Нова Зора

ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ – ДО МОЗЪКА НА КОСТИТЕ СИ РОЖБА НА РЕВОЛЮЦИЯТА

Един от щастливите мигове в моя живот е близкото ми приятелство с Георги Джагаров: големият български писател, създал едни от шедьоврите на нашата поезия през ХХ век. Поет-гръмовержец, който изживява мъчително своите и общочовешките вини. Мощен, гръмогласен, но и тихо шепнещ своята изповед. Понякога стихиен, друг път носталгичен, събран и лаконичен. Сияйно вярващ, че човекът е роден за светлина. Мъчително преживяващ всяко крушение и всяка низост, които допускаме във всекидневието си.

Още в стихотворението „Поезия” оповести своята поетика - категорично и без апелации (цитирам началните две строфи):

Не за власт,

не за слава,

не за паметник златен,

не за участ такава

аз дойдох на земята.

Аз дойдох, за да расна

с планината висока,

да рева с доловете,

да бълбукам с потока;

аз дойдох, за да шушна

с папратта и тревата,

да тъмнея с мъглите

и да светя с росата.

И любовта, съдбоносната любов, която рисуваше с приглушени багри, в друг момент умееше да я превръща в кълбо от настръхнали страсти, в социален критицизъм, в отчаян вик по щастието, което изчезва:

Сбогом, казах.

Щом така си решила –

добре…

И морето реве с пълна сила,

това Черно море.

…

Есента,

есента,

тя оттука премина,

хвърли донос от жълти листа.

Аз съм хванат.

Осъден. Аз знам –

ще загина

върху кладата на любовта.

Духа вятър

и храсти в краката ми влачи.

Хоризонтът е снел капишона си

като палач.

Някой плаче?

Няма смисъл да плачем.

Аз се сливам с вечерния хлад.

(„Есен”)

Георги Джагаров наказваше директно и безмилостно обществения порок, оценявайки без пощада собствените си отклонения от каузата на идеалиста. В обществото - горд и самовластен, пред собственото огледало – нерядко несигурен, криещ социалните си разочарования. Един пример. Макар и присъединил се след средата на 60-те години към близкото обкръжение на Тодор Живков, той не преставаше да се съмнява в правилността на направения от него избор. Пред мен е споделял съмненията си в начина, по който Живков реализира принципа на народното самовластие. Това му последно качество – да подлага на проверка нещата от живота, да се съмнява в резултатите от своите действия, да се самообвинява и търси източника на вините в себе си - малцина го знаят. Впрочем, той прогонваше болката, пронизала тревожните му мисли и с помощта на типичните за артиста жестове на бохема.

Позволяваше си да поглежда към немалко наши колеги от амвона на творческата си предопределеност - рязък и безцеремонен, присмехулен и зъл. Така той, спечелил благоразположеността и доверието на повечето съвременни писатели, си „подготви” фаланга от творци с талант, които го считаха за горделивец-диктатор, за кариеристично настроен субект.

Показателно е обаче, че никой не отричаше необикновеното му дарование да вижда сърцевината на жизнените явления и да им придава завършена художествена форма. Даже по-критично отнасящите се към Джагаров колеги признаваха извисеността на произведенията му, борческата им природа, потенциала на съпротивителните му сили срещу социалната и вселенската неправда, изстраданото солидаризиране с участта на България и социалистическия идеал. Всяко негово творение доказваше мощта на индивидуалния му изказ, яростта, с която защитава повярвания идеал, категоричността и покъртителната простота, до които се добира.

Спомням си едно определение, което даде пред мен, в средата на 70-те години (намирахме се на ъгъла на улица „Раковски” и площад „Славейков“), друг голям поет от следващото поколение – Иван Динков. Вероятно целеше казаното да прозвучи като анекдот, но по-скоро направи скривано в недрата на душата му признание: „България е родила петима поети с огромно чувство за трагедия, за трагичност – Ботев, Яворов, Фурнаджиев, Джагаров и … моята поезия”.

И досега не мога да разбера до каква степен поетът от Пазарджишкия край вкарваше в действие свойственото си чувство за парадокс, за литературна провокация и доколко правеше искрено самопризнание. Струва ми се, че Динков, художник на изненадващите, „алогични” състояния, на „онтологичните” по смисъла си разочарования (родени в мрака на безкрайни нощи с амбиция да изразят есенцията на новите реалности), в случая споделяше съкровени за него мисли. Имайки предвид творческия опит на останалите четирима „трагици”, би трябвало да се досетим, че тук Динков възприема „трагичното” от гледна точка на вътрешния, многозначен драматизъм, а не като изображение на „оголени страсти”; като мъчителни победи, но и раздвоени състояния на индивида; като пребиваване на човека в лабиринта на върховния жизнен „избор”; като брод на изпитанията, които извеждат героя до „очистване”, до катарзис. Според мен, конкретно при Джагаров, всичко това се поднася/решава като преход от буреносно самочувствие към скръбни констатации и обратно, като реализъм, с памет за доскорошната му свързаност с естетическия инструментариум на романтизма.

