Нова Зора

100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

Свикнали сме името на писателя Николай Хайтов да извиква неизменно в съзнанието ни книгата „Диви разкази”. И с право – тя му донесе категоричната и безспорна литературна слава със своите несъмнени художествени достойнства и отреди на писателя дълголетно присъствие в литературата ни и една възходяща популярност на станалата емблематична хайтовска мярка за непреходните ценности в народностния живот. Хайтов не написа друга такава книга с разкази. Да, „Хвъркатото корито”, „Да възседнеш глиган” и други някои епизодични разкази, но те не достигнаха „дивите” или останаха в техен плен, в тяхната сянка. Защо ли? Бих казала, защото разказът не се оказа неговият любим жанр. За Хайтов разказът бе предизвикателство: „- Очерци – добре! Но докато не напишеш разказ, никой няма да те признае за писател!“ – му казват Здравко Сребров, Караславов и други, както сам отбелязва в „Дневник“-а си.

Неговата любов беше публицистиката – „Бодливата роза”, „Вълшебното огледало”, „Троянските коне в България” и още други, разбира се.

И пътеписът! Това е видно от наш разговор, който съм записала:

„Изобщо, отрано си имам слабост към пътеписа — като читател. – признава Хайтов. - И с годините тази слабост се засилва, и съвсем естествено, прерасна в желанието сам да опитам перото си в пътеписа.“

И обяснява какво го привлича:

„Прелестта на пътеписа е голяма по две основни причини. Първата е, че не си зависим от строга сюжетна линия, която да те задължава, както е в разказа, строго да дозираш отделните съставки на творбата като се лишаваш от всички „поточета", които не се вливат в главната тема на повествованието. Малкият разказ се подчинява на правилото „да гониш заека по петите, по пресните му дири". Оттука отклоненията — дори най-свежите и живописните — са жива беда! При пътеписа тези ограничения не съществуват. Има блажена свобода да вмъкнеш което си искаш хрумване, щастлива асоциация, случайно кацнала на перото идея и т.н. Всичко интересно, което главата ти роди, пътеписът го поглъща и понася.

Всъщност, пътеписът не може да се отскубне само от едно единствено, генерално за художествената литература задължение — да не е скучен! Но именно при пътеписа то най-трудно се постига. Защото нямаш сюжет, а сюжетът е оня капан, в който читателят пада обикновено още в началото. Този капан, тази интрижка, много по-трудно се създава при пътеписа. Тука е нужна изобретателност, много знания и широка, разностранна култура. Не говоря за тънката чувствителност и дарба — това са неща, които се подразбират.“

Негови учители са преди всичко големите майстори на българския пътепис:

„От Вазовото творчество, да си призная, най са ми харесвали и продължават да ми харесват неговите пътеписи за Родопите и Рила. Същата любов изпитвам и към пътеписите на Алеко Константинов и Любен Каравелов.“

Пътеписните текстове присъстват в „Дневник“-а му от най-ранните години. Да добавим – с есеистичното писане! (Като микропътеписите „Край Село”). Но първите си пътеписни книги той издава доста по-късно – „Перуански записки” (1975 г.), „Светогорски записки” (1987 г.) и „Африкански записки” (1988 г.). Излизат междувременно и в списание „Родопи” някои от родопските му пътеписи. В творческите му планове обаче постоянно присъстват още няколко пътеписни книги. Ето кратки извадки от „Дневник“-а, както и от разговори и интервюта:

***

„Край Село” (заглавие на сборника с микропътеписи),

Усойка (как трепахме орела),

Добралъшкото кале, Руен (как е зачуван),

Света Варвара, Саята, провирането на говедата на поляната на Кръстопът,

Данчовите борики, гъсениците, борината, на нивите, залесяването (в епизоди)“

„Дневник“, 18 април 1975 г.

***

„Какво ми се иска да напиша — пресметнах, докато си нямах работа във влака за  Лийдс: ... , „По Света” (пътеписи) - 1000 страници“.

Дневник 23 септември 1979 г.

***

„Мексикански записки“ — трябва да се пишат!“

Дневник 22 ноември 1979 г.

***

„Какво има в моето купище „кокали”?

