Нова Зора

Сиври Паша му казваха приятели. Аз се отнасях към него с почитание. Привличаше ме перото му. Неговият усет за думата, за ударението, за родопския диалект и прелестта на говора са пословични.

Беше по-голям от мен с осем години. Няколко месеца бе бродил из Балкана като партизанин през 1944 г. След това е бил на фронта като помощник-командир. Ранен е тежко, лекува се легло до легло с моя земляк подпоручик Константин Гайдаров (останал без крак и ослепен от мина край р. Драва). Запознах се със Сивриев, когато носеше майорски пагони. Стегнат, с изгладен брич и хромови ботуши. Беше издал стихосбирката „Батальонът с песен се завръща“. Другаруваше с известния създател и главен редактор на сп. „Български воин“ Александър Гетман.

Обичах да чета есетата, разказите, очерците, публицистиката му. Беше роден психолог и философ. Един циклоп, който виждаше неуловимите душевни движения и ги превръщаше в запомнящи се образи. Когато човек го чете, се упоява от езика му, пленен е от неочаквани сравнения и сентенции. Известно време Сивриев беше униформен, но не мислеше униформено. Стъпваше стегнато, но не беше скован в поведението. Дразнеше се от преклонението пред поста, дори и най-високия.

Когато научих, че е подкрепил подписка за свикване на извънреден конгрес по време на Априлския пленум на БКП през 1956 г., не се изненадах. Това беше самият той, разкрепостен, свободолюбец. От военния санаториум в Наречен той изразяваше несъгласието си с консервативния подход при смяна на дотогавашния курс и искаше публичност. Искаше широка демократична дискусия за дълбока промяна на курса.

Сивриев не ме изненада, защото знаех, че не се числи към вечното мнозинство, което гласува по команда. Той искаше лично да се убеди, да осъзнае и приеме дадена идея. Моят тогавашен началник в Генералния щаб полк. Харамиев отказал да подпише въпросната подписка. Влязъл в банята и се оправдал, че ръцете му вече са мокри, ще изцала листа. Сивриев познаваше от пръв поглед догматиците, страхливците, подлизурките. Бягаше от хора без индивидуалност, странеше от некадърници и праволинейни създания.

Не търсеше ранга на пагона, а ранга на духа. Не е случайно общуването му с Илия Бешков. Тогава той е младеж, а Бешков – зрял мъж, четвърт век по-голям от него. Намират общи теми и са щастливи. Единият записва тези разговори „до зори“, другият ръси самородни мъдрости. Бешков е петото дете на своя баща, надарен щедро от природата. В недовършената си автобиография той пише, че не е очакван от никого, нито е станал надежда някому сред сборището от интелигентни и неграмонти, мистици и безбожници, добри лели, зли снахи, пиячи, пуритани, музиканти...

Ето до този самороден, но и образован творец отрано се приобщава младият Сивриев. И не само остри молива да записва, а заостря наблюдателността си, мобилизира интелекта и дарбата си да слуша, осмисля и синтезира избликващите мъдрости. Така стига до прозрението, че „подир Ботев и Захари Стоянов Илия Бешков е най-неочакваното проявление на националния гений. Защото като Ботев и медвенския овчар Бешков няма предходници. Необикновеното му мислене, което без видимо напрежение оплита пространството от парадокса до остроумната импровизация, изтънченото социално наблюдение и абстрактната логика не са мотивирани от прежни натрупвания“.

Осем години след като Бешков си отиде от този свят, през 1965 г., Сивриев и Гетман предложиха на българите „Словото на Бешков“. Без да е чел творбите на Бешков изцяло – писма, есета, миниатюри, веднъж Емилиян Станев отронва пред Сивриев: „Добре че Бешков не си науми да става писател! Инак всички щяхме да бъдем излишни“.

Един недостатък на Сивриев се набива на очи. Опитвал съм се да го усмиря, да го върна в неговата творческа кула, да го отклоня от гневни полемики или поне да ги притъпя, но той беше непримирим. Ето един случай.

Серафим Северняк го нападна. Поводът беше Бешковото слово. По-точно изпускането на името Александър Гетман във второто издание – като съставител, заедно със Сивриев, както беше първото.

Тогава често ходех при Сивриев на ул. „Славянска“, съседна на улица „Иван Вазов“, където се помещаваше Военното издателство. Този ден той ми прочете гневния си отговор. Северняк беше озаглавил статията си „Хората помнят“. Сивриев отговаряше: „Хората помнят, но и забравят“. Това бяха огнени откоси на талантливо, но озлобено перо. Изпаднал беше в болезнена според мен крайна възбуда, израз на дълбоко засегнато честолюбие. А Гетман го нямаше вече, за да помири двамата свои даровити приятели.

