Или
ЗА СЕМЕЙСТВОТО, за ЮВЕНАЛНАТА ЮСТИЦИЯ, за НОВИЯ ПРОЕКТОЗАКОН ЗА ДЕТЕТО И ЗА СВЕТАЯ СВЕТИХ В ЕДНО ОБЩЕСТВО
„Няма по опасен човек от онзи, на когото му е чужда човещината, който е равнодушен към съдбата на родната си страна и съдбата на ближния, към всичко, освен звънтящия в джоба му алтън!”
Из книгата „Сенсей”
Една случайна среща при едно мое скорошно пътуване из Родопите, ме провокира да повдигна отново болезнения въпрос за истинската роля на семейството и държавата в Светая светих на човешките взаимоотношения. Всичко това - на фона на острите обществени дебати около философията и състоятелността на Инстанбулската Конвенция, Ювеналната юстиция и новия „Проектозакон за Детето 2019-2030 г.“, който скоро ще бъде обсъждан и вероятно приет от Народното събрание под давлението на ЕС. Обществените опасения по тези въпроси са напълно обосновани и разбираеми, защото са известни степента на реалните последици от тяхното практическото прилагане в други страни.
Разбира се, става дума за семейните отношения, за емоционалните и духовни връзки между членовете на семейството, за ролята на майчината ласка и бащината подкрепа при формирането на ценностната система и личността на детето. Хубавото и здраво семейството винаги е било
безспорна и най-важна ценност в живота на човека,
затова съществува максимата: „Ако всичко си загубил, но все още си здрав и имаш любящо семейство, то ти си богат и щастлив човек!“.
Знаем как огромното мнозинство от осиновените деца навсякъде по света, колкото и добре да живеят в приемното си семейство и се чувстват обгрижени и защитени, болезнено изживяват драмата на човек без корени, преодоляват всевъзможни бюрократични и законови пречки, за да стигнат до истината за отнетата им идентичност.
А, когато тя е насилствено отнета дори и под някакъв благовиден предлог, последиците са катастрофални! Затова семейството трябва да има традиционната социална подкрепа от страна на държавата, а не по силата на политическа конюктура и псевдомодерни неолиберални внушения да разрушава и деформира по най-гротестния и низък начин най-чистите и силни природни връзки, тези между родители и деца, и дори да узаконява абсолютно чужди за народа ни практики стигащи до откровенни извращения. Не използвам думата „морал“, защото тя, както и ценностите, които сме имали и които са ни съхранили като народ, са отдавна забравена категория от политическия ни и управленчески елит, купен на едро и дребнов услуга на черни помисли и чужди интереси!
Думата ми е за друга категория хора, за истинските хора, които може да срещнете или не в житейския си път, но които живеят в градовете и селата ни. Те трябва да бъдат видяни и осветлени за обществото ни, за да си припомним и оценим истинската роля и сила, която ни дава семейството! Много малко от тях по някакъв начин привличат вниманието на някой журналист, а от там и на широката ни общественост. За тях малко се говори или пише, въпреки че житейската им история е
история за силата на човешкия дух
и липсата на предел за човешките възможности и е достойна за разтърсващ роман, документален или игрален филм. Става дума за личности с изключителна воля и борбеност, успели с подкрепата на семейството си да преодолеят жестоките житейски предизвикателства и да се извисят над ограничения и предрасъдъци.
Става дума за хора с тежки физически недъзи, които днес политкоректната терминология меко нарича „лица в неравностойно положение“, но на чиито майки държавата упорито отказва елементарна подкрепа и те трудно срещат законодателно разбиране и решение. Самият термин „неравностойност“ е глупав и несъстоятелен, на да не би всички останали са равностойни!! Защото истинската стойност на човека би следвало да се определя не толкова от физическите му дадености или липси, не от етнос или религиозна вяра, а от неговата ценностна система, психологическа устойчивост, мотивация за личносттна реализация и самоутвърждаване... А те са различни за различните хора, независимо дали са с или без недъзи.
Що се отнася до мен, аз съм благодарна, че имах шанса и възможността да се запозная лично с една такава забележителна и силна жена, чиито живот доказва за пореден път, че няма предел и невъзможни неща, че човекът е преди всичко дух и воля, а не физика. Става дума за Мелиха Макова от гр. Рудозем. Това е една крехка млада жена с дълги руси коси, винаги сърдечна и усмихната, която успява да се пребори с взевъзможни обективни и субективни обстоятелства и да постигне истинска личностна и житейска реализация. Тя успява да се пребори със Здравната ни система и ТЕЛК и да изиска преразглеждане на издадено решение, което ѝ отрежда 100% инвалидност без право на работа. Това, тя счита за своя най-голяма победа, която ѝ дава шанс да докаже своите възможности за трудова дейност и самочувствие на пълноценна човешка личност. Напълно разбираемо е, че никой от Комисията на ТЕЛК не е допускал, че при наличие на проблем с очите, частична деформация на долния крайник и липса по рождение на длани и ръце почти до лакатните стави, би могло да бъде иначе! Явно не са я познавали, не са познавали възможностите и силата на мотивацията ѝ, не са познавали ценностната система на нейното работническо семейство и нейните учители отпреди тридесетина години.
