Нова Зора

ТОВА ЛИ Е ПРЕХОДЪТ И КАКВИ СА ПОУКИТЕ ОТ НЕГО?

20-тият век завърши лошо. Краят на века мина под знака на контрареволюции в Източна Европа и в СССР. Либерализмът прави отчаяни опити да запази и потвърди привилегията си на доминираща политическа философия.  Новият век започва с опити за реставрация на господството на финансовата олигархия в световен мащаб. Тези опити се управляват не от политици в класическия смисъл на това понятие, а от малка група от мултимилиардери, които диктуват своята воля пренебрегвайки интересите и волята на милиарди онеправдани, ограбвани и потиснати, обречени на недоимък и мизерия. Властта се превръща в привилегия на хора без адекватна политическа култура и национално достойнство. В своите мисли, решения и действия те се ръководят единствино от принципа на робската зависимост и покорност, наречена политкоректност.

В човешката история са исвестни много опити за

преход от робство към свобода, от мракобесие към демокрация, от експлоатация на човек от човека към социална справедливост.

Но първият успешен опит в световен мащаб започва в Русия през 1917 г. В края на Втората световна война този процес обхваща 1/6 част от планетата Земя. В началото на 90-те години на 20 век започва контрареволюция – връщане назад на капитализма в редица бивши социалистически страни и отново започва безпощадно ограбване труда на милиарди беззащитни хора. Социализмът, който в продължение на 100 години от 1917 г., играе ролята на реална преграда пред това настъпление на капитала, вече е „свален” от историческата сцена и според внушенията на неолибералната истерика, нищо не е в състояние да спре разрушителния порив на алчността и жаждата за повече богатство на 1% от населението на планетата Земя. Този 1 % има свой международен щаб в лицето на финансови гиганти, базирани в САЩ и манипулирани от американската глобална стратегия.

Човешкият дух, разочарован от собствените си грешки, търси брод, за да оцелее върху една болна и изтерзана Планета.

Днес, приличаме на хора, които след като заедно с водата сме изхвърлили и детето от коритото, със закъснение от три десетилетия кършим ръце и отчаяно се питаме защо е трябвало да го сторим. Народът наистина се тюхка, а онази част от него, която се нарича интелигенция, търси икономическия, политическия, философския смисъл на стореното. По инерция, наложена от неговите автори, това явление се нарича ПРЕХОД.

ВсъщностQ във философски планQ с понятието преход се обозначава преминаването от едно качествено състояние в друго, от един етап към друг по – висш етап. По принцип преходът преди всичко се свързва с движението по посока на по-доброто, по-висшето и в най-лошия случай – по посока на по-малкото зло. Успоредно с това, 21-ви век е призван да остане в историята като ера на здравия разум, на глобалната етика, на върховенството на общочовешките ценности и всемирно единение на човечеството.

Известно е, че целта на историята се разкрива в обективните тенденции на човешкото развитие. Може ли да се определи като цел на историята тенденция, по силата на която движението е обърнато в посока, обратна на прогреса, хуманизма и човешкото добруване? НаистинаQ може ли да се определи като преход  преминаването от първите места с положителен знак, към първите места с отрицателен знак? Преход ли преживява България, която до неотдавна заемаше първите места в света по основните показатели на социалния прогрес?

Разумът постоянно ни предупреждава,

че смисълът на това, което преживяваме вече три десетилетия, не е преход към нова цивилизация, която ще бъде в състояние да приведе  в действие своята колективна воля, за да реши икономическите и екологическите проблеми на планетата върху основата на разбирането за универсалните хуманистични принципи, които управляват живота. Това, което днес се случва в страните, тръгнали по пътя на социалистическо преустройство на обществото след Втората световна война, и тези, които са тръгнали по този път след 1917 г. и 20-те години на миналия век, не е преход към демокрация, социална справедливост и равенство, а тотално оскверняване  на тези универсални ценности чрез корумпиране на разума, въздигайки в култ фалшиви „европейски ценности”. Това е връщане назад, контрареволюция с апокалиптични последици за 90-95 % от населението. Всичко това безспорно обслужва интересите на капитала, който се нуждае от разединението и обезличаването, защото само разединени и обезличени, народите могат да бъдат подчинявани и ограбвани.

Няма място за изненада. Всичко върви по сценарий. Разграбването и разпродажбата на сътвореното от няколко поколения българи през последното столетие е към своя край. Последните битки между воюващите групировки са всъщност за остатъчна България, за да се превърне тя в най-обикновено географско понятие, чиито обитатели са на път да придобият манталитет на номади.

