Нова Зора

На 10 юли индустриалната история на България осиротя. Отиде си един от най-важните нейни свидетели – инж. Иван Пехливанов. Човекът, който в своята знаменита книга „Свидетел на историята“ написа: „Моето поколение изживя времена изпълнени с най-динамичните, трудни, но и обещаващи икономически събития в историята на България. За 85 години пробягахме поне две трети от хилядолетния път на човечеството.“

Инж. Иван Пехливанов принадлежеше към най-просветения отряд на българската техническа интелигенция. Човек с особен строй и подредба на осъзнатите в живота му истини, Иван Пехливанов намери сили и доблест да посочи, че най-високо от всичко стои правдата за нашето време: „Изпълнява се, писа той, грандиозна външна програма за унищожаване на българската индустрия, на селското стопанство, на социалната и образователна системи, на здравеопазването, културата, на индустриалния интелект и духовността.“

Иван Пехливанов прозря тази истина още в първите си статии за „Зора“ през далечната 1991 година, когато започна да ни сътрудничи. На нашите страници той написа предупрежението за лихите години на управлението на Иван Костов - „Приватизацията преминава в грабеж“. Последваха: „Стратегия на разрухата“ – 1998 г.; „Досие за убийството на България“ и „Разправата с българския индустриален интелект“ през 2000-та година. В тези и други статии Иван Пехливанов разкриваше как Отечеството ни придобива социалната структура на колония; как България се намира не в тунел, в края на който всички очакват светлината и избавлението, а във вътрешността на конус, където всяка крачка към върха му води до необратимо заклинване. Тези публикации в „Нова Зора“ и главно откликът от тях, му дадоха основание да ги събере в нарочна книга, която нарекъхме „Свидетел на историята“. В нея той посочваше доказателствата за пагубната политика на политиците на прехода, водеща до разруха на националната икономика; в индустрията, която безвъзвратно се изличаваше като възможност за просперитет на народа ни; селското стопанство, върнало българското село със сто години назад и преопределящо неговата близка смърт.

Инж. Иван Пехливанов страдаше от всяко политическо безразсъдство, от всеки погром над българското производство, от разправата с българския индустриален интелект. Той буквално боледуваше за всяка изгубена възможност за развитие, за всеки похабен кадър на индустриалец, защото знаеше, че това е престъпление неизразимо по-голямо от разрушаването на самите заводи: без индустриален интелект вече нямаше кой да ги построи.

Беше пълен с енергия, когато един нещастен транспортен инцидент го отстрани от неговите другари-промишленици. Отстрани го и от нас – в „Нова Зора“. След три години си отиде от този свят под топлите грижи на своето семейство възвърнало му без остатък любовта и отдадеността на тяхното бъдеще. Отиде си огорчен и обезкуражен за бъдещето на Отечеството, за което бе дал без остатък младост и сили, вяра и оптимизъм.

И въпреки това успя да ни завещае неизменните координати на българското национално спасение - национално самосъзнание и национално производство. И винаги  настояваше да ги повтаряме. И все си повтаряше: „Боже, изпрати на България бяла лястовица, може би така все пак тя ще се спаси.“

Сбогом, инженере!

Сбогом, съзидателю!

Дано да има успокоение за твоя дух. И да съзреш отгоре часът на възмогване на България. Твоят живот бе живот на строител, но ти прибави към него и една неизтриваема приписка за правдата и истината на твоето и нашето време.

И записа името си в историята.

Сбогом, приятелю на истината!

Почивай в мир!