По думите на самата Мелиха, тя е щастливка с многолюдното си семейство- има двама братя и една сестра, което от малка й дава морална сила и устойчивост да расте и се развива в среда без ограбващото и депресиращо съжаление и самосъжаление. От дете тя знае, че е важно и трябва да може да прави всичко, което животът налага, да се самообслужва, да участва в грижите по домакинството, да се образова и развива, да не се подценява и дели от другите. Мелиха е категорична, че
това, което дава семейството, никой друг не може да ти го даде,
че то е в основата на пълноценното развитие на човека, а от това зависи доколко успешно като възрастен ще се справи с неизбежните трудности.
В този момент от разговара ни, със свито сърце си спомних за Ювеналната юстиция и подготвяния за приемане от НС Закон за Детето 2019-2030 г., който предвижда с лека ръка, бюрократично и бездушно „извеждане на детето от семейството“, разкъсване завинаги на семейната връзка родител-дете. Този Закон не се интересува от нравствени категории като емоционална привързаност и потребност от родителска ласка и грижа, не се интересува от трайните и незаличими психологически травми, които нанася подобен насилствен акт върху всички членове на семейството, както не се интересува и от по-нататъшния живот и съдба на детето, веднъж отнето от родното му семейство. Като върхово завоевание на евроатлантическите ценности и човешките права, по изключително безцеремонен и безогледен начин, този Закон се внедрява нагло и насилствено в националните законодателства на страните членки на ЕС, без оглед на Конституция, традиции и обществено мнение! В обществото ни се налага усещането, че държавата вече гледа на семейството повече или само като на инкубатор и люпилня на ново поколение!
Насилственото изземване /или извеждане/ на дете от неговото семейство през всички епохи се е възприемало като крайно жестоко, уродливо и морално престъпление и си има име –
кражба на рожба или кръвен данък!
Може би, трябва да си припомним и факта, че в близкото минало подобна насилствена практика на изземване на деца от родителите им, независимо от етноса, но отговарящи на арийския физически тип, се е прилагало в Европа само по времето на човеконенависния нацизъм. Историците, изучаващи този период и информиращи ни чрез документалистика на TV„Histori”, сочат цифрата над 400 000 деца!! Нека си спомним и народните ни приказки, които посочват, как кокошката защитава пилците си, когато ги връхлети ястреб или как българските майки съзнателно са осакатявали децата си, за да не ги вземат тези, които са ги вземали в тъмните епохи на чуждо владичество!!!
Във Финландия, Норвегия и цялото Скандинавие днес властите законово отнемат деца от семействата им и правят с тях каквото си поискат. Родителите нямат право да възразят, нямат печеливш вариант да си върнат децата!!! Веднъж отнети от семействата им, те се въдворяват в социални домове, дават се за осиновяване в чужбина или се въдворяват в т.нар. „приемни семейства - ферми”. Тези, които попадат в социални домове се експлоатират от държавата, която ги отдава като безправни вещи /”говорещ добитък, роби”/ под наем на частни фирми. Тези, които се дават за осиновяване в чужбина (основно в САЩ и Арабския свят), са подлагани на сексуална експлоатация или се превръщат в донори на органи за богати пациенти. Статистиката показва, че ЕЖЕГОДНО от Норвегия, Америка, Германия, Франция, Украйна, Испания, Англия… „изчезват” по 200-300 000 деца, най-често на деца емигранти от други страни или такива от смесени бракове. Отнетите деца или т.н. вече „ювенални деца” нямат право да учат и да получават образование, да създават семейства, да раждат… Често при забременяване и раждане, ювеналното момиче дори не вижда детето си - службите веднага й го отнемат. В резултат на подобни законови издевателства и практики, случаите на самоубийства сред тези дълбоко нещастни и ограбени деца рязко нарастват. Разбира се, статистика за това не се води и това състояние съвсем не е повод за обществено безпокойство и грижа за спазване на широко декларираните човешки права и свободи, тези права, които обаче разбиват живота на хиляди семейства и човешки съдби!
Но, да се върнем на разказа на Мелиха и нейната българска съдба в днешни дни! Тя има още един щастлив и повратен момент, който е предпоставка за себеутвърждаване и за разкриване на факта, че липсва предел, там където има воля. Когато Мелиха тръгва ученичка в първи клас, попада на една сърцата жена начална учителка и изключителен педагог, която вярва, че детето може и трябва да върви напред наравно с другите, но разбира се, със свое темпо. Първолаците се учат да държат правилно химикалките и да пишат, Мелиха -също, но по-различно. Ако видите днес почерка й няма да повярвате колко равен и четлив е той, може би по-хубав от нашия собствен или този на нашите колеги и приятели. Учителката явно е била запозната с основите на педагогическите принципи на възпитание „Максимум изисквания, максимум уважение“, днес тотално загърбени и отречени от педагогическата ни практика и европейско законодателство на вседопустимост и всепозволеност, довели до огромен процент фактическа и функционална неграмотност и развихряне на детската агресия в училищата и извън тях.
