Откъс от книгата на Филип дьо Вилие „Дръпнах веригата на лъжата и всичко си дойде на мястото“
Свещената история
За тях (Робер Шуман и Рафаел Алиберт) градът (Виши) е временно решение, тъй като се надяват да се върнат скоро във Версай, или в Париж. Във Виши, където Шуман пристига на 1-ви или 2-и юли, той е настанен със своя кабинет в няколко стаи на хотела на Парк, които са запазени за председателя на Съвета и маршал Петен. На 10 юли 1940 г., след интензивна молитва, Робер Шуман, министърът на маршала, който е и депутат, „гласува пълните правомощия на Петен“.
„Днес, пише Филип дьо Вилие, фактът се прикрива, но е съвсем истински: – след германската униформа от 1914 г., това е втората пропусната от официалната история лъжа. Бащата на Европа е бил министър на Петен и е участвал в основополагащия акт на режима на Виши. В хода на войната неговото поведение е любопитно: когато напуска правителството, той взема странното и по-скоро трудно за обяснение решение - да се върне в Мец. Защото Мец е под нацисткия ботуш.
Елзас и Лотарингия не бяха част от окупираната зона, но и те скоро бяха присъединени към германския Райх. Какво щеше да прави той в тази германска каторга?
Нека тук да оставим да говорят специалистите: „Робер Шуман е пристигнал от Поатие в Мец на 2 септември 1940 г. със съгласието на германските власти на Поатие; по пътя неговите документи са били проверени от германската полиция в Сен-Дизие, която му разрешила да продължи до Мец. Още притежаваме пропуска за „Флюхтинг“ Робер Шуман, тоест на „бежанеца“, с визата от германската полиция в Сен-Дизие. Това беше като да се хвърлиш в устата на вълка “.
Самият Шуман ще оправдава странното си пътуване с необходимостта да унищожи някакви лични книжа. Аферата обаче свършва зле: Шуман е арестуван и тикнат в затвора в Мец. Приема това спокойно. Дори му носят четива, включително 26-те тома на „История на папите“ от германския историк Лудвиг Пастор. След намесата на Маршала пред германските власти, скоро Шуман е преместен в наблюдавана резиденция, където ще остане от 15 април 1941 г. до 1 август 1942 г., възползвайки се от удобна стая, добре отоплявана през зимата. За да убива времето си, учи английски, разхожда се в града и в гората и посещава общинската библиотека. Може да приема приятели и му е дадено правото да пътува до Германия. Поддържа постоянен контакт с Виши, където се връща между 21 и 25 септември 1942 г. Според официалната хроника бил приет там ласкаво. Малко по-късно в едно кратко послание той съветва Маршала „да не шуми“. А когато свободната зона е окупирана, сменя убежищата си, обикаляйки манастирите. Ако Първата световна война той прекарва в немска униформа, Втората изкарва по манастирите. Макар и да е живял в нелегалност, никога не се присъединява към Съпротивата.
„На 8 ноември 1945 г., продължава Филип дьо Вилие, Шуман се присъединява към Християндемократическата партия (MRP). Още не знае, че го очаква голяма кариера. Той има профила, който търси Жан Моне: човекът, който от Америка дърпа конците на раждащата се общностна Европа. И в някакъв смисъл (Шуман, б.р.) ще стане „Клисарят на Моне“.
Но зад Шуман и Моне има други, „скрити бащи“, които никога не са излизали от своите скривалища. Част от тях са в школата на Юриаж, където Моне е отишъл да търси своите „мислещи глави“. Тази школа е била създадена от Пиер Дюнойер дьо Згонзал под егидата на маршал Петен.
„Покръстен от американците, Моне е бил вдъхновен от Виши. Именно тук Моне намира своята кутия с идеи. Кадрите от школата на Юриаж са тези, които ще му доставят концепциите. Някои от тези лица са познати: около професора по икономика Франсоа Перру намираме журналиста Юбер Бьов Мери, основател на вестник „Льо Монд“, а също така и Пиер Юри и Пол Рьотер, които ще станат основните сътрудници на Моне. Първият ще му подскаже концепцията за „общност на суровините“ през 1951 г., а вторият – тази за „Общия пазар“ през 1957 г. Рьотер ще бъде част от малка група, натоварена да разработи предложението в плана Шуман, към който ще бъде привлечен като юрист. Юри, също близък на Моне от работата им в Комисариата по планирането през 1947 г., беше началник на отдел „Икономика“ на Върховната власт на СЕСА, преди да му се повери по-късно определяща роля при редактирането на Договора от Рим. В официалните им биографии няма една дума за този период, който ще оформи европейските им възгледи. Всичко е прочистено, фасадите са боядисани в бяло. Тук сме в сферата на идеологията, тоест пренаписването и престореността“, заключава авторът на книгата за веригата от лъжи, които съпътстват раждането на обединена Европа.