И при други избухвания Сивриев умееше да печели врагове или пък просто неприятели. И това се отнася както за армейските, така и за творческите среди. Всяко свое виждане той отстояваше чрез контраатака, безкомпромисно, вън от всякаква тактичност. Това особено във войската беше контрапродуктивно.

Сега, като мисля за Сивриев, си обяснявам казаното за мене от него на едно тържество.

Бяха изминали пет години, откакто поех ръководството на Военно издателство. Събрани бяха най-висшите началници от министерството и Генералния щаб, от национални и армейски културни институти, писатели и художници. В приветствието си Сивриев спомена, че родното ми село Катунец е Ловешка околия, с което той обясни бавната ми, но отмерена походка, бавното, но точно мислене, меценатските ми жестове и въобще културния ми уклон в издателската политика. Потърси корените за това в полупланинските дебри на този край. Но най-характерното, което запомниха всички, беше опасението му, че ако продължи да ме хвали, може да стовари върху ми възмездието на собствените му неприятели и врагове.

Неприятели Сивриев имаше. И завистници се въртяха край него, но имаше и истински приятели. Някои останаха край него до последния му ден. А Никола Радев и Иван Радоев пренесоха урната с праха му от София до Златоград, за да легне в майчиния си гроб.

В обикновените си общувания Сивриев проявяваше топлота и съпричастност. Понякога и хитра изобретателност. Ето подобен случай. Със смях ми разказа как се спасил от санкция по пътя София – Боженци. Отзад в колата се е настанила съпругата му и си подрямвала. Отиват в Боженци, където той вложи душата си в една стара къща. Направи я гнездо, удобно за живот и творчество, лично подбираше материала за модернизация, по-точно за реставрация, изпипваше всичко със собствените си ръце, изпълняваха се негови проекти.

Та при едно от поредните пътувания, когато лети към Габрово с волгата, някъде към Български извор, млад старшина на КАТ внезапно вдига „слънчогледа“. Иска документи и е готов да впише наказание за превишена скорост. Сивриев бързо слиза от возилото, приближава строгия катаджия и тихо, доверително, заговорнически му прошепва:

Моля Ви, нека се наказваме следващия път. Сега съм хванал хубаво маце и всичко ще се развали!

Служителят се усмихва съучастнически и пътуването продължава.

Познавах припряния му характер и никога не си позволих да го подиря я заради изтичащ срок, я за поправка на текст, който може да почака. Всяка редакторска или коректорска бележка трябваше да бъде обоснована. Защото той беше до краен предел прецизен, точен, държеше на образната диалектна дума като на златна царица.

С отделни редактори в издателството имаше сложни отношения. Някои от другарствата му се разпадаха като отломки от ронлива скала.

Навремето подготвяхме поредното издание на сборника с разкази „Фронтова дреб“. Книгата излезе трийсет години след Отечествената война. Тези разкази не са описания на картини от бойни действия или напъни за панорамност. В тях има човешки съдби: чувства на страх и мъжество, тревога, страдание и радост, малко сън и повече сънища, автентичен говор и многозначително мълчание.

Един есенен ден на 1983 г. отидох в дома на писателя да получа ръкописа на „Фронтова дреб“ и да си побъбрим. Папката беше старателно прибрана и обрамчена с найлонов конец. Разлистих я на масата, поправките тук-там бяха нанесени с характерния за Сивриев ситен, но четлив почерк. За рецензенти, редактори и оформители не говорихме. Знаех, че той не би искал да види определено име в края на книгата си...

Рецензия подготви Неда Антонова. Тя вече беше издала забележителния си роман „Войната свърши в четвъртък“. Редактор стана деликатният Цветан Северски.

Петнайсетина разказа бяха излизали и утвърдени от читателя, но имаше и над трийсет нови миниатюри в раздела „Мигове без връщане“. Към тези стотина страници имахме дребни предложения за промени, които съгласувахме с автора. Прие ги с леко хихикащ смях, характерен за него. Хем съгласие, хем съмнение за тази или онази дума.

Белетристът Сивриев беше изпипал книгата хирургически. Длетото на перото му изсичаше типични черти на всеки герой.

Ето едно негово самонаблюдение, откъс от книгата.