Какво още? Днес Мелиха свободно работи с мобилен телефон и лаптоп, със съпруга си живеят в собствено жилище и обработва сама малка градинка, окопава и полива цветята и зеленчуците, които с любов отглежда. С просто приспособление от няколко ластичета като закрепва игли за плетене, досега е изработила стотици детски палтенца, шапчици и терлички. По инициатива на Община Рудозем и спечелен европроект, преди няколко години в града се разкрива фирма Социално подпомогане, в която са работили 6 жени с телкови решения. След изтичането на срока на проекта, там вече са ангажирани само двама работещи, една от които е Мелиха. Тя работи на цифрово-програмен автомат за художествена бродерия. След инсталирането му и краткия инструктаж от няколко часа, тя изработва на него народни шевици върху бяло платно за детски, женски и мъжки ризи и народни носии, торбички, родопски терлици и всичко друго, което е предвидено като артикул за търговска реализация. Помещението или офиса, в който работи се намира на главната улица и ако се отбиете в него, от Мелиха ще научите и много подробности за историята и природните забележителности на града. Ще научете и нейната формула за успех в живота – семейство, което не изоставя, а подкрепя и изисква усилия от своите деца, което утвърждава в тях традиционни ценности като труд, ученолюбие и оправдана самоувереност и самочувствие.
Няма как подобни срещи с такива личности като Мелиха да не ни развълнуват и отрезвят, да не ни накарат трезво и отговорно да погледнем на съвременните предизвикателства, с които заставаме очи в очи и от които зависи нашето и това на децата и внуците ни бъдеще. Защото семейството е ценност и цяла необятна вселена изпълнена с своите светли съзвездия и черни дупки, с тежки предизвикателства, трудни избори и отговорности, но и с радост, вяра и всеотдайност, с човешка надежда и любов. Вселената на майчинството и бащинството, на детството и съзряването. Семейството, родителството, нашите синове, дъщери и внуци ни дават дълбокото чувство за осмислен живот, те са нашето реално продължение и нашето осъществено безсмъртие. Бихме ли могли да се лишим от него?!
Да опазим това семейство и тази вселена, от нечистоплътни и мерзки посегателства на различни благозвучни закони, гарнирани като защита правата на жените и децата, зависи от всички нас! Българският родител няма да позволи нито да му вземат насилствено децата, нито ще ги подари на институциите и държавата за моделиране и преформатиране чрез безумни и гнусни джендърски обучения и практики! За българина, дори когато децата му отдавна са пораснали и навлязли в зрялата си възраст, дори тогава, когато има свои собствени деца, за него те си остават пак деца имащи нужда от родителска подкрепа и съвет.
Предостатъчно е, че липсата на препитание и реализация в собствената ни страна, тласна милиони от тях далеч от строената някога с много труд, любов и надежда многоетажна бащина къща, днес самотна, глуха и странно пустееща! Предостътъчно е, че живеем назаем със съзнанието на най-бързо изчезващата нация! Тук и сега е пределът на нашата глупава човешка наивност, безкритичност, апатия и нихилизъм!
В случай, че се приеме от правителството Националната стратегия за детето 2019 – 2030г., българският родител няма да има вече право да възпитава детето си като изисква от него елементарно трудолюбие и трудови навици, ученолюбие и отговорност към собственото си развитие и бъдеще! Бъдещето на децата ще се определя от бюрократи и шпиц- команди наречени „Барневар” или по някакъв друг начин! Българското общество се намира на една законодателна крачка от подобен и гарантиран ужаст! Чест прави на Българската православна църква и Главното Мюфтийство принципната и категорична позиция, с която отхвърля тези декларирани от правителството антихуманни законотворчески намерения! Подобен Закон е противоестествен на цялата човешката и животинска природа и еволюционно развитие, тя е грях и кощунство за същността ни на хора и духовни същества!
Авторът на бетселъра „АД”, Дан Браун казва „Най-мрачните места в Ада са запазени за онези, които остават безразлични във време на духовна криза!” Ако днес, стъпили на пътя на „добрите намерения, които водят към Ада” останем безразлични и студени, ние сме загубени сега и във вечността! Властта без любов прави човек насилник!
Нека житейската история на хора като Мелиха и здравият разум ни помогнат да се отърсим от чувството, че нищо не зависи от нас! Човешкият дух няма предели, той покори земните недра и космоса, така че законотворчеството, което структурира живота ни е наш избор и наша отговорност! Ние и нашите семейства, сме темелите на които се изгражда обществото, ние сме суверенът, цивилизацията, традициите и културата на това общество! Защото „Цивилизацията започва с ред, расте със свободата и умира със хаоса!”, казва Уил Дюран, а хаосът е там, където е разрушена Светая светих на човешките отношения - семейните отношения!
Българите имат многовековната горчива съдба да знаят на собствен гръб, че свободата за вълците, означава смърт за агнетата! Но нека не забравяме, че в Природата Майката и Бащата губят своето чувство за самосъхранение единствено тогава, когато са изправени пред угрозата да загубят децата си!
Тогава те са готови на всичко!
23.04 2019 г.
Детелина Денчева
