Нова Зора

„Бъдещето на миналото е подобно.“

Аристотел

Тъй като Яш-Кишиневската операция е историческо събитие, годишнина от което ние честваме днес, ще бъде напълно нормално с това събитие да се заемат преди всичко историците – да очертаят характеристиките на отделните сражения, да подчертаят връзките на това събитие с предишните и със следващите военни стълкновения, да проследят хода на събитията в рамките на операцията, да хвърлят нова светлина върху тяхното историческо значение, а може би (не бих изключил това) в хода на това обсъждане да бъдат посочени нови, неразкрити досега исторически факти и детайли, имащи пряко отношение към логическия край на цялата война. Всичко това е работа на историците, а и на мен всичко това не ми е чуждо, предвид характера на моите научни интереси. Но аз искам да представя събитието „Яш-Кишиневска операция“ не само в исторически план, а ако е възможно също и във философско-исторически план.

Шепотът на историята

За тази цел ще се наложи да направя малка крачка в страни и да разгледам различните възможни философски подходи, значения и смисли в самото средоточие на тази вълнуваща дейност, която ние сме се съгласили да наричаме историческо познание. Съкращавайки много силно, тъй като тук минутите са броени и трябва да печеля време, аз ще споделя с вас, че грубо казано, са възможни два подхода. Първият от тях удобно демонстрира за нас и за всички други слушатели незабравимата Кондолиса Райс, политическа интелектуалка на висок пост в американската администрация. Когато й казали, че Косово не бива да се откъсва от Сърбия, защото е люлка на сръбската държавност, тя леко и весело отговорила „Че кога е било това – 14 век! Много вода е изтекло оттогава.” Говорейки сериозно и искрено тя неволно е повторила една известна шега на Хегел. В едно свое ранно съчинение той казва, че „Христос е умрял за нашите грехове толкова отдавна, че скоро това вече няма да е истина”. Важно е да отбележим, че там, където Хегел се шегува, Кондолиса Райс е съвсем сериозна – тя искрено вярва, че реката на времето отнася в небитието състоялите се събития, факти и случки, че след протичане на известно време, всеки факт е нищожен, просто поради своята остарялост. Разбира се, този начин на мислене е характерен не само за политическата интелектуалка Кондолиса Райс, а за твърде много хора, някои от които заемащи свръх отговорни държавни политически или културни позиции.

Тук описвам една цяла историческа парадигма, която се основава на простата аксиома, че историята е това, което е било и което никога вече няма да бъде, че историята е всъщност килер, в който времето утаява някога важни, а днес безсмислени и затова никому ненужни стари боклуци. Незначителността на нещата, според тази парадигма, идва с времето и така историята се представя като едно огромно гробище, в което намират своя интерес само окончателно завършените чудаци.

Аз съм привърженик на обратната парадигма, която се изказва съвсем просто – историята е вечно актуална, вечно насъщна и вечно продуктивна. Или както би казал А. Тойнби „Историята е съвкупност от неща, за които вече е доказано, че са възможни, защото веднъж вече са се случили.” В този смисъл историкът, изучавайки вечната актуалност на състоялото се, се изхитрява да гледа през него към предстоящото бъдеще, така окончателният предмет на историческото изследване не е килерът с ненужни неща, а предстоящото бъдеще, спрямо което историческото познание е просто една хитрост да погледнем в него. „Бъдещето на миналото е подобно“ - това предупреждение на Аристотел е вечно актуално. По този начин историците са хората, които просто имат слух да чуят шепота на историята – защото историята винаги нашепва нещо. Но Кондолиса Райс и Сие просто нямат слух. Историята шепне винаги не за отминалото, а за настоящето и бъдещето, но не всички я чуват. Затова, впрочем историците са чудаци – хора, които чуват гласове. Воден от тази втора историческа парадигма, аз бих си поставил въпроса елемент на каква геополитическа събитийност е Яш-Кишиневската операция, какво е станало тогава, но не от гледна точка на общия ход на войната, а от гледна точка на трансисторическите измерения на великата геополитика, характеризираща общите очертания на човешката цивилизация?

Границата на атлантизма и континентализма

Мога да твърдя, че по причина на и благодарение на успеха на тази операция, въоръжените сили на СССР поемат южната посока, векторът на която ги води към полуострова, на който живея (Балкански полуостров) и към страната, в която живея (България). В резултат на успеха на тази операция се променя нещо много съществено в света изобщо: геополитическата граница, разделяща сърцевинната земя (или Хардленда), т.е. “Географската ос на историята” според заклетия враг на всичко руско, бащата на атлантизма, сър Хелфорд Макиндер, от земите на Римланда, т.е. крайбрежната ивица на мегаконтинента Евразия. Съвсем просто казано, може да се твърди, че в резултат на успеха на тази операция съдбовната граница, разделяща земите на атлантизма от земите на континентализма минаваше там, където й беше мястото – по билото на Родопите, превръщайки се привидно в граница просто между България и Гърция.

В южния български град Пловдив, на един висок хълм, и досега стои паметник на руския войн, който гледа на юг, към тази граница. Със самото си присъствие там той свидетелства, че геополитическата граница между континентализма и атлантизма е охранявана и непоклатима.

След разпада на СССР тази граница не изчезна, тя просто се премести далеч - нагоре - на север, и днес тя преминава някъде по тези земи, където се разполага ПМР.