Имат ли основание да се гордеят с резултатите на своето дело т.нар. ”демократи”? До такава степен, че неудовлетвореността от състоянието на страната днес, се заклеймява като антидемократично настроение или носталгия по тоталитаризма, при което 80% от населението на страната, т.е. всеки 8 от 10 души у нас, сега са хора с ”антидемократично клеймо“!

Така че ако трябва да определим това, което преживяваме през последните тридесет години, то е преминаване от равенство на мнозинството към благоденствие и безнаказаност на малцинството; от социална сигурност към обреченост; от държавни гаранции за живота, честта и имота на гражданите към постоянен страх от насилие, престъпност, безправие и корупция, произвол и всепозволеност на богатите и привилегированите; безправие на огромна част от населението, на което се препоръчва да се организира и въоръжава за самозащита на своите селища и имот срещу грабеж и бандитски нападения, досущ както бе през „кърджалийското време”. Ако все пак има хора, които се съмняват в това, нека си спомнят за Индже войвода, за да се уверят дали младата и красивата, окичена цялата със злато девойка, днес ще се прибере с пълни стомни вода от Седемте кладенци в Бакаджиците, вървейки сама сред горите и сред зелените ниви, без да падне косъм от главата й, без да се изгуби нито едно рубе от нанизите й, за да може да повтори думите: ”Нямаше хайдути по пътищата, нямаше лоши хора”. Едва тогава можем да кажем: ето го необходимият преход, преходът на изтерзания българин, преходът, от който се нуждае съвременна България.

Късно ли е вече?

Никога не е късно, ако една нация не е решена да се самоунищожи… Българинът е оцелял, преминавайки през много по-тежки катастрофи. Когато му е било необходимо, той е раждал своите будители и герои. Има ги и днес. Чувстват го и грабителите, и бандитите. С една дума, настъпва времето на благоразумието, на съзиданието, на справедливостта, на сигурността и достойното национално въздигане. Навярно това е един от малкото положителни резултати от онова, което цинично се нарича преход.

Заслужава да се отбележи още един положителен резултат: през този период в България за първи път разбрахме какво значи дисидент, защото огромна част от народа се превърна в открита опозиция на управляващите и на техните външни благодетели.

И още нещо, много важно: всъщност именно последните десетилетия от най-новата ни история помогнаха да осъзнаем необходимостта от действителен цивилизационен избор – от разруха към съзидание, в полза на достоен живот за всеки; на общество, в което трудът  и творческият талант за благото на България ще бъдат въздигнати в единствен критерий на национално достойнство.

При тези факти всеки гражданин на нашата страна е длъжен да търси отговор на въпроса:

Това ли е преходът,

в името на който от него се искат толкова скъпи жертви? При тези условия политическата власт се съсредоточава в ръцете на финансова олигархия, която с парите, отнети от самия електорат, успява да ги излъже, за да си осигури място в законодателната власт (парламента), където защитава собствените си интереси с демагогски лозунги за щастието и благоденствието на избирателите. Така тя разполага с всички средства, механизми и начини да завладее цялата власт (законодателна, изпълнителна, съдебна, духовна), медиите, църквата, за да се корумпира интелигенцията, за да се развращава политическият разум на народа и неговите демократични традиции и добродетели.

Историята учи че когато заблужденията изчерпват своята манипулативна сила, когато търпението прераства в неудържимо недоволство, когато хаосът излиза извън контрол и настъпва неизбежното: отчаяна борба за възстановяване на справедливостта, общото благоденствие, благоразумието, свободата и равенството. Такава е логиката на прехода към една глобална хуманистична цивилизация, която определя духа на епохата.

България отново е пред съдбовен избор

не само по отношение на обществения модел, който желае да осъществи, за да гарантира едно достойно бъдеще за идните поколения. България най-остро се нуждае от политическа философия, чието ядро се определя от доминиращото значение на националната идея. От Освобождението ни до днес, почти цялата трагедия на нацията ни се дължи на факта, че тя много често е била управлявана от политици без достатъчно силна нагласа за приоритета на националните интереси и идеали пред желанието непременно и на всяка цена да се добере до властта, т.е. до управлението на страната в една или друга област. Водещото начало в мислите и поведението на политиците ни през 140-те години независима Българска държава почти винаги е била властта, а не нацията, нейните идеали и интереси. Тази инерция продължава и днес. Поради тази причина конституциите, приемани след това, в това число и последната, са рожба на партийни компромиси, а не плод на национален консенсус. Затова и гражданският мир, и националното съгласие, остават завинаги застрашени. Борбата за властта като източник за лични и партийни интереси и привилегии, е основният мотив в поведението на водещите ни политици, чужди на националните интереси, които предполагат траен граждански мир и устойчиво национално единение.

