Същността и съдържанието на историческите явления и процеси определят тяхната характеристика. Но само задълбоченото им изучаване и прецизната употреба на понятийния апарат аргументират квалифицирането им.
Нерядко, за омаловажаване или отричане на определени обществени явления и събития, се употребяват несъответстващи на тяхната същност понятия като съзнателно се напуска полето на науката и се поема несигурният път на волунтаризма.
Считан за решен, въпросът за характера на промяната на 9 септември 1944 г., в последните години отново се повдига с особена актуалност. Политици и историци, засегнати и пострадали, служейки на определени цели или очаквайки реабилитация или материални облаги, отричат масовото действие на 9 септември 1944 г., свеждайки го до обикновен военно-политически преврат, до болка познат в новата история на България, а средствата и методите - до заговорнически.
Впечатляващо е, че тези твърдения не се основават на солидна аргументация и научни доказателства, а на просто отрицание. Ако за политиците и публицистите този подход е оправдан, то за историците професионалисти - е необясним.
Въстание, преврат или революция е актът на промяната на 9 септември 1944 г.?
Добросъвестното, научно и непредубедено отношение задължава най-напред да се анализира етимологията на тези понятия, а след това да се изследват съответствията на стратегическите цели и намерения на силите, които извършват промяната, с реалните обществено политически резултати, а така също използваните средства и методи и накрая същността на самата промяна, реализирана в определена форма.
В лексикографските издания съществува почти пълно сходство при тълкуването на понятието революция. Това е дълбока промяна, подготвена и осъществена с въоръжена сила в управлението на една държава, с преустройството на нейните институции и обществен ред.
Изхождайки от етимологията, тълкуването и същността на понятието, днес не можем да твърдим сериозно, че промяната на 9 септември 1944 г. има характер на революция, та била тя и социалистическа. Такава теза не може да се защити не само защото актът на 9 септември не донася такава фундаментална промяна на обществено-политическия строй, но и самите организатори и ръководители на антифашистката съпротива не си поставят такива цели. Антифашистката съпротива, както подчертахме, има за цел смъкването на фашизма и възстановяване на демокрацията (в рамките на буржоазно-демократичния строй), т.е. става дума за премахване на фашисткия политически режим, на фашистката политическа система и идеология и замяната им с народнодемократична власт.
Революционната промяна, както показва историческия опит, се извършва по насилствен път чрез въоръжено въстание. Но въстанието не е единствената адекватна форма за насилствена смяна на обществено-политическия строй. То се използва и като средство за промяна на политическата власт, без непременно да се засягат устоите на обществения строй. Историческият опит, в това число и българският, потвърждава този извод.
Въоръженото въстание е форма на борба,
в която се привличат противниците на политическия режим за неговата насилствена смяна. Към въоръжена борба и въстание се прибягва тогава, когато противниците на управляващия режим изчерпват всички мирни, конституционни възможности и демократични процедури. Остава само едно - насилствената смяна. Въоръженото въстание е изконно право на масите за премахване на насилническите режими. Макар и неписано, то намира историческо оправдание и легитимира неговите извършители и резултати.
Според нас, за да се говори за въстание (стихийно или организирано), трябва да е налице наред с всичко друго и участието на такава част от масите, която при откритата или мълчаливата подкрепа и благосклонен неутралитет на останалата част, да „съставлява болшинство" от народа, желаещ прокламираната социална, национална или политическа промяна. Масите, участващи непосредствено във въстанието и симпатизиращите и подкрепящи го, трябва да са обладани и вдъхновени от идеи, които се споделят и подкрепят от мнозинството от народа.
За да се даде научнообоснован отговор за характера на политическата промяна на 9 септември 1944 г., е необходимо да се изясни какъв е замисълът на БРП при възприемане на курса на въоръжена борба, какви са средствата и методите, използвани при неговото осъществяване.
Сложността и важността на въпроса за тактиката, след нападението на Германия над Съветския съюз, се разбира напълно. Той се поставя на задълбочено обсъждане в ЦК на БРП още на 24 юни 1941 г. Всеобщо е убеждението за необходимостта от незабавно възприемане курс на въоръжена борба, но е любопитно, че някои от участниците в обсъждането, се обявяват за незабавно въоръжено въстание за събарянето на фашисткото правителство на Б.Филов.
Политическата актуалност на този проблем налага неговото разглеждане и обсъждане на “най-авторитетно място” в Москва, т.е. - при Сталин. Документалният материал напълно потвърждава, че още в самото начало и в София, и в Москва, противодействието срещу монархофашистката власт се свързва с въоръжено въстание като основна форма на съпротива. По този основен въпрос съществува пълно единство между ЦК на БРП, Задграничното бюро и Сталин. Единственото различие е, че в Москва считат, че въоръженото въстание в този момент ще бъде преждевременно.
