Петър Велчев е необичайна фигура в българската култура. Завършил испанска и българска литература и философия в Софийския университет и започнал да публикува стихове и критики още като студент, той несъмнено е едно от лицата на Института за литература при БАН, където е работил повече от три десетилетия. Член на СБП и СБЖ, член-учредител на Съюза на преводачите, член на Международни ПЕН център и на Международната асоциация по компаративистика. Автор е на мащабния академичен проект „Преводна рецепция на европейските литератури през ХIХ-ХХ век“ (1999), от който досега са излезли от печат шест тома. Петър Велчев еднакво вдъхновено създава собствено творчество и анализира творчеството на големи наши и чуждестранни писатели. Публикуваните му четиринадесет книги с лирическа и сатирическа поезия го представят като подчертано философски и автобиографичен поет и майстор на стиха. Той е един от малцината, които на фона на всякакви кухи и модни „новаторства“ отстояват изконната орфична природа на Словото. Органичната връзка с националната традиция, с корените не е слабост, а достойнство на всяка поезия. Защого, ако искаме българската национална самоличност да се запази във време, когато границите на националните държави бавно се размиват, а категорията „суверенитет“ губи класическите си значения и получава нови, много по-сложни измерения, то трябва да бъде съхранена пълнокръвността и жизнеността на езика и историята ни, които са един от основните начини за идентификация в мултикултурното море. Трябва по-специално да се отбележат постиженията на Петър Велчев в областта на сонетната форма. По този повод през 2002 г. Любомир Левчев написа: „Искам да поздравя поета Петър Велчев за неговата настойчива, талантлива смелост да гледа на настоящето и бъдещето като верен рицар на сонета“. А пък аз искам да добавя, че стихосбирката му „Самотен плувец“ (1992) въведе в нашата поезия баконическия жанр на лирическото неримувано петстишие. Например: Едно едничко име носиш от раждането до смъртта си. Недей го украсява с титли, със звания недей го кичи! Звукът на името – това си ти. Или: Като голямо междучасие е трескав срокът на живота и все играеш и лудуваш, и все се чувстваш ученик. А всеки миг звънецът ще удари. В една своя статия от 2010 г. Чавдар Добрев определи Петър Велчев като „литературовед и изтъкнат поет от поколението, което се оформи творчески в края на 60-те години на ХХ век“. Това е една авторитетна оценка. Едва ли ще бъде пресилено да се каже, че Петър Велчев се изявява на високо равнище и в литературната критика, и в литературната теория, и в литературната история, т.е кажи-речи във всички области на литературознанието, а не на последно място и върху терена на литературната полемика и публицистика. Автор е и на солидна студия по естетика. Трудно ми е да посоча друг автор с толкова широк творчески диапазон. При това изследователският подход преобладава, налице е стремеж да се каже нова дума в уж вече разработени автори и произведения. Още Здравко Петров е забелязал тази особеност, когато казва, че Петър Велчев „обича да пише не въобще за поезията, а конкретно върху теми, които сам открива. Общите принципи на поетическото изкуство той извежда от частни случаи. По начало това е един добър подход в критиката в сравнение с мъглявите теоретизации и общите приказки.(„Творци от няколко поколения“. С., 1984, с. 258). В подкрепа на гореказаното е фактът, че дори на импресионистичния жанр на рецензията Петър Велчев успява да придаде по-обобщаващ и по-студиен характер. А що се отнася до литературния портрет той съумява в неголям обем да разкрие най-съществените черти на съответните лица: П. Р. Славейков, Ив. Вазов, К. Величков, проф. Ив. Шишманов, П. П. Славейков, Д. Дебелянов, Т. Влайков, Н. Вапцаров, Ел. Багряна, Бл. Димитрова, П. Пенев, Ал. Вутимски, А. Дончев, Н. Хайтов, Ив. Гранитски. Не по-малко е написаното от Петър Велчев за редица чуждестранни поети: Александър Пушкин, Райне Мария Рилке, Сесар Вайехо, Николас Гийен, Густаво Адолфо Бекер. С изчерпателност, аналитичност и концептуалност се отличават монографичните очерци на Петър Велчев, посветени на емблематични творби на големи наши поети, каквито са „Подир сенките на облаците“ на Яворов, „Песни за една страна“ на Вапцаров, „Септември“ на Гео Милев. Основополагащи в нашето литературознание са студиите му, третиращи поетиката, сиреч художествената специфика на Яворовата, Димчо-Дебеляновата и Вапцаровата лирика, а също така поетиката на българската народна песен. Петър Велчев има редица студии в една по-специална област, каквото е стихознанието. Опирайки се на собствена методология, той изследва и описва стиха на Асен Разцветников, Пенчо Славейков, Гео Милева, Атанас Далчев, Валери Петров. Обобщените статистически данни и тяхното тълкуване са принос към историята на българското стихотворно изкуство. Значими