Нова Зора

Или отново и отново за правото ни на избор

Това е един от най-тревожните и екзестенциални въпроси на всички времена. Въпросът за правото на посока и избор. „Quo vadis: Къде отиваш?” е  фраза от житието на Симон Петър към Исус Христос, както и заглавие на много популярния някога роман на Хенри Сенкевич, спечелил му Нобелова награда за литература през 1905 г., който бе една от любимите книги на хората от моето поколение. В годините на масови гонения и ужасяващи  посегателства срещу живота на християните - времето на Нерон, абсолютният диктатор, който със смъртта на хиляди създава декори за театрални постановки и зрелищни шоу програми, Петър бяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. По пътя му се явява като видение – неговият учител Исус Христос. Тогава той импулсивно и ужасено му задава този въпрос „Къде отиваш, Господи?!, нима при гонителите и палачите?!“ Отговорът на Исус е, че отива в Рим при вярващите, да им даде сила и подкрепа, дори и да бъде разпнат отново. Смутеният и объркан Петър, се окопитва, възвръща твърдостта на вярата си, и се връща в Рим, където приема мъченическа смърт, която  го обезсмъртява.

В  български вариант, този въпрос е задаван  рядко на висок глас, най-често с недоумение и горест, и предимно, в тесен приятелски кръг. Но има и изключения. Едно от тях е публистичната  брошура "Quo vadis, Bulgaria?" на големия българин и точно толкова оспорвания революционер и политик между двете световни войни Иван Михайлов, лидер на ВМРО, който задава  този въпрос на българското правителство през 1937 г. Неговото остро перо разобличава и критикува правителството на звенарите след извършения Деветнадесетомайски преврат (19 май 1934 г.) и последвалата политика на сближаване на България с Югославия за сметка на интересите и борбата за свобода на македонските българи. Ето един кратък пасаж, който звучи и днес до болка познато:

„Къде отиваш, Българио? Забрави ли кръвта на стотиците хиляди твои синове, които загинаха по бойните полета на Македония, Тракия и Добруджа, за да извоюват по-добри дни за поробените българи? Забрави ли вековната си история, за да продължаваш политиката на биене на робски чела в конски копита, която те е довела до вътрешна разпокъсаност, външно обезличаване, и която те е изправила пред пропаст? Докога ще ставаш съучастница в позорната и антибългарска политика на съседните ти държави? Докога ще поддържаш конспирация на мълчанието и примирението... Цялото наше минало е борба и жертви. И може ли този кошмарен [исторически] момент да прекъсне връзката с тая славна борба, както и да затъмни образите на хилядите мъченици, които загинаха с готоввност, за да може Македония да бъде свободна и нейните бъдещи поколения да се развиват в мир и благополучие?”

Днес всички знаем къде е България, къде и каква е Македония, и до каква степен е обезбългарена; как се стигна до преобразуването й в „отделна и самостойна“ нация и държава, с кодифициран „македонски jазик“ и с хлевоусти „историчари“, дето все от миналото на България ръфат, все „бугарите“ са им виновни, и няма надежда това майкопродавство да спре. И всичкото това отродителство, заради чужди геополитически и користни цели, заради тамошни и тукашни политически недоразумения.

Днес, макар и загърбили Бога, пак сме изправени  лице в лице пред преизпълнения с мрачна обърканост и униние въпрос: „Къде си и къде отиваш, Господи? Къде отиваш, Българийо?!“ Защото продължава да бъде сечен издъно българският корен и прекършвани българските криле?! Къде отиде и докъде стигна, Българийо, с всичките си научни и културни достижения, които те бяха направили космическа и ядрена сила, и втората в света държава след Япония; която произвеждаше компютри; с материално-проиводствен  капацитет в тежката и леката промишленост; в селскостопанското производство, които даваха сигурен поминък и спокойствие за утрешния ден на всеки български гражданин?! Къде отидоха, та се невидяха, повече от два милиона от чедата ти, пръснати по света?! Как се стигна до тази мизерия, когато само преди три десетилетия беше сред най-проспериращите държави в Еврова и в света? Защо днес си най-бедната, най-разграбената и хулената от свои и чужди? Защо децата ти растат неграмотни и груби, изоставени на произвола и пороците, когато имат нужда от грижа и здраве?

Защо учениците ти не разбират това, което четат, и защо нямаш нито своя защита, нито своя войска? Защо стана така, че систематично и безмилостно три десетилетия се унищожава поминъкът и се избиват милиони здрави животни; защо се изпразват до дъно никога не пресъхвали язовири и защо дишаме най-мръсния и отровен въздух в Европа? Защо и как успяха да те превърнат в бунище за отровни отпадъци? И има ли те още или не, щом посегнаха с грабливи ръце на свещената ти земя, на твоята традиция и душа, на  твоите деца?!

