Командирован бях в Либия по предложение на посланика на НРБългария в Либия Филип Ишпеков. Заминах на 19 октомври 1989 година, върнах се на 3 ноември.
До столицата Триполи пътувахме нощем с нашия „Балкан”. Градът - нищо особено: сиви сгради, кубически, се виждат от самолета, докато преди приземяването кръжи във въздуха. Само на едно място - съвсем нова група от високи сгради. Те са около 5 и приличат на бутилки, обърнати с устието си надолу. Построени са по случай голямата годишнина от т.нар. „Зелена революция”, когато Кадафи поема властта в страната. По случай 20-годишнината от революцията всички сгради в Триполи са били измазани, за което са похарчени 1 милиард долара. Гриша Филипов довтасал на празненството с нарочен самолет.
На гарата ме посрещнаха хора от нашата легация и с тяхна помощ ни бяха спестени сложните формалности на строго охраняваната митница. В спретнати униформи, митничарите са все млади, а прическата им е „ала Кадафи”. Взират се в пътниците много внимателно, понякога - неумолимо.
Установих се в гостоприемната на „Техноекспортстрой” /ТЕС/, за което имах благосклонното съгласие на нейния имперски ръководител, генералният директор Джерманов.
Първата среща след пристигането ми беше с ръководителя на „Булгаргеомин”, чието предприятие заема широк апартамент в една от петте бутилковидни супермодерни сгради, за които стана вече дума. Вътре - телефони, магнетофони, секретарки, специален шкаф за луксозни напитки и самият ген. директор, с когото разговаряхме за това, какво интересно може да се види в Либия.
От него за пръв път чух за гигантската напоителна система през Сахара, наричана „Великата река” на Кадафи, която ще дава в денонощие 4 милиона кубически метра вода на земите, през които ще преминава, докато стигне до брега на Средиземно море. Двадесет милиарда долара имало още да се похарчат за този „строеж на века”, за да бъде завършен. Тук отиват, а според някои – пропадат, парите от нефта на Либия, която до неотдавна е произвеждала и продавала годишно от него 100 милиона тона, а сега - едва около 60. Постъпвали са в хазната 20 милиарда долара годишно, а сега - едва около 6 милиарда (след поевтиняването на „черното злато” и намаляване на продаваемото количество, съгласно споразуменията с ОПК).
Разговорът преминава към нашите медицински работници в Либия. Те са били доскоро около 2000 човека, но сега са сведени до 1600. Съсредоточени са главно в Хама, Аджидабия и Таохун. В болниците има и либийски лекари, но те са началници, малко се занимават с оперативна медицина. Медицинските сестри се наемат освен за пряката си работа, но и да обслужват заможните семейства, не малка част от тях са и метреси на жадните за любовни приключения араби. Най-много медицински персонал в Либия имат българите, следвани от поляците - 1300, а те пък - от индуси, палестинци, корейци, филипинци, египтяни и пр. Най-пренебрегнати са нашите медицински кадри, а и най-лошо заплатени. Те са нещо като бели роби, както на разбойническото предприятие „Медексим”, така и на либийските си работодатели.
А с какво се занимават самите либийци? Когато не са войници и полицаи, те най-обичат търговията и началническите постове. Учителите са им добре платени, много добре.
Много се говори и в Либия, както и в другите африкански страни, за „Зелената революция”, много програми се правят и огромни пари харчат, но доскорошните номади мъчно се хващат за земеделие - както е, междувпрочем, навсякъде по света, въпреки идеалните условия. Правят им, например, в Либия чифличета с по около 50 декара земя, включително жилища, сеновали, обори, водоеми и всички стопански сгради, обзаведени с готов инвентар. Също и трактор и други съответни съоръжения им дават на изплащане. Либийците ги заемат, но не се задържат, даже когато чифличетата са в най-плодородната област - Бенгази.
Причината? Усиленото просвещение на либийците. Отварят се училища в най-затънтените краища, учат се децата и с ученето, всеки напуска (както и у нас) селата и търси да стане мюдюр (началник). Млади хора в земеделието не се пласират, с други думи, сече си държавата клона, на който се крепи, с тази разлика от нас, че там петролът е гръбнакът на икономиката, та си могат и без земеделие.
По целия град, накъдето и да се обърнеш, се виждат огромни плакати с образа на полковник Кадафи - в бяло наметало, като че е току слязъл от небето, а край него и под него - народът. Плакатите от този род са много и най-разнообразни. Разбрах че ги има навсякъде, по всички краища, дори до последната паланка в Сахара. А позите са най-различни. Специална служба се занимава с популяризирането, да не кажа обожествяването, на държавния глава.
Изобразяват го най-често в униформа и с фуражка как командва или пък гологлав в бяло наметало, на кон, като Свети Георги, как броди сред зрелите жита. Мисля, че само Сталин е имал приживе толкова плакати и портрети, а може би и Ким Ир Сен.
За Кадафи говорят, че до 1985 година е водил ожесточена борба с корупцията, а сега се е пооставил от тази работа. Разбрал е че с нея не може да излезе на глава. Малки и големи чиновници вземат „комисиони” за най-дребната услуга, да не говорим за по-едрите сделки. Някога Кадафи е бесил „крадците” по стадионите, правил публични екзекуции, но е разбрал, че ако така я кара, половината народ трябва да избеси, а може да се е уморил. Самият той, казват, не е пряко замесен в присвояване на държавни пари, но дал на жена си някакъв монопол и тя съблича оттам милиони долари. От този вид порядки, обаче, има дори в по-големи размери в почти всички най-развити „бели” държави.
