Нова Зора

Продължение от брой 39

В средата на оазиса - гъстълаче от палми, едвам се провряхме, за да отидем до къщата на кмета, разположена до едно вирче застояла вода, пълно с хиляди жаби, които издаваха своето присъствие с оглушително крякане. 300 души брои селото, две трети са деца. Тук живее и един родственик на Кадафи и е най-голямата жива забележителност.

Някои от къщите са направени от кал, взета от езерото за тухли. Но то, горкото езерце, като отидохме при него, се оказа, че е почти пресъхнало и има съвсем малко, и то отчаяно солена, вода: повече сол, отколкото вода. По краищата водата вече се е изпарила и са останали дебели пластове изкристализирала сол. В тази солена бара нищо не се въди. Водата не може да се пие, за нищо не става, а калта - само за тухли, от които се правят местните колиби. Казаха ни че преди три месеца в езерцето имало още вода, но изведнъж - засъхнало.

„Шерика България”, така извика кметът като видя Георгиев. „Шерика” означава „компания”. Кметът ни показа каква ергенска колиба си е направил край селцето, докато не бил женен - та и сега стърчи на полузасипания от пясъците склон, наполовина зарита, и показва колко бързо пустинята отнема от човека малкото разработена земя. Покани ни в къщата си на чай. Влязохме в гостната, широка 4/3, без прозорци, на гола пръст, застлана с рогозки, а край зидовете - възглавници. На едно място - струпани четири дюшека. Единствената мебилировка - радиомагнетофон. Георгиев носеше два пакета бомбони, подаде ги на стопанина, децата се струпаха около него, но той ги задели за себе си. В 11,30 часа почна гостуването, донесоха чай и почнаха да го насипват, като вдигат чайника и с тънка струя пълнят чашата, само че отвисоко. Имало значение за вкуса. Преди пиенето на чая ни донесоха вода в легенче да си умием ръцете. Заедно с нас бяха поканени и трима старци-първенци, начело с роднината на Кадафи. Единият бе с огромен, невероятно издут корем. Разпредели се манджата - яхния с лук, но вилици не се използваха. След яденето отново се измихме и тогава започна церемонията с чая.

Едвам се откопчахме да си вървим от това сърдечно гостоприемство. Прегазихме купищата консервени кутии на двора и си тръгнахме след като се ръкостискахме и дори прегръщахме около 45 минути с любезния кмет.

На връщане от оазиса, като възлезохме на шосето, видяхме нови селища, току-що построени от турски компании, но още ненаселени. Георгиев ми каза, че и те, турците, трудно си прибират парите от либийците. Изобщо с плащането на държавните разходи вече става извънредно трудно. Бавят, протакат, правят рекламации и влачат, та работещите в Либия компании се чудят да си вървят или да останат, че да дочакат вземането на вече изработеното.

250 километра пътувахме и все в оазис - корито на мезозойска река - от Джерма дo Убори. Вдясно е планина, вляво - равна като тепсия пустиня. На планината още се виждат щръкнали скали, които неумолимо се превръщат на пясък.

Показаха ни тухлената къща на Кадафи, обитавана от него, докато е бил ученик в селското училище, само че възстановената й ограда е прекалено разкошна. Оттук нататък - все плакати на Кадафи - ту с военна фуражка и тъмни очила, ту гологлав с тъмна къдрава коса в мантия и вдигната ръка.

Що се отнася до града Севка - това е приятен град, доста благоустроен, с нови почти улици и сгради, хвърлена е тука страшна пара - нали е роден край на вожда. Оттук нататък шосето преминава през една келява пустиня: нито пясъците й пясъци, нито почвата - почва. Обраснала с храсти и трънаци. Показаха ми стария път, по който Павел Шатев е вървял до затвора във Фезан. Виждаме край шосето край един „мерцедес” неколцина араби да се молят на застланите килимчета. Така стигаме до „Шерика Джуфра”, лагер на българите строители, със своя механа, читалище, трапезария с безплатна храна, библиотека и платен партиен секретар. Това е цял дворец на „Техноекспортстрой” /ТЕС/ под ведомството на негово високоблагородие генералния директор Джерманов, който е изглежда много добър организатор.