Мнението на Москва, което по силата на обстоятелствата е най- меродавно, в случая има характер на ръководство на действие. Г. Димитров в радиограма до София, го формулира категорично: “Към въстание да се пристъпи само тогава, когато бъде възможно комбинирано действие вътре и вън от страната”, т.е. - определя се, както формата на решителното действие, така и времето и условията за неговото провеждане.
Няколко дни след това Г. Димитров отново ясно и недвусмислено изразява позицията си (а това ще рече и позициите на Москва) по въпроса за формата на борбата: “Ако въпросът беше за дворцов преврат, тогава частичните бойни действия могат да му попречат. Но в сегашната ситуация (радиограмата е от 1 септември 1941 г.) става въпрос не за такъв преврат, а за въстание на армията и народа. За успеха на народното въстание такива действия дезорганизиращи базите и тила на врага и повдигащи бойния дух на масите, според Г. Димитров, не само няма да попречат, но са и необходимо условие за успеха. Тази съществена разлика между дворцовия преврат и народното въстание, заключава Г. Димитров, “специалните” очевидно не разбират и не отчитат”.
Приведеният, а и останалият документален материал, е напълно категоричен, за да не остави никакви съмнения относно формата на въоръжената борба против фашизма.
Допълнителна аргументация по въпроса внася
позицията или поточно внушението на Москва.
В духа на тактиката на антихитлеристката коалиция, висшето съветско ръководство препоръчва именно въоръжената борба против фашизма, която трябва да се увенчае с всенародно антифашистко въстание.
Ясно е, че още в самото начало въстанието, се разглежда като широкомащабно действие с участието на широки кръгове от народа.
Очертаващият се в началото на 1943 г. разгром на фашистка Германия неминуемо щеше да доведе до сериозни политически и обществени промени в страната, фанатизмът на фашисткия режим предполага “вярност до край” към съюзника. Такова поведение изключва възможността за доброволен отказ от властта. Единствената възможност остава насилствената смяна. Ето защо, в началото на 1943 г., БРП разработва и изпраща в страната специална Директива. Основната идея в този документ е подготовката за масово действие с оглед на предстоящите събития. Наистина, в този документ не става дума за непосредствени въстанически действия, но в него са разработени основни въпроси свързани с предстоящи, макар и неопределени точно във времето, масови действия. Мирният път към такава развръзка (премахването на фашисткия режим и създаване на народнодемократично правителство), е невъзможен, тъй като “хитлеристките агенти са задръстили всички пътища за мирно завземане на властта... Затова единственият път към властта е въоръженото народно въстание”, се констатира в Директивата.”
В този документ за пръв път подробно се изясняват
потенциалните движещи сили на въстанието,
водещо място, в което се отрежда на армията. Подробно се посочват действията през различните етапи на подготовката, по време на мобилизацията, при повикване в казармата и по време на самото въстание.
Първостепенно значение по подготовката и активизирането на народните маси за всенародното въоръжено въстание, а така също по неговото организиране и провеждане, се отдава на партизанските отряди. Политическата работа сред войнишките маси са вменява „в дълг на съзнателните патриоти”, т.е. - на партийните, ремсовите и отечественофронтовските функционери.
Така, в общи линии, изглежда първоначалната схема за бъдещото въстание. Тя съдържа най-главните изисквания - целта, задачите, движещите сили, организацията и ръководството. Датата, като съществен елемент от тактиката, трябваше да се определи според конкретните условия, посочени още през 1941 г., а именно - наличието на благоприятни външни и вътрешни условия.
Съществен белег в стратегията и тактиката на подготвяното въстание е, че то няма за цел постигането на тяснопартийни цели, а решаването на общонационални проблеми, наложени от управляващия режим, имащи съдбоносно значение за бъдещето на страната. Ето защо движещите сили на въстанието не се ограничават от тяснопартийни интереси, а обхващат всички обществени сили, класи и слоеве, които подкрепят програмата на Отечествения фронт, т.е. - разчита се на участието и поддръжката на огромна част от българския народ.
Известно изменение и допълнение се прави по отношение движещите сили на въстанието. Докато в началото на 1943 г. БРП разчита главно на армията и партизанските формации, в последствие тя разширява обхвата на движещите сили, като включва в тях народните маси, подчертавайки, че само при съчетаване на борбата на “трите народни сили” - въстаническите партизански отряди, армията и народа - е възможен успех на въстанието.
Разширяването обхвата на движещите сили
е доказателство за обогатяване на идеята за подготвяния политически поврат, акцентирайки върху неговия масов характер, гарантиращ успеха и характеризиращ го като масово народно въоръжено действие.
