отколкото с интерес по темата. Ръководството на Обществената телевизия не може да не се интересува от това, но съвсем разбираемо е, че политическия вектор е ясно определен, задачата е категорично недвусмислена, а отклонения, колкото за пред очи, са допустими главно по отношение на недотам решителни и ерудирани участници.
Няма смисъл да казвам, че главният дразнител, човекът, който се изживява едва ли не като демиург на историческата наука и значи като незаменим водещ, е „недоучката“ Георги Ангелов. Съзнавам, че изразът не звучи ласкателно, но може би поради контрапродуктивността на антиисторичния стил и метод на водещия, мастити и уважавани авторитети на историческата наука, го именуват така. После извръщат глави или снисходително обобщават: „Не си струва заради Илия да намразваме и Свети Илия!“. С което дават да се разбере, че за Георги Ангелов, отдавна няма място на тяхната маса и темата е затворена.
На 11 март и аз попретупах несвършващите си задачи и срокове, и в 21 часа застанах пред телевизора. Темата за мястото, ролята, живота и смъртта, както и творчеството на писателя Георги Марков, са шествали твърде много през годините на страниците на „Зора“ и „Нова Зора“, където непримиримо сме се борили с прозрачните фалшификации и манипулации на тема „българския чадър“, така че нямах особени съмнения в каква посока ще бъде използвана, като повод неговата 90 годишнина. Така или иначе устисках, не загасих телевизора, както е бивало друг път.
В интерес на истината бях леко изненадан, че този път участниците в дискусията проф. Ивайло Знеполски, проф. Инна Пелева и доц. Пламен Дойнов, както и крайно предпоставеният Тони Николов, не си позволиха, както е ставало в това предаване, грубо да политизират тези 60 минути отредени за „дискусия“. Поставям думата в кавички, защото каквато е практиката на „История. BG“, дискусия и този път нямаше. По простата причина, че поканените за участие са все хора правилни и поради това сблъсък на мнения не може да има. Пък и какво да си говорим, не се и полагат!
И този път всички единосъщно гледаха в една посока, говореха в едни и същи оценъчни категории и извън опита на режисьора Асен Шопов да обобщи, че „всичко е много по-сложно и поради това са невъзможни, нито покаянието, нито прошката“, „дискусията“ приличаше досущ на събрание от онази действителност, която участниците се надпреварваха да клеймят, иронизират и чернят.
Темата разбира се бе споминалият се социализъм, с тази разлика, че за мъртвия и една добра дума в „История. BG“ не се полага. Неизменната генерална линия на водещия е публично известна или както би се изразил Георги Марков, тя е успоредна на генералната линия на „нарежданията на чуждото министерство“. Но кой ли ти разбира от драматургия на живота!
Режисьорът Асен Шопов, изглежда бе разгадал отредената му роля да изобразява случайно оцелелият от комунистическите репресии интелектуалец и почти не взе участие в „спектакъла“. И, макар че, както вече споменах, и останалите участници да пазеха известно приличие - не се прекъсваха да доказват, че Георги Макров е дисидент, че е антикомунист и че е убит от ДС, за да бъде смъртта му „специален подарък за рождения ден на Тодор Живков“, те за удоволствие на „недоучката“, някак си удобно забравиха за какво са се събрали. И не направиха, нито анализ на творчеството на писателя, през т.нар български, нито през „лондонският“ му период. Интересуваха ги само „Задочните репортажи за България“, които сега вече по настояване на Димитър Славов, бяха представени с уточнението, че са от „Задочна България“. И с това може би, се изчерпи приноса на въпросното издание на „История. BG“ от 11 март тази година.
Впрочем, не се мина без уподобяването на „Задочни репортажи за Задочна България“, на „Записки по българските въстания“, щото нали „неизброими са жертвите на социализма“ и как турския ярем да не го сравниш с болшевишкия?!
Малко е да се каже, че са кощунствени твърденията, с които „Репортажите“ на Георги Марков се обявят за „безспорно най-яркото българско литературно произведение от втората половина на 20 век“. Подобни оценки показват не само ниския таван на информираност, но издават и пълната инвалидност на един убог естетически критерий. Те обаче са и недвусмисленото доказателството за разсъблечената до голо политическа предпоставеност на налаганата, главно чрез телевизионния екран оценка.
На това място Георги Ангелов изрази съжаление, че „репортажите“ все още не се изучавали в българското училище, но след това предаване, не само несъгласните във фейсбук страницата на предаването щели да си поправят мнението за тях, но и в учебната програма вече щяло да ги има. Вярно, не каза на мястото на Ботев, на Любен Каравелов, на Вазов или на Св. Софроний Врачански, но то се подразбира. Видът му издаваше такава увереност, за смисъла на епохалната битка, която води, че не оставяше и съмнения за пълната му обсебеност от мисията, с която са го натоварили.
И се чух да казвам: „Такъв умора няма!“. А ехото на известния рефрен - „Ний че станем милиони!“ се блъскаше в стените около мен, пред очите ми тъмнееше, аз стисках зъби и бавно осъзнавах, че тази отровна злъч от екрана мен не можеше да убие. И може би защото съм грешен, и много пъти съм се улавял, че нямам сърце да следвам думите, на Всеопрощаващия и Всеблагия Господ наш – и този път не казах: „Прости им, Господи, те не знаят какво вършат“. Останалото, както би казал Шекспир, е мълчание!
И писа ръката ми, а на сърцето ми олекна.
Другото предоставям на проф. Бончо Асенов