Емоционални или аналитични, отговорите на тези въпроси не са  оптимистични. Да се демонстрира бодрячество би било истински и неприкрит фалш, който не може да заблуди никого и предизвиква само омерзение. Чиста проба политическо лицемерие и цинизъм или, както обичат да казват днес журналисти и политици – популизъм. България на неолибералния модел  възпроизвежда само бедност, унес и вцепенение. Нацията ни вегетира без мечта, цел и вдъхновение, със заличена и манипулирана история, с изтръгнат възрожденски дух. Мнозина са с усещането на живот в коматозно състояние с предрешен изход.

Обективно, глобализацията на капитала и преходът от либерална към неолиберална демокрация, обезсили националите държави и политиците в тях. България стана жертва на този глобален цикличен преход на капитализма към глобализация, при който нейната индустрия беше унищожена, а страната претърпя небивал грабеж от страна на глобализирания капитал, който за четвърт век извлече от нея всички възможни материални, финансови и човешки ресурси.

Какво очаква България през 21 век? Накъде отива тя? И как процесът на глобализацията променя нейните национални цели, перспективи и  интереси? Ще оцелеем ли като единна нация или сме заплашени от етнически конфликти, икономически кризи и природни катаклизми?

През 2018 г., 82 години след тревожния въпрос на Иван Михайлов, излезе книгата на известния дипломат, политически и икономически коментатор и анализатор, Илиян Василев, към когото „Нова Зора“ никога не е имала еднозначно отношение. Книгата му се нарича „Quo vadis Bulgaria: Втората вълна на прехода". Авторът сам я определя като покана за разговор, който все отлагаме. И този разговор и изводите, които се налагат от него, засягат всички българи, независимо от политическите им пристрастия и окраски. Това ни кара да дадем гласност и на тревогата на хора като господин Василев, с които досега не сме споделяли обща позиция. „Увлечени в текущото, забравихме да ориентираме оценките и плановете за бъдещето в България спрямо най-добрите световни практики в публичното управление. Разговор, който ще се състои, и който не трябва да спира. Всъщност, знаете ли къде отиваме като страна или просто сме на дрейф? Дали целта е достойно продължение на завещаното от великите ни възрожденци? Отговорите са в нас.”

Фокусът на този въпрос „На къде отива България?” и дискусията около него, авторът позиционира не само в диагностиката на случващото се и в очертаващите се закономерности и тенденции, а в умението да намерим контекст, координати на оценката, в които да поставим възприятията и собствените си действията, както и тези на опоненти и съмишленици. Това включва и изкуството на възможното, което варира от границата на отчаянието до възторга. Поставен в пресата на избора, българинът вижда пред себе си два пътя, които авторът изяснява по следния начин: ”Има две посоки при житейския избор – едната е фиксацията върху оптимизация на личностно развитие, – което предполага готовност за смяна на географии, на правителства в търсене на най-доброто, което светът ви предлага. Този път е изключително рационален, аз го наричам „копривщенски“, по аналогия с реакцията на богатите копривщенци по време на Априлското въстание. Те оценяват, че въстанието няма шанс, предават Каблешков и другарите му, плащат откуп и остават къщите, семействата и богатството цяло. Така и днешните български емигранти – виждат, че промяната няма да настъпи и поемат към терминал 1 или 2. Другият път –  на панагюрци, които не по-малко добре знаят, че шансовете на въстаниците са нищожни, избират лудостта да мечтаят отвъд собствената си сигурност и келепир – правят чети, борят се, загиват и... придвижват историята на България в друго измерение. Този е пътят, в който си мислиш, че трябва да останеш тук напук, защото има нещо по-ценно от личното ти благоденствие, за да промениш средата, системата, за да оставиш след себе си по-добра от наследената версия на „Родина“, за да могат идващите след теб да я намерят по-привлекателна и още по-„обетована“, за да останат, за да родят следващите поколения български граждани. Третата утъпкана пътечка е тази на глобалистите–номади: отиват–връщат се...”. Спорно е, доколко възприемаме за уместни определенията му „наследена версия на „Родина”, както и „по-обетована и по-привлекателна версия” отнесени към днешна България, но смисълът е ясен. По думите му "голямата ни беда е, че нямаме непримиримост, започваме да свикваме с полуистини, с полусвят, в който много удобно разполагаме собствената си липса на отговорност и желание да свършим работата си. Нито икономиката ни е окончателно пазарна, нито институциите достатъчно демократични, нито съдебната ни система е достатъчно функционираща и със демократични корени”, констатира И. Василев.