Димитър Цветков се нарича директорът на „Булгаргеомин”. Около 500 човека има неговото предприятие, което прави сондажи за кладенци. Спечелили са си българите голям авторитет като кладенчари, особено във връзка с чифличетата, където непременно се продълбава и кладенец. Поставят се на по-обширните земеделски площи специални напоителни „фрегати” за оросяване и може да се получи по 700 кг на декар жито. Видяхме после в Сахара това „зелено строителство” - зелено и занемарено. Работят фрегатите с електронните си механизми известно време, но като преминат в ръцете на либийците, за кратко каталясват и се превръщат в стари железа. Мисля че и доставчиците на тези съоръжения не случайно ги правят толкова сложни. Те имат сметка често да се развалят и да ги викат да ги поправят.
Голямата програма в Либия започна с посещението ми на Лагера на Минковски в Тажура. (Това са нашите петролотърсачи в Либия.) Там, като пристигнахме, бе затворено, въртяхме се около 15 минути, докато отвориха. Посетихме първо клозета - един фургон. Отива се до него по сложни пътеки, но няма тоалетна хартия, а чакат уж гости. Виждат се в двора цял парк на почти нови американски машини и узнавам, че 200 милиона долара са закопани тук в това предприятие. То е дело на Стамен Стаменов, съученик на нашия държавен ръководител – Живков. Той дал идеята да се правят кооперативни предприятия с либийците за търсене на петрол като за тях бъдат 80-те процента и 15 % за нас, след организиране на експлоатацията. Цялото мероприятие щяло да струва около 1 милиард долара, но отсега се вижда, че нищо няма да излезе и се озъртат ръководителите му как да го приключат. 100-200 хиляди долара са вече похарчени за консултации с чужди специалисти. Оказало се че не можем да продадем закупените машини, защото има либийски закон, който забранява това. Нито един от документите по договора с либийците не е съставен както трябва. Либийците имат респект само от американците, на чиито специалисти плащат по 8000 динара (около 20 000 долара месечна заплата). На англичаните - по 4000 динара, а на нашите - по 400. Докато вървят препирните, скъпите нови машини ръждясват, а както вече казах - не могат да бъдат продадени. Базата за поддържане и ремонт на машините се нарича „Синауен”, директор е Христо Минковски, а главен инженер - Вачков.
Сиромашка България, как я пропиляваме на едро!...
По-късно, в разговор с директора разбирам, че преговорите по петроления бизнес не се дори ръководят от него, а идват специални пратеници от България. Те разговарят със своите либийски контрагенти, току-речи на 4 очи, плетат си личните кошници, вземат тлъсти командировки и хонорари за „консултациите” и изчезват.
Преспахме в лагера на Минковски. Посрещна ни като кумове. Той е едър, шкембелия мъж, но с бързи рефлекси и страшен гастроном. Поднесе ни риба, по особен начин приготвена. Облизахме си пръстите. Не разбрах какво е неговото отношение към търсенето на петрол, по този въпрос той не каза ни дума. Когато попитах, той лаконично ми отговори: „А бе, я да не си разваляме вечерята.”
В град Азизие са измерени най-високите температури в Либия. Там се най-много навърта Кадафи, строителят на „Великата река”. Мнозина чужденци мислят, че това ще се нарича някога „Великата катастрофа”, защото се очаква могъщата напоителна система да изпомпа подпочвените води на Сахара и да унищожи съществуващите оазиси, а също и земеделските чифлици, които се оросяват от водите в пустинята. Сложна задача е да се предвиди верни ли са тези прокоби, едно е безспорно: Кадафи харчи за земеделието огромни средства, къта парите от нефта не за себе си като Хайле Селасие и бившия ирански шах, а за бъдещето на страната си, то говори за искреното му желание да превърне Либия в една обетована страна. И това отношение трябва да му се признае. Възможно ли е , ще поговорим по-нататък.
Пътуване с посланика за Гадамес. Филип Ишпеков реши да ме заведа до някои от забележителните старини. Докато пътуваме, забелязват се край шосето овце и кози. Овцете - от известната широкоопашата порода - в една само опашка има поне 3 кг чисто, лой. Минаваме покрай няколко язовира, предназначени за оросяване на земеделските площи, но, както разбрах, не се използват. Земите са парцелирани, предназначени за раздаване на желаещи фермери, но никой не се натиска и повечето са запустели. Виждаме отстрани по едно време на шосето магазинчета, съборени с трактор, посланикът ми обясни, че това са на заловени в незаконна търговия спекуланти.
Стигнахме до град Налут, разположен при една седловина, и тук виждам нещо наистина особено: на заоблена височина построени кирпичени къщички една до друга, една в друга притиснати, също като кошер, за да не ги пече слънцето. Не забелязах нито прозорци, нито врати - същинска пчелна пита. Край този кошер личат пещери (в скалите), които също се използват за жилища. Наоколо пасат камили, до тях - стадо кози. Селището сега бързо се преизгражда в ново. Започнали са в единия му край да го разрушават и презастрояват с нови-новенички кибритени кутийки.
Няма кой да каже на Кадафи: „Недей бе, човече. Спри! Разбери че това са хвърлени пари - да рушиш хилядолетните обиталища на своите поданици, в които те са така добре свикнали, и да им повдигаш стандарта, без да си уверен, че и утре ще можеш да го поддържаш, както се случи и в България”.