„Заповядването е взело да ми се услажда. Бутам се навсякъде, търся нещо за отдаване на разпореждане. Нещо топло се топи в мен. Власт е това, както казва полковият командир.“ Сивриев, помощник-командирът, е гневен на Марин, защото не изпълнил в срок задачата да се построи мост през реката. Ходил е да краде кокошки. Но трагична е била съдбата на момчето, мина е откъснала крака му. Без излишна словоохотливост авторът заключава: „Марин лежи на походно легло, чуканът на бинтования му крак беше върху сиво одеяло. Гледа ме тъжно и ме посича с думи:

Ти щеше да ме стреляш, гос’ин помощник. Мината те превари...

Кракът на Марин е отрязан – с отрязан крак разговор не става.“

Сивриев иска да го попита: знае ли какво ме чака мене – днес, утре, другиден?

Ние знаем. Загубва в Отечествената война дясното си око. Цял живот разчита само на другото, с което гледа и описва света.

За това свое страдание той никога не ми е говорил. Дали беше надмогнал невъзвратимата физическа загуба?

Когато излезе „Фронтова дреб“ през юли 1984 г., ми постави автограф: „С всичката си обич, дадена от Бога на моето сърце! При тоя канглък за хора един – дори и полковник, стига!“

Искам да усетите и радостния Сивриев, който съм виждал аз. Обичаше да ти прочете току-що привършено есе или разказ. И след доловеното удовлетворение у слушателя се радваше като дете. Та това беше негова рожба. Не спестявах похвалите си в такива случаи. Съпреживявах радостта с него.

Сивриев се надяваше да получи награда. Той обаче би страдал, ако бъде втори или трети. Още е пред очите ми задоволството, което струеше от лицето му, когато го поздравих за специалната награда  на Министерството на отбраната за „Фронтова дреб“.

И как да не се радва, когато посвети голяма част от живота и творчеството си на мъжете в куртки. Разказите му за войната носят неподправения дъх на фронта. Приличат на дневник, писан в кратката почивка преди дрямката, доловили са тревогата на часовоя, дишането на боеца до твоето рамо. В същото време са неповторими художествени творби на истински писател.

С радост Сивриев ми е разказвал за срещите си с хората по времето, когато беше избран за депутат. Това му вливаше живот, но събираше и много угнетение, че не може да реши проблемите, които съдържаха писмата до него. Чел ми е отделни писма, а и отговори от институции и началници, гневял се е и нецензурно е хокал големци и бюрократи. Той не залюби длъжността и почестите, както някои се „абонираха“ за тях.

Сивриев биваше смазван от ударите на живота. Притихваше в безмълвие. Така го срещнах пред касата на издателството. Поканих го при мен. Току-що беше загубил брат си. Само две думи отрони. Предложих помощта си. Не успя и да благодари и забърза, след като получи малък хонорар, невзет дотогава. Наистина човек умира всеки път, когато загуби близък. Сивриев още веднъж беше умирал при загубата на сина си. На фронта и в партизанския отряд преди Девети той бе умирал многократно, губейки бойни другари.

Тежко съпреживяваше страданията на героите в творбите си. Възпламеняваха го всеки подвиг, нравствен катарзис и мъжество, които показа в книгите „Светът е стар“, „Завръщане след бягство“, „Хората са навсякъде“, „И земята престана да се люлее“ и др.

С напредването на годините се променяха настроенията и душевния мир на писателя. Разказа ми с ирония следното:

Остаряването ми влияе благоприятно на писането. Това особено забелязвам в Златоград. По-рано току седна на машината – тракам по клавишите, а долавям шумове по улицата долу по калдаръма, чувам чаткането на дамски токчета. Скачах да погледна през прозореца. Като надскочих шейсетте, вече не се отклонявам от подобни чаткания навън. Вече светът е улегнал, сетивата ми са успокоени...

Станислав Сивриев изпусна този улегнал период на творец. Отиде си на 62 години. Убеден съм, че и днешният читател ще се наслади на дарованието му, ако разгърне която и да е негова книга.

Станислав Сивриев е роден на 16 септември 1924 г. в с. Даръдере, дн. Златоград. Изключен от гимназията заради членство в РМС. Завършва средно образование във Велинград.

Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. На 19 години е партизанин в състава на Втора родопска бригада „Васил Коларов“.

След 9 септември 1944 г. е военен комендант на Златоград. Участва във войната срещу Германия (1944-1945), където е тежко ранен.

Служи в Българската армия. Завършва висше образование във Военна академия „Георги Раковски“. Кадрови офицер до 1958 г.

През 60-те години работи като завеждащ литературния отдел на сп. „Български воин“. Председател на Контролната комисия на СБП (1975). Избира да живее в с. Боженци и сам реставрира възрожденската си къща. Умира на 24 март 1989 г. Днес в Златоград има негов барелеф. Възрожденска къща в стария град е наименувана „Сивриева къща“.