Въпреки всички усилия на измамниците, „Мемоари“-те на Моне не са достатъчни, за да накарат да засвирят медните инструменти и да завибрират тълпите, които никога не са имали европеистична нишка. Митът изглежда твърде елитарен и неговите строители решават да добавят към това редакционно явление едно по-осезаемо допълнение – портрета на героичната фигура, визионерът, който е имал идеята преди всички други. Той е подпрян с една емблематична дата, за да може потомството всяка година да почита със същия жест на уважение автора и неговия основополагащ акт. Изборът ще падне върху 9-ти май 1950 г., този ден на хубавата алхимия, където „планът“, роден в мозъка на демиурга, става „Декларацията“ на Шуман. Когато през 1988 г. Моне ще бъде прославен в Пантеона, една табела ще напомня, че посредством тази, вече известна, „Декларация“, Жан Моне е „променил хода на историята“. Така с течение на времето датата 9-ти май става „Година Първа на европейската конструкция“.
„Обкръжението на Моне, пише Дьо Вилие, щеше да работи упорито десетки години, за да издейства светското честване на своя герой и неговите трудове. Определяща част от този труд се пада и на Франсоа Фонтен, който тогава е един от най-близките сътрудници на Моне. По случай на 10-та годишнина на 9-ти май, той публикува в „Льо Монд“, вестника на Бьов-Мери, човека от Юриаж, първата възпоменателна статия за „Декларацията от 9-ти май“. Въпросната „Декларация“ той квалифицира като „абсолютното начало“ и се осмелява да сравни Европа с един „биг-бенг“. „На 9-ти май, пише той, благодарение на дейността на няколко човека, които щяха да започнат всичко отначало, в недрата на европейските мъглявини внезапно се формира едно здраво ядро“. С постоянство и настойчивост, Франсоа Фонтен ще повтаря това упражнение по журналистическо възпоменание чак до 90-те години, за да превърне този „успешен легален комплот“ в големия източник, който „отваря вратите на Историята“. Но този разказ за непорочното зачатие на Европа не дължи пълния си успех само на дифузията, която ще му бъде осигурена, започвайки от 1960 г. Паскал Фонтен, синът на Франсоа, бързо ще разшири спектъра на разпространението на този разказ, мобилизирайки ресурсите, които му предлагат службите за политическа комуникация в лоното на европейските институции, на които баща му е основател.
Валери Жискар д`Естен, който оглави групата за разработване на Конституция на ЕС, гостувайки с жена си Ан-Аймон на Филип дьо Вилие във Вандея, не спирал да повтаря: „Докато Европа не облече дрехи с кралска символика, ще й липсват външните признаци на легитимността. Те трябва да станат за народите осезаем предмет“.
„Той, пише Дьо Вилие, поставяше под всичко литургията със „символите на Съюза“: знамето, химна, извлечен от Одата на радостта, девиза на Съюза „Единни в разнообразието“, паричната единица- еврото и „Деня на Европа“, честван в целия Съюз на 9-ти май. Европейската конституция, която учредяваше една супердържава, беше отхвърлена от френския народ, но беше рециклирана посредством Договора от Лисабон: доказателство, че народът сам не може да направи нищо срещу „необратимото“. Митът е осветен, недосегаем. Тук се намираме пред един почти религиозен феномен: „европейската конструкция“ спада към догмата. Критиката е богохулство. Един ден, с адски мълнии в очите, Делор щеше да вдигне пръст и да ми подхвърли един вид: „Хората от картела против Маастрихт ще трябва да напуснат политиката!“ Той беше удовлетворен. Двамата „Бащи основатели“ все още са заобиколени с една аура…
Днес парфюмите на почит губят своята флагрантност, догмата се пука. Тогава остава една загадка: защо американците са се интересували толкова от онова, което наричат „европейска конструкция“? Каква изгода, значи, търсят тук? Може би, сканирайки по-отблизо истинския живот на двамата „Бащи основатели“, Шуман и Моне, ще се приближим до отговора на този решаващ исторически въпрос: кой беше зад тази идея за „Съединените щати на Европа?“.
Превод: Петко ПЕТКОВ