Тука спахме. Тук видях механизираната фурна, купена за 20 хиляди долара, която пече хляб за 10 хиляди човека (цяла армия). Имаше и шкембе чорба. Наблизо е построената от българите казарма на танковите войски. За една година са я направили с огромни плацове и всичко това заградено с телени мрежи. Само че в напълно завършените казарми няма нито един човек! А вътре лъщи от фаянс, спални, чешми, басейни и пр. Твърди се, че може и никога да не се засели тая казарма, толкова други незаети още казарми има в Либия.

На 26 октомври, четвъртък, тръгваме заранта за град Сирт. Караме със 150 километра в час, топло е, но не и душно. Въздухът е все така приятен. Този път съм се прехвърлил на кола на TEC, а  „Булгаргеомин” остана зад гърба ми. В град Хун ми показаха фабрика за фурми и втора казарма, извадена като че ли от калъф, но и тя без войници. Показаха ми и втория по големина силоз за жито в света, построен от TEC - и той празен. Жив човек няма в него. Колко повече работа щеше да свърши в България, където още нямаме съоръжения за съхранение на зърното! Сбъркана е сметката на „зелената революция”, не идва очакваното зърно и да видим дали някога ще падне.

Пред нас се извисява невисоката планина Раага, където Кадафи строил - в обширни подземия складове за бомби и ракети - бетонени скривалища. Тук видяхме огромен булдозер, японска изработка, който прави в скалите шосета с едно само минаване. Трошат се пред него камъните като халва. Заедно с това видяхме и огромен немски камион, не си знае силата, преминал досега милион и двеста километра без ремонт, макар че го товарят като магаре. Изобщо, носи се тука славата на германската строителна техника. А когато и фирмата е германска - конкуренцията става жестока. Нашите оцеляват само благодарение на факта, че карат на нощни смени и печелят време - правят обектите за по-кратки срокове.

Пустинята около Сирт - сиви камънаци и по нея тук-там се вижда по някой либиец овчар, но, като попиташ, се разбира, че няма нито овчари либийци, нито градинари - всички са египтяни и негри от Чад, Мароко или Судан, дошли тука на гурбет и работят почти без пари.

Стъмни се. Виждам че колите като се срещнат, си святкат и това било, за да сигнализират, че шофьорът не е заспал. Не святка ли - заспал е и бягай от него. Катастрофи стават ужасни, видяхме, разбира се, край пътя коли, локви от кръв и пр. Затова шофьорът кара бавно и е в постоянна готовност да извие колата пред насрещната лимузина.

В Лагера на българите в Джуфра се оказва, че има в трапезарията минерална вода и фурна. Нахранихме се добре. Шофьорът ми каза, че е виждал всякакви сгазени по шосето животни само не и гарвани. Оказва се наистина, че гарванът е от най-умните птици на земята. Като минаваме покрай селцата, виждаме на места ученици да се връщат от училището с книги в ръцете. Не ги слагат в чанти, за да се виждат. Гордеят се, че учат, учението е на мода. На друго място виждаш нарамил арабинът илюстровано английско списание: макар от английски хабер да няма - но да го видят, че и той чете. Захващаме разговор за либийците, а гледам шофьорът все неспокоен и се оглежда. След това ми каза, че пустинята има уши, всичко се знае, макар да не се вижда жива душа. Сгафиш ли нещо, уж си сам, уж никой няма, а ето, след десетина минути полицията се изтърси. Като че камъните имат слушалки.

Пристигаме в лагера БСАД-60, строи се там военен обект и затова има селище на TEC. Денонощно се работи от една година. Имат си дизелова централа, пробили земята за вода, направили денонощно да се работи. Фурна имат (нова), механична и т.н. Построили и луксозна барака с мека мебел, кухня, вентилация и всичко това - за един и половина месец. Правят се военни складове навътре в планината за гранати, ракети и пр.

Следва