Нова Зора

Като че беше вчера. На площада,

на мястото на черните паради

и белите молебени, където

си сменяха местата геренала

с владиката във името на Бога

и в името на царя, на площада

тълпата, занемяла, се разкъса

като от мощно рало разорана

и ти премина, вече победила,

и ти премина, много по-достъпна

за хората, които те приеха

като надежда и като присъда.

* * *

Изсъхналите пътища звънтяха

под конските копита като златни

и слънчогледа влюбено докосна

с юношеската си глава земята,

която, както каза ти, любима,

принадлежи от днеска на народа.

И ти вървеше, крачеха до теб

сурово пъртизанските отряди.

Залитаха разплащани до тебе

лежалите за тебе във затвора.

И ти им върна детските усмивки,

откраднатата светлина им върна.

Целуна бавно кървавите устни

на младите си мъртви годеници

и вдигнала глава, поведе бързо

петима души, всичко издържали,

въведе ги във залата с прозорци,

почупени от изстрелите, после

с портрета на царицата избърса

надве-натри лакираната маса

и бавно на стълбището излязла,

лице с лице с нещастни и щастливи,

извика властно, свила тъмни устни:

- По-тихо! Изпълкома заседава.

* * *

Ах, нека заседава. Нека блясва

на думите му светлата феерия.

Във тази сграда изпълкома властва

и тронът му е моето доверие.

С речта му просто нека заповядва

на всички бедни гордата династия.

Една ли страшна и голяма брадва

се счупи в нашата мечта за щастие.

По-силна от смъртта, тя вече влиза

във къщите ни, още недовършени,

и бавно смъква варварската риза

от нашите души, жестоко кършени

във тези дни на кирки и куршуми...

А ний към други, по-човешки, тичаме.

Тогава само ще намерим думи,

за да си кажем колко се обичаме.