Нека не забравяме, че Джагаров е роден в с. Бяла, Сливенско, на 15 юли, 1925 г., и че 15 юли е ден първи след разрушаване на Бастилията, на историческия щурм на Великата френска революция. По странно стечение на обстоятелствата 1925 г., годината на раждането на Джагаров, е апогей на варварския поход на мракобесието срещу гражданското достойнство на родната ни култура – тогава биват убити, разстреляни, изгорени в пещите на полицията, с отрязани глави и изтръгнати сърца мъчeниците на прогреса Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Георги Шейтанов, Христо Ясенов, Васил Карагьозов, Никола Гинев… и още десетки и стотици други български интелектуалци.

Георги Джагаров носеше пламък, характерен за личностите, които се отдават на някакъв идеал, в случая социалния. Висок, снажен, с гъсти черни коси, натрапчиво тъмнолик, надянал бяла риза и костюм, който отговаряше донякъде на телосложението му, с наметнато палто, което се вееше лежерно, още като млад поет крачеше с походката на победител. Нека другите вървят след него, не той след тях!

евие и във в. „Литературен фронт” дойде от Московския литературен институт. Подаде му ръка Христо Радевски, после се разделиха хладно. Джагаров се гордееше, че е от Сливен, града на „стоте войводи” и на работническите стачки от 30-те години, с благоговение се отнасяше към Сливенския балкан, настояваше, че там е хвърлен пъпа му и там майка му го е закърмила с народните песни, които пееше в унес през среднощните часове.

В отношението му към националните ценности се съдържаше носталгия подир миналото. Копнееше по легендарните образи от възрожденската ни епоха, по романтичното им обаяние. Той беше горещ защитник на класическия стих, противопоставяше се директно на авангардизма в съвременното изкуство, отнасяше се скептично към „белия стих”. Обвинявал ме е неведнъж, че „залитам” подир естетиката на модернизма, и че като главен драматург на Народния театър ерозирам достолепни традиции заради „съмнителни изделия на художествеността”. На събрание на актьорите в Народния театър нашият другар Стефан Гецов изказа по-шокиращо мисълта на Джагаров: „Чавдаре, ти искаш да замениш виенска мебел с талашит!”

Ще посоча незаменимите приноси на Георги Джагаров в нашата литература не по реда на тяхната значимост, а по-скоро по пътя на субективното досещане.

Георги Джагаров, още в дебютната си стихосбирка „Моите песни“ - 1954 г., извърши решителна реформа в т.нар. антифашистка поезия. Той отхвърли дотогавашната практика да се пише с гръмки слова за българската съпротива, да се нижат редове, подготвени не за възприемане от конкретен читател, а за произнасяне на масови митинги. Първи след 9 септември 1944 г. разкри поетическите измерения на антифашизма толкова изповедно и съкровено, с такава откровеност, които представляваха „новина” в литературния живот. Несъмнено, като степен на професионализъм и завършеност на формата, тези стихове се нареждат до класическите примери в европейската антифашистка поезия.

Тук бих отбелязал способа, по който авторът преломи своята биография на политзатворник в крупните проблеми на човешкия морал и психология, на огромната трагедия, която изтърпя човечеството през Втората световна война. Джагаров „субективизира” жанра антифашистка поезия, освободи го от клишираната риторика и повтарящите се рефрени, които доминираха след 1944 г. Въпреки че в част от стихотворенията запази привързаността си към публицистичния изказ, понякога твърде многословен (поради емоционалната му свръхнапрегнатост).

Открои се изкуството на Джагаров да редува в стихотворенията си земни, промислени картини с бурни, сякаш неовладени пориви на чувството. Нямаше как да не въздействат върху читателската аудитория събраността в ангажираното изображение; бягството на Джагаров от битовите излишества и емоционалните украси; успешното съчетаване на документализъм с интензивното навлизане в сгъстените значения на идеята и сюжета. Ярки примери за нов етап в българската поезия - след развенчаване на култа към личността през 50-те години - са най-вече онези Джагарови творби, които разтърсват съзнанието ни със синтеза и ударността на изказа, с новия поглед към човешката драма, към изворните начала на човешкото себеотрицание. Бих посочил „Пред разпита”, „След разпита”, „Ако умра тук” и др. Позволявам си да цитирам миниатюрата „Посвещение”, сравнима с предсмъртната творба на Вапцаров „Борбата е безмилостно жестока…”:

Другарят ми завинаги мълчи

на мокрия цимент с ръце прострени.

Той предпочел да падне по очи,

отколкото да падне на колене.

Продължава в следващия брой