Съвсем не е случайно, също така, че днешната политическа класа на България (малочислена и жалка, но безкрайно нагла с атлантическата си подкрепа) не е спряла да мечтае да взриви паметника на този войн или да го преоформи в огромна бутилка кока-кола. Но каменният войн, който от хълма на Пловдив продължава да свидетелства, че тук, преди години е минавала геополитическа граница стои непоклатимо, носейки за някои страх, а за други надежда.

Тук искам да подчертая съвсем ясно и твърдо – границата между атлантизма и континентализма преминаваше по билото на Родопите не само и не просто, защото така се договориха Сталин, Чърчил и Рузвелт. Преди да влезе в сила консенсусът между тримата ръководители, една друга сила направи възможен този консенсус – силата на оръжието на Съветската армия, която, продължавайки по своя път, указан от нейното командване и въплъщаващ базовата логика на войната, чертаеше границите между атлантизма и континентализма.

На това място хора, които не са се занимавали сериозно с геополитика могат да запитат високомерно: „Какво значение има всичко това при отсъствието на СССР, защо това е важно след великата Руска катастрофа и след като вие сами признавате, че основната геополитическа граница е била по билото на Родопите, където тя някога наистина е минавала (някога, но вече не и това скоро няма да е истина), какво значение има всичко това, след като на мястото на колебаещия се Айзенхауер, днес е лишеният от всички колебания Тръмп, а на мястото на железния Чърчил, днес вече е наистина не съвсем железния Джонсън“?

Ето, тук стават важни различията между описаните от мен по-горе философски концепции за историята. Да, истина е, че смисълът на класическите геополитически категории атлантизъм и континентализъм е донякъде позабравен от широката публика и същата тази широка публика на Запад, водена от западните лидери на мнения, не е спряла да се надява и да очаква, че геополитическата граница, която описах досега, ще се придвижи още по на север и на изток. С тази цел атлантическият блок НАТО планира да концентрира още по-голямо количество въоръжени сили, в още по-голяма близост, до държавната граница на РФ.

От друга страна обаче геополитическите граници на Русия, получени след разпада на СССР макар и такива, каквито са, изглеждат силно проблемни. Аз мога, впрочем, да разбера зле формулираното безпокойство, царящо в ръководството на Атлантическия блок – днешните геополитически граници на Русия са там, където са, но изглеждат все по-проблемни, все по-незащитени и някак все по-неубедителни.

Светът, като че ли е същия,

какъвто се получи след разпада на СССР, но поддържането му в същата форма изисква все по-големи ресурси и все по-трескави усилия.

Не беше толкова отдавна времето, когато споменатата вече Кондолиса Райс, с изящество на Харвардски възпитаник, формулира като че ли истината на епохата – „Зоната на влияние на РФ съвпада с територията, очертана от нейните държавни граници”. Това беше неотдавна, а толкова много неща се промениха. Русия вече има зона на влияние и в рамките на тази зона на влияние тя, меко казано, съвсем не е безпомощна. Северната граница на РФ очевидно не се е променила, но зоната на влияние на Русия там се простира не само до маршрутите на Северния Морски Път, а много по-надалеч на север. Източните граници на Русия завършват там, където започват границите на централно-азиатските републики, но затова пък афганските талибани уж неволно съобщават, че са на път да се разберат с Русия. На запад, зоната на влияние на Русия, вече практически стига до двете велики европейски столици – Париж и Берлин, където съответните ръководства изпитват суверенна свобода, но само при едно условие – да не огорчават Кремъл.

Бих прескочил анализа относно южното направление – Турция, Сирия, Иран, а също и някои невидими засега страни и бих приключил този кратък обзор със схващанията на Кремъл относно геополитическата граница между ПМР и Молдова. Може би греша, но във визията на руския външен министър, относно съдбата на Приднестровието, долавям тънък и някакси коварен душевадски хумор: „Русия може да си позволи да види Приднестровието в състава на Молдавия, само ако Молдавия изпълни някои условия, които тя фактически и по принцип не може да изпълни”.

Наистина, днес да се говори за геополитически граници, е някак академично и старомодно. Много по-понятни са за политиците, журналистите и широката публика описанията на т.нар. „зони на влияние” с присъщата им тяхна динамика. Днешните зони на влияние на РФ, са подвижни и динамично променливи. Те още не са кристализирали във формата на устойчиви и защитени по безспорен път геополитически реалности. Но нима зоната на влияние, когато е убедително защитена и стабилна, не формира една, по същество, геополитическа граница?

Бъдещето на миналото е подобно

Събитията през последните 30 годдини като че ли дадоха основание на различни западни (предимно англосаксонски) мечтатели за всякакви хипотези. Един от тях виждаше утрешния свят като изграден върху руините на Русия и за нейна сметка. Друг успя да види в бъдещето окончателната и необратима победа на англосаксонския модел в целия свят, а трети реши да суспендира историята, обявявайки нейния край. Нито една от тези хипотези не се сбъдна, историята продължи и навлезе в своя постглобален етап – появи се свят, зареден с видимо предстоящи промени, който съвсем скоро обещава да анулира всички визии на света без Русия.

Завръщайки се към началото, и закръгляйки по този начин основната си мисъл, аз няма как да бъда много оригинален. Оказва се, (и е странно как някои не разбират това) че Аристотел все пак е бил прав, пророчески твърдейки, че „Бъдещето на миналото е подобно”. Именно подобно – не същото, а подобно, формата е друга, същността е същата. Нова Яш-Кишиневска операция няма как да има, но събития, които по своя смисъл дават предпоставки за разширяването на границите на континентализма, се множат пред очите ни. Очертава се интересен свят и най-интересното в него е именно геополитическия ренесанс на Русия.