са заслугите на Петър Велчев в сферата на сравнителното литературознание. Освен многобройните си публикации по проблеми на поетичния превод, той е автор на монографични очерци „Рецепцията на Сервантес в българската литература“, „Мигел де Унамуно в България“, на студиите „Дон Кихот“ в България. Рецепция и интерпретация“, „Испания и нейната литература в България“. Последните две са публикувани в Списанието на Испанската кралска академия и в Годишника на Мадридския университет. Петър Велчев е доайен на българската литературоведска испанистика и по-конкретно е основоположник в изследването на българо-испанските литературни отношения през ХIХ –ХХ век. След пенсионирането си той в продължение на пет години чете курс лекции по тази дисциплина в СУ „Св. Климент Охридски“. Доброто познаване на чуждестранни литератури и високата си култура на стиха Петър Велчев влага в благородното изкуство на поетическия превод. Нека да припомня, че у нас през периода на социализма се издадоха ценни произведения и основополагащи научни поредици. В резултат още през 70-те и 80-те години на ХХ век в България се появяваха системно истинските, класическите произведения на западноевропийската и американската литература. Днес този плодотворен културен диалог не съществува. В момента той е епизодичен и инцидентен, подменен от сурогатите на масовата литература, която формира опростения, без духовни потребности, средностатистически гражданин. Бидейки следовник на голямата преводаческа школа, създадена от Д. Статков, Вл. Свинтила, Ст. Бакърджиев, Петър Велчев вдъхновено и изключително адекватно е пресъздал на български език множество крупни немски, френски, руски, испански, латиноамерикански поети, между които Р. М. Рилке, Ш. Бодлер, П. Верлен, А. Пушкин, М. Лермонтов, Ф. Тютчев, Ал. Блоку А. Мачадо, Ф. Г. Лорка, Г. А. Бекер, С. Вайехо, Н. Гийен. Издал е преводните антологии „Перуански поети“ (1997) и „Руски поети“ (2009). Дори само да беше превеждал стихове, струва ми се, че Петър Велчев щеше да си осигури видно място в нашата култура. Освен всичко друго, той е намерил време и сили да състави три обемисти сборника, каквито досега не са правени у нас. Става дума за една антология на световния сонет и две оригинални като замисъл антологии: „Дон Кихот в българската поезия“ (1998) и „Тихата победа на поета“ (2013), побрала в себе си творбите на повече от 120 български поети, посветили стихотворенията си на Д. Дебелянов. Удивително е многообразието на твореца и обемът на сътвореното от него, особено като се има предвид, че той не е прекарал живота си в някаква отшелническа „кула от слонова кост“, а е трябвало да хаби нервите си на различни административни и обществени длъжности и в Института за литература, и в Писателския съюз. Макар за него да са писани доста статии, струва си да цитираме мнението на проф. Св. Игов, че Петър Велчев „остана недооценен и като литературовед, и като преводач от руски и испански, и като поет“ (А. Велкова-Гайдаржиева. Разговори със Светлозар Игов. 2017, с. 146.). Горчиви думи, но, уви, не са далеч, от истината. И няма как да бъде иначе след като у нас сериозна критика кажи-речи няма, а пък от друга страна се вдига много шум по повод посредствени и дори нищожни автори – „постмодернисти“ и тути-кванти. За съжаление литературата ни от епохата на прехода, с редки изключения, не можа да даде сполучлив художествено-философски анализ на обществото в ситуация на нов исторически прелом. Повечето от родните ни писатели се оплетоха в „паяжините“ на постмодернизма, загърбвайки богатото на проблеми минало и настояще на българския народ, игнорирайки неговите драми и конфликти, които очевидно няма да бъдат пресъздадени от чуждестранните автори. Да не забравяме и друг факт, отбелязван от множество наши литературоведи и критици. В годините на социализма стойностната, „високата” литература: българска, руска или западна играеше ролята на някакъв вид „опозиция”. Тя обединяваше духовно хората, интересът към нея беше знак на техния протест срещу едни или други пошлости на системата. Затова през този период литературата имаше сериозно значение в обществото ни. Комунистическите функционери не обичаха твърде много българския писател и интелектуалец, но изпитваха респект от него и се стремяха да го привличат на своя страна. За съжаление в постсоциалистическите времена литературата и културата като цяло загубиха в значителна степен своето практическо, а и духовно влияние, изместени от потопа на чалгата, графоманията и примитивизма. А пък освен това българинът се отнася с някаква смес от подозрителност и завист към хора, на които много неща им идват отръки. Затова пък аз се чувствам щастлив, задето в продължение на много години имах възможност да общувам с един преизпълнен с идеи литератор и отзивчив към проблемите на по-младите си колеги човек, какъвто е Петър Велчев.