Наскоро при нас се появи новата книга на известния работник, стопански ръководител, писател, журналист и общественик Георги Карауланов. Тя е озаглавена „Гасена жар”. Заглавието е метафорично и неслучайно подбрано. Книгата не може да се определи еднозначно като литературен жанр. В нея има разкази, есета, журналистика. Богата и разнообразна като тематика и съдържание.
Авторът ни предлага високохудожествена творба. Не може да се определи кое е най-хубавото и силното в нея. Всичко е на завидно художествено равнище. С увлечение се четат неговите разкази. Ето например „Аргатин”. Бедните родители изпращат сина си чираче, а то по думите на майка му е още „сукалче”. То е принудено да води добитъка на съседите при оране. Големите „данаци” обаче го събарят в браздата и го повличат. Едва го спасява буля Желка. Тежко и тъжно е детството на бедните деца. Разказчето буди вълнуващо съпреживяване. Много емоционален е и разказът „Бай Димитър”. С умението на добър разказвач е изграден образът на обикновения труженик. Той работи в строителството – превозва железа с биволска кола. Весел, жизнен, изпитва гордост с тримата си синове – офицер, авиатор и ученик – често показва снимка. При злополука изгубва двата впрегатни бивола, но продължава да работи в строителството. В този човек има нещо много благородно, изпитва голяма болка за животните си като на близки хора.
В строителството се каляват и израстват професионално младите хора. Типичен случай е Джембо от едноименния разказ. Той идва на строежа без лев и без куфар, но в бригадата го приемат и става добър работник. Бързо става любимец с китарата си, обикват го момичетата, прави им забави. Тайна и несподелена остава любовта му към Данчето…
Изстрадана обич и болка има в разказа „Майка ми”. Светлина грее от образа на майка му. Силна е нейната обич. Тя не иска подаръци, а очаква от него писмо. На изпроводяк „мокреше със сълзите си лицето ми, казва синът, и все едно повтаряше: пиши ми сине …”. Нейната съдба ни трогва. Тя е дете на бежанци, рано остава сираче и израства в чуждо семейство. Трогва ни нейната жалостивост, полага грижи за просяци и тъгува за арестувания Стоянчо.
В някои разкази и есета авторът ни отнася към интересни житейски размисли и обощения. Впечатлително е есето: „Начало или край”. В разговора със свещеника, който се вози в колата им, се внушава интересна мисъл. Става въпрос за сезоните есен и пролет. И при двата сезона има красота, казва отчето, но при есента има и тъга, а в пролетта блика младост, мирише на живот и крехка тревица …
Книгата на Георги Карауланов има някаква близост с много известната книга „Как се каляваше стоманата” от Н.Островски. Главният герой израства в жаравата на социалистическото ни строителство. В „Свещен град” той изповядва, че от кариерния камък изграждат Димитровград. Бригадата на Карауланов десет години извършва трудови подвизи в Кремиковци. От есетата разбираме как в открито небе, в мраз и пек, в дъжд и буря, на птича височина бригадата му споява покривни конструкции, в трудностите, в жаравата се калява новия човек.
Книгата е панорама на социалистическото строителство!
31 март 2019 г., Търговище
