Нова Зора

ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ – ДО МОЗЪКА НА КОСТИТЕ СИ РОЖБА НА РЕВОЛЮЦИЯТА

Продължение от миналия брой

Поетът от Сливен се добра до нов тип изображение на човешката личност по подобие на други български писатели: по-богато и  разкрепостено, по-проблемно, но и диалогично вглеждане в душата на отделния човек, влязъл в конфликт с новооформящата се култура на апаратния елит. Конфликтуваше с нейните догми, забрани, фалшификати на истината, сектантски табута, и пр. Още в края на 50-те години Джагаров разкри – като парадокс -  не единствено същината на сталинизма в български контекст, но и генезиса на „номенклатурната класа”, която няколко десетилетия по-късно (през 90-те години на века) ще възвърне „египетската пирамидална структура на обществото”, според определение на Людмил Стоянов. Джагаров измести акцентът на противопоставянето „отвън” (50-те години) - „навътре” (60-те години) в личността: към етико-психологическите ѝ нагласи, но и към не по-малко нажеженото ѝ ежедневие. Придвижи се от идеята за „класова борба” с буржоазията към обявяване война на хората, изтъргували своя комунистически идеал и биография заради користно придобиване на привилегии, материални облаги, кариеристично заемане на властови позиции.

От гледището на Джагаров, формирано през онзи исторически период,  такава трансформация представляваше възкресяване на социалното „неравенството”, ранна криза на обществената система, деформиране на идеала. А това, от своя страна,  подтикна автора да насочи цялата си енергия, патос и воля за разобличаване мимикрията на силите, които запращат социалния идеал отново в мрачните хралупи на буржоазното минало. В „реквизита” на използваните от автора изразни средства  попаднаха и гневното отрицание, и присмехулната присъда, и безмилостната полемика с „наглеца”, и „репликата през маса”, както и опасението, че обществената болест може да доведе до крушение на многовековните човешки въжделения. В монографията си „Лирична драма” (1973 г.) се занимавам детайлно с тази смяна на гледните точки в художествената ни култура - края на 50-те и 60-те години на ХХ век. В това число, с протичането на горепосочения процес в драматургията на Джагаров.

И така, изплитайки нишките на своя лиричен свят, озарен от предчувствия за хармония и сбъдване на блянове, Джагаров първи усети с остър нюх -  още през и след средата на 50-те години - колко страшни, а не просто смешни, могат да се окажат онези фактори в партията и социалистическото общество, който обслужват схемата и догмата в движението, дебнат (и поради фанатизъм!) да удушат всяко ново прозрение, всяка честна, оцветена със  скепсис оценка, всяко свободомислие. От такова тесто е замесен следователят Николов в пиесата „Прокурорът”.

Не по-малко значимо, както отбелязах, е и проглеждането на поета за това как след „сталинското време”  определена категория ръководни лица в държавата и партията превръщат социализма в средство за олихвяване на миналите си заслуги, за забогатяване и придобиване на незаслужен личен просперитет. В паметното стихотворение „Тревога” тези субекти са явяват в ролята на Пушкиновия „черен човек”. В „Отговор” са злото, което атакува живота и кара автора да се чувства „смутен и объркан”. В „Предупреждение” човешки екземпляри, изпълзели нагоре в бюрократичната система на държавата („ти изкусно се прикри”), принуждават поета да им обяви война, да ги заплаши, че тогава „ще види старата гора как пукат кости и хвърчат крила”. При творците е така - ненадейно прозират в конфликта (личен, обществен), за да видят едновременно с това и по-нататъшните му прераждания.

Обобщено. В ранен период след 9 септември 1944 г., когато даже поетите от четиридесетте години не намираха собствения си глас, Джагаров сондираше сполучливо различните състояния на социума. Изкара на показ както пораженията от култа, така и природените качества на човека да се приспособява и гарантира своя възход върху  гърба на останалите хора. Застана на страната на човешките жертви, принесени в интерес на „успешните другари”, не за да прогласи пълното си униние, а за да провиди какъв би трябвало да е фронтът на противопоставянето, което ще укрепи идеята. В този план програмни са изпълнените с напрегнати въпроси стихотворения „Раздяла”, „Защо човек се ражда”, „Хора, ех…”, „Сняг през пролетта” и т.н. Ето го „Раздяла” (първа строфа):

Всичко

свършва

за миг:

две изстинали длани,

две очи

като два неочаквани ножа.