Управляващият режим оценява ситуацията като предстояща революция, което предопределя формите, методите и средствата на противодействие. Това твърдение се потвърждава напълно от документалния материал, произхождащ от управляващия режим.
В месечния си доклад до министъра на вътрешните работи, през м. октомври 1943 г., директорът на полицията информира, че към ЦК на БРП, който представлява ядката на политическия щаб, са приобщени левите земеделци - пладненци, политическият кръг “Звено” и някои широки социалисти. Последните три партии според него “се стремят да установят един постоянен контакт с останалите “демократични” сили (буржоазната опозиция, б.м. Д.Д.), какъвто бе установен по време на раздвижването около избора на регенти, когато се излезе с една обща декларация за изборите за Велико народно събрание”.
Задачите, които според директора на полицията, се поставят на отделните партии, са:
на БКП - да подготви въоръженото въстание;
на пладненци - да приобщят към въоръженото въстание земеделските маси;
на “Звено” - да се осигури войската за задачите на Отечествения фронт чрез конспиративна работа в офицерските кадри;
на широките социалисти - да спечелят привърженици между някои стопански среди и да провеждат стопански саботажи;
на „демократичните” сили - да внушават на масите, на управлението и на парламента, необходимостта от ориентиране към англо-саксонския блок и реставриране на старата система на управление.
Изхождайки от разширяващото се недоволство и възможността от консолидация на опозиционните сили, както и от евентуални масови въоръжени действия, още през лятото на 1943 г. режимът поставя под наблюдение активните функционери и съмишленици на бившите политически групировки - БЗНС “Ал.Стамболийски”, “Звено”, ВМРО-протогеровисти и други, като се отбелязват всичките им срещи, телефонни разговори и се контролират пътуванията им. Редовно се проверява кореспонденцията, а в средите им се внедряват секретни сътрудници.
Впоследствие започва методично проследяване и регистриране на дейността на бившите членове и привърженици на БЗНС “Врабча 1”, Демократическата партия, на национал-либералите, на широките социалисти и англофили, с една дума, на цялата нефашистка и антифашистка опозиция. В полицейските служби се изготвят списъци на привържениците на тези партии за евентуалното им обезвреждане в определен момент.
Наближава „12-ият час“
Убеждението, че антифашистките сили подготвят въстание, се налага трайно в управляващата върхушка и става отправна точка при определяне формите, методите и силите за противодействие.
Тактиката на въоръжено въстание придобива по-голяма конкретност през втората половина на м. август 1944 г., когато всички други възможности за мирен изход са изчерпани. Масовото въоръжено въстание остава без алтернатива.
Въоръженото действие е не само от първостепенна важност, но е и политически въпрос от съдбоносно значение за страната. Налице са и онези благоприятни външни и вътрешни условия, които да гарантират неговият успех. На 26 август БРП издава Окръжно за непосредствена подготовка и провеждане на въстанието. В Окръжното се подчертава, че за България е ударил дванайсетият час. Отправя се призив за започване на конкретни действия със силите на партията, РМС, Отечествения фронт, на широките работнически и селски маси и патриотичното войнство. Посочват се и конкретните форми. Прелюдия към въоръженото въстание трябва да бъдат събранията, митингите, демонстрациите, политическите стачки на работниците, железничарите и държавните служещи, които да прераснат в обща (национална) политическа стачка.
Партизанските формации трябва да предприемат повсеместни въоръжени действия, концентрирани към невралгичните пунктове във всяка област, тяхното превземане и установяване на народната власт.
Действията на въоръжените отряди и масовите надигания на работници и селяни трябва да увлекат и активизират армията за активно участие във въстанието, а онези войскови части, които не могат да бъдат привлечени, да бъдат неутрализирани.
Окръжното конкретизира и потвърждава цялостната концепция на БРП за въоръженото въстание, като призовава всички “демократически, политически и обществени групи и организации, които са против немците и признават програмата на Отечествения фронт”.
Главният щаб на НОВА изпраща на 26 август заповед до партизанските част, с която нарежда да се премине към общо настъпление и се пристъпи към завземане на властта в селищата. По места започва изработването на конкретни планове за въстанието, съгласно замисъла на центъра.
Получено е поисканото оръжие от съветската армия. Определен е обектът на главния удар - столицата, който трябва да се съгласува с въстанието в провинцията.
Пристъпва се към организиране на стачки в различните отрасли. В съгласие с плана, фактически още в началото на м. септември, започват въоръжените действия. На 6 септември е установена новата власт в 6 села, на 7 и 8 септември - в 164 села и 20 града.