В семантиката на понятието „преход“ се съдържа презумпцията, че то е проявление на закона за отрицание на отрицанието. Това е закон, с чието съобразяване при изследване на прехода към либералния икономически модел и добре известната от близкото минало капиталистическа икономическа и политическа организация на обществото и тяхната алтернатива в лицето на социалистическото преустройство на обществото, гарантира приложението на единствено възможния научен метод.

По всички показатели преходът от социалистически модел на развитие към неговото тотално отрицание, реставрирайки един изминат етап в историческото развитие, представлява контрареволюционен акт. Поради това, осъзнаването на драматизма на този обрат и усилията за възстановяване на естествения ход на историческия процес от огромното мнозинство от народа след три десетилетия, е обективно проявление на закона за отрицание на отрицанието.

Самото осъзнаване на тази фундаментална истина е доказателство, че световният разум все още е способен да изпълни възложената му от еволюцията мисия – да бъде смисъл на битието. Внушително потвърждение на тази истина е появата на Международна мрежа за защита на човечеството през 2004 година. Тя обединява най-добрите представители на интелектуалци, творци, обществени дейци и социални движения от различни краища на Земята. Същевременно завладени от фалшивите ценности на една порочна цивилизация, много хора в света са въвлечени във водовъртежа на безброй превъплъщения на сатаната.

Изправени сме пред екзистенциална дилема:

да бъдем или да не бъдем.

За да оцелеем сме длъжни да се справяме с безброй предизвикателства. Всяко от тях е източник на криза и носи в утробата си катастрофата. Това означава, че ако не се научим да се справим с тях, ако не се заемем своевременно с разрешаването им, рискуваме своето оцеляване.

Докато човешкият род не проумее тази поука и велик урок на разума, за да се обедини в името на своите мечти и идеали, тази историческа трагедия ще царува докато върху планетата Земя останат хора с робска психология, оставяйки след себе си следващата мъртва планета.

Рано или късно ще победи идеята за автентична демокрация, социална справедливост и свободен и постижим достъп до образование и здравеопазване, сигурност на живота, имота и честта на българските граждани. Но за да не се повтори това, което преживяваме вече три десетилетия, трябва никога да не забравим още една поука на периода, некоректно наричан „преход” от тоталитаризъм към демокрация. Тя е формулирана преди две хиляди петстотин години от Платон в книгата „Държавата”. „Никоя демокрация (свобода и равенство) не може да бъде по – различна от качествата на хората, които я осъществяват”. Защото не е достатъчно да извоюваме демокрацията, важно е преди всичко тези, които ще овластим да ни управляват, да я олицетворяват.

Преходът към закономерно състояние на човечеството има смисъл, само ако е преход, както казва Шарл Фурие преди 150 години,

„от социален хаос към всемирна хармония”; от ограбване към сътворяване; от разрушение към съзидание; от милитаризъм към конверсия; от дълбока бездна между бедността и богатството, към социална справедливост;

от потисничество, насилие и самочувствие на всеподволеност към хуманизъм, свобода и благородство на духа.

Човечеството е изправено пред екзистенциален избор. Този избор е свързан с радикална промяна на отношението към природата и обществото; към света, в който живеем; към планетата, която е нашият общ дом. От средата на ХХ век този избор е насочен към идеята за устойчиво развитие. От началото на 21 век тя се превръща в неумолимо интелектуално, морално и екзистенциално предизвикателство за хуманистичните идеали на културата. То завладява милиони хора по света. В крайна сметка умът на мислещото човечество, очаровано от величието на тази мащабна и уникална по своята дързост идея, я въздига в светъл идеал, осъществим в обозримо бъдеще, в ново хуманистично верую.

Следователно, днес истинският преход означава замяна на досегашния модел на развитие с модела на устойчиво развитие, в което човечеството следва да припознае образа на духа на  хуманистичните идеали на културата. По този начин се утвърждава непреходността на тази идея като единствено разумна алтернатива на модерната бездуховност.

Време е да се пробудим и да осъзнаем, че светът навлиза във фаза на революционни бури за решителна битка, за да настъпи най-после дълговечното въжделение на поколенията за един нов свят. Мисията ни тук, на земята, повелява да завещаем на идните поколения не една мъртва планета, а Земен рай!