- Подредените вече и написани бележки около 1000 страници за моите пътувания по света;

- Родопските пътеписи /4 папки/, които чакат своето рендосване;

- Микропътеписите от цикъла „Край Село” (2 папки);“

Дневник 14 ноември 1982 г.

***

„Какво мисля да пиша оттук нататък:  „По Света” (пътеписи)“.

Дневник 31 декември 1986 г.

***

Това са само няколко от напомнянията в Дневника. Невъзможно е да се цитират в тази публикация десетките и стотици страници варианти и чернови на текстове по тия отделни книги, някои от които, както вече посочих, почти завършени.

И така: към 1990 година със сигурност се очертават пет пътеписни книги, по които работата на Хайтов е доста напреднала, всяка от тях има своето „дело” „досие”, т.е. специална папка в архива на писателя. Това са книгите „Из България”, „Родопски пътеписи”, „Край село” (микропътеписи), „По Света” (в два тома) и, разбира се, „Мексикански записки”, която по думите на Хайтов е „почти завършена”. Обемът им е няколко хиляди страници.

Още 1990-1991 г. Хайтов си дава сметка, че може би времето няма да му стигне, за да издаде всичко - като „перуанските”, „светогорските” и „африканските” записки”.

И още по-важно: той все повече предпочита първоначалния спонтанен вариант, без „обработки”. Обсъждали сме „светогорските” записки  и, според двама ни, те доста загубиха от първоначалната си свежест поради тези „обработки”. Ето какво ми казва в разговора ни, а ми го пише и в писмо:

„Имам около 2000 машинописни страници пътеписи за онези 22 страни в които съм ходил”. И продължава: „С времето една мисъл все повече ме занимава – дали би трябвало да ги разширявам и облагородявам? Няма ли да е по-добре да си останат в своята първозачатъчна форма, както са написани импровизирано, но затова пък спонтанно, докато впечатленията ми от пътуването са били горещи…”. Хайтов много се изкушаваше от такъв вариант за книгата „По Света”. (Сп. „Пламък”  кн. 2, 1991 г.)

„Една идея: какво мислиш ти за това, да събера пътеписите, да ти ги изпратя, като си свършиш работата с Дневника, дори само да ги прочетеш и да ми кажеш дали пък не бива така, „от майка родени” както са, да ги „вържа” в една книга. Между другото, тези дни си написах пътните бележки от Бразилия, Уругвай и пр. (Латинска Америка), от Израел и Либия. Набързо го направих, нескопосно, но го направих” (Писмо до мен от 12 август 1990 г.)

Пристрастието на Хайтов към обществените и обществено-политическите проблеми, което непрекъснато го отклоняваше от чисто художествената литература към публицистиката и пораждаше тревожното му предчувствие, че това ще „изяде” времето му, наистина попречи за тяхното завършване и издаване. Петте книги, които цитирах по-горе, не се състояха приживе на писателя и останаха в неговия архив.

Но ето че по неведом, но щастлив начинq 17 (седемнадесет!) години след смъртта му се появи една папка от 360 машинописни страници, в която Хайтов е подредил част от неиздадените пътеписи за книгата „По Света“, така „както са от майка родени”, т.е. без „обработка”. В предговора й, писан на 1 май 2002 г., т.е. два месеца преди смъртта му, той обяснява: „ще имам чувството, че съм обрекъл на вечна тъмница скокливи свидетели на преживяното време”. Или два месеца преди смъртта си иска да осъществи замисляното още 1990-1991 година и осъществява една част – тези 18 пътеписа от книгата „По Света”.

Макар и 17 години по-късно, тя, според уверението на сина му арх. Здравец Хайтов, ще излязат на бял свят. Но… остават „в тъмница” „Родопски пътеписи”, „Из България”, микропътеписите „Край Село” и, разбира се, поне още толкова пътеписи от книгата „По Света”. Както и мистериозно изчезналата папка с „почти завършените” „Мексикански записки” (около 200 страници)!

Предлагаме на читателите на в. ”Нова Зора” предоставения ни от Здравец Хайтов, под редакцията на Любка Захариева, съкратен вариант на пътеписа за Либия от подготвяната за печат книга „По Света” (непубликувани пътеписи).