Сняг вали…

Аз се връщам с две кървави рани.

И не знам

де ще спра,

де глава ще положа.

Ето го текстът на „Хора, ех…”:

Хора, ех…

Огорчиха ме тежко.

Сякаш вбиха в сърцето ми трън.

Нараниха ме тежко.

За какво? Просто тъй - по човешки.

Замълчах.

И излязох навън.

А навън

едно слънце огряло,

едно синьо небе засияло,

едни чудни цветенца наболи

по рътлини и припеци голи –

светът станал тъй хубав и чист,

че извадих  тетрадка

и молив

и заплаках

над белия лист…

Не мога да не подчертая отново, че Джагаров създаде по-друг, оздравителен, наистина човеколюбив, но и непримирим към порока  тонус в литературата ни. Влезе в жесток двубой с използвачите на вярата, с новите блюстители и търгаши от епохата на социализма, с тясно скроените номенклатурни кадри.

В събития се превръщаха за нас - писателите от следващото литературно поколение, произведения като „Поезия”, „Очакване”, „Дъжд”, „Защо човек се ражда”, „Родина”, „Реплика през масата”, „Истина”, „Разкаяние”, „Жажда”, „Предизвикан отговор”, „Есен”, „Ако искаме да победим”, „Мои мили приятели”, „Разминаване”, посветено на Вл. Соколов, „Безсъница”, „Предпролет” (с него поздрави идващото литературно поколение), „Признание”, посветено на Пеньо Пенев, и т.н., и т.н. Два фрагмента от „Признание”:

Аз бях добър, аз бях невинен,

но хвана ме и мене бяс:

щом няма как да ви надрасна,

поне да дораста до вас.

……………..

Ръцете ми тежаха тежки

като прекършени крила,

но аз с очите си ви плашех,

смразявах ви с усмивка зла.

И ваште благоверни дами

към мене гледаха със страст,

че любех аз от вас по-силно

и пиех по-добре от вас.

Георги Джагаров беше непреклонен патриот. Социализмът го виждаше през величаво изстраданата биография на България. Сътвори редица стихотворения за отечеството ни. Но едно от тях е антологично, силно вълнуващо, пророческо и исторически глъбинно: „България”. Едва ли има днес съзнателен българин, който да не знае първата строфа на тази творба, или поне възлови думи от нея:

Земя като една човешка длан…

Но по-голяма ти не си ми нужна.

Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,

че е от кремък твоя стар Балкан.

Но не по-малка е  ролята му в изработване на новата национална политика на РБългария през 60-те години. Като председател на Съюза на българските писатели и с възможности да общува отблизо с Тодор Живков, Джагаров съдействаше активно за промяна на българската позиция във връзка със съюзна република Македония, за подчертаване на обстоятелството, че традициите, историята,  потеклото, културата и езика на нейните жители са български. Джагаров - така смятам – помогна и за изработване на сравнително по-независимо отношение на България към Съветския съюз. В същото време подложи на критика, макар и недиректно, криворазбрания интернационализъм, който подценява значението на националната държава и култура, поставя националната идея в подчинено положение.  Няма как да не отбележа, че тези свои действия ги съгласуваше с патриотичните представи и настроения на Георги Йорданов - негов съгражданин и горещ почитател на таланта му, кандидат-член на политбюро и първи секретар на ГС на БСП в София.

Забележително е, че с новия патриотичен курс българската държава се присъедини, по-точно е да се рече, приближи се до политиката на реформи, характерна за ръководствата на социалистически страни като Унгария, Полша или Чехословакия, които ратуваха за разширяване на независимото им съществувание, за отхвърляне на насилственото внедряване на съветския вид социализъм в Източна и Централна Европа. Джагаров потърси нови интерпретации и нови сцепления между интернационализма, обявен за „свещена” ценност на социалистическото движение, и между патриотизма/национализма, възприеман през втората половина на ХХ (и лично от Джагаров) също за „свещена ценност” на социализма. Едва ли в този си текст трябва да доказвам какви преломи и какъв подем предизвика в нашата култура обръщането на държавата и на управляващата БКП към националния интерес, към историята и културата на българското ни минало и настояще, към идеалите на възрожденската  епоха. Тепърва тази насока в културно-творческата дейност на Джагаров предстои да бъде проучвана и съответно оценена по исторически приноси.

Следва