На 6 септември, рано сутринта, започва стачка на трамвайните работници под лозунга “Цялата власт в ръцете на Отечествения фронт”. Същия ден следобед е окървавена мирната акция на столичното гражданство, но масовите прояви не прекъсват. В столицата влизат партизани от Шопския отряд.
Редица селища в страната са блокирани от въоръжените отряди.
На 7 септември разбунтувалите се маси разбиват вратите на Плевенския затвор. На свобода излизат над 800 антифашисти, но при стрелбата отново падат убити и ранени. Същия ден е разбит и затворът в Силистра. Полицията отново окървавява акцията на масите. Вдигат се миньорите от Перник с искане за незабавно установяване правителство на Отечествения фронт. Стачкуват пловдивските тютюноработници.
По-късно през деня, на улицата излизат отново софийските работници. Дават се нови жертви.
Партизаните, изпълнявайки заповедта на Главния щаб, се придвижват към по-важните административни центрове, установявайки по пътя си новата власт.
На 8 септември въстанието се разпалва в цялата страна, а през нощта на 8 срещу 9 септември е свалено от власт правителството на Муравиев. В 6.25 часа сутринта К. Георгиев прочита Прокламация на възглавяваното от него правителство на Отечествения фронт.
Внимателният анализ показва, че акцията в София става възможна главно по две причини. Първо, акциите в провинцията и в столицата приемат формата на масово въоръжено действие, съгласно идейния замисъл и конкретния план на въстанието.
В условията на пълна деморализация и дезорганизация
на държавната власт, правителството на Муравиев нито желае, нито може да спре въстаническите действия. От факта, че в страната не се разгаря кървава гражданска война, а властта в столицата е взета по този, а не по друг начин, не може да се счита, че е извършен преврат. Нима ако срещу Министерството на войната са изстреляни три халосни снаряда ще се промени формата на промяната?! А такива възможности съществуват, защото във въстанието са привлечени, както е известно, редица военни поделения - щурмовата дружина, Първи инженерен полк, учебната рота на Военното училище, танковата бригада и др. Успех на ръководителите на въстанието е неутрализирането на столичната полиция. Ако една акция се извърши от ограничен кръг хора, както при превземането на военното министерство, може ли да разчита на успех, ако не получи активната въоръжена подкрепа от войската и масите в страната? Възможно ли е да се извърши таен преврат, когато всички централни и местни органи на съпротивата провеждат открит курс към масово въоръжено въстание? Този курс е напълно известен на органите на властта. И ако въстанието не се разрази в ожесточена и кървава гражданска война, то главната причина за това е присъствието на съветските войски.
***
Никога въстанията не протичат по един и същи начин. Всяко масово въоръжено надигане, се проявява по специфичен начин и носи своите характерни особености. Но тези особености не отменят присъщите общи черти и характеристики, които ги отличават от тайните заговори, нощните преврати и пучове. Българската история е богата на такива преврати. Достатъчно е да си припомним 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г.
В наличния документален материал не се открива алтернативен вариант в плана на въстанието. Съвременните интерпретации на събитията около 9 септември са съобразени не с фактите, а са породени от въображението на авторите и закъснелите им рефлекси. Искаме да подчертаем, че нямаме намерение да омаловажаваме или да оневиняваме БРП за узурпирането на демокрацията и установяването на тоталитарна власт. Но конкретният исторически подход не ни дава основание да считаме, че на този етап, действията на БРП и следващите я антифашистки сили, не отговарят на националните интереси.
Внимателният анализ на документалният материал ни убеждава, че извършената промяна на 9 септември 1944 г., е закономерно, логическо следствие на борбата на антифашистките сили. Тази промяна е резултат от реализирането на стратегическата цел, поставена още през 1941 г. - премахване на фашизма и установяване на народнодемократична власт.
Политическата промяна се извършва съгласно замисъла на организаторите на съпротивата - чрез въоръжено въстание, при съчетаване удара на партизанските формации с действията на широките народни маси и подкрепата на патриотичната част от армията, с благоприятни външни обстоятелства.
Непосредственото завземане на централната власт, е само елемент от въоръженото въстание.
Откъсването на акцията в центъра от активните действия в столицата и в страната, елиминирането на стратегическата цел на съпротивата и ясно изразените, прокламирани и практически използвани форми и методи на борба, в крайна сметка водят до изопачаване на историческия процес или до неговото съзнателно фалшифициране.
Смяната на политическата власт на 9 септември не е случайно събитие. Тя утвърждава промяната в съзнанието на масите и в крайна сметка поставя в съответствие формата на политическата власт с това променено съзнание.
Донко ДОЧЕВ
д-р на ист. науки