Европейските ценности, членството ни в НАТО и  ЕС без всякъкъв референдум или някаква форма на допитване до народа, бяха  ни наложени по най-макиавелски начин и не оставиха у българина здраво място и нищо свято.

В края на живота си, големият български възрожденец, писател и учител Григор Пърличев, болезнено изстенва: „Ах, лековерието унищожи България!”. Това канстатират с мрачна горест хората и днес.

Някога Атанас Буров - финансист и министър на външните работи и изповеданията, който в никакъв случай не може да се определи като русофил и е наричан заради  въвеждането на модерни за времето си европейски практики на българска почва „идеолог на българската буржоазия”, е споделял, че за българина четири са светите неща: МАЙКАТА, РОДИНАТА, АРМИЯТА и РУСИЯ.  „И ако видиш някой, че ги засяга, че ги обижда, убий го – грях няма. Без Русия ние сме роби. Турция ни има зъб и ще ни изяде. Ето защо казвам – който не обича Русия - независимо какво управление има тя - той е враг на България. А който говори лошо за войската ни – заслужава удар в тила и смърт...”.

Днес този въпрос звучи повече от объркващо и депресиращо: КЬДЕ ОТИВАШ, БЪЛГАРИЙО? И остана ли нещо свято за българите днес?

Може би МАЙКАТА? –  която си бил принуден да изоставиш сама и в нищета, без да има кой да я утеши в страданието, да й достави скъпите и прескъпи лекарства; да й нареже дърва; да й подаде чаша вода; защото е трябвало панически да бягаш сам или със семейството си, да се спасяваш някъде по света?! Това бяха принудени да сторят над  2 милиона българи, след като от ръцете им бе изтръгнат всякакъв шанс за работа и препитание. Хората, които издигнаха от руините на Втората световна война и изградиха богатствата на социалистическа България, тези около 20% от населението ни, си отидоха от този свят с отворени очи, унизени и забравени, с пенсии под екзистенц минимума, с храна от контейнерите за боклук, недочакали  внимание и подкрепа от никого! Колко ли други ги чака същото?...

А майките на невръстните деца, които дочакаха закон, който предвижда  задължителни социални услуги и принудително отнемане на децата им, тях какво ги очаква?! Какъв социален хуманизъм, каква „държавническа“ задълбоченост и отговорност трябва, за да транспорираш или пишеш закони, според които като  социално подпомагане на бедната, родна майка се дават 300 лева, а за приемната мащеха на отнетото й дете, се дават 700! Често и все по-често ще се случва това, което само в песните за черното ни иго може да се намери: деца да бъдат брутално отнемани от българските им родители, с активното съдействие на българската държава и нейните социални служби! И причините все ще са от такъв порядък: ако например не си платиш сметките за ток или ако анонимен сигнал те нарочи за „некомпетентна” майка, или ако детето ти случайно падне при игра и си обели коляното. Тогава щеш-не щеш следва високата „хуманната грижа“ да отнемат детето ти докато не забогатееш или докато не те одобри частният доставчик на социални услуги – най-често чуждестранно НПО. Понякога медиите споменават за това, но само с половин уста. Иначе мълчат за приетите вече закони, които потъпкват свещеното право на майката и бащата да отглеждат и възпитават децата си, закони, които разкъсват семейства, и унизяват и принизяват извечните човешки чувства за всеотдайност и жертвоготовност, които  Божествената уредба на света е закодирала в родителските отговорности. И няма кой да се замисли, че законотворците по същество създават инструменти за новата форма на кръвен данък – съдба, от която изглежда българската участ не може да се избави. Родителските и синовните чувства са свещени и по-силни дори от инстинкта за самосъхранение. И мисля че, за да оцелеем като народ и общество, трябва по-често да се допитваме до мъдростта на вековете, до традицията, която ни е съхранила, до дълбокото чувство на синовна признателност и преклонение към Майката. Иначе, мястото в червото адово ни е гарантирано! Неолибералните ценности и джендър идеологията, са на космически разстояния от прозренията на великия Овидий, който пише: „Има на света един човек, на който всички сме длъжници – Майката”. „Последиците от отсъствието на майката се проявяват постепенно, както от седенето върху камък”.

А една стара еврейска поговорка гласи: „Господ не може да бъде навсякъде, затова е създал Майката”. "Майката е името на Господ в устата и в сърцата на децата", казва Уилям Мейкпийс Текери; "Единствено майките могат да мислят за бъдещето, защото го създават чрез децата си" – утвърждава авторът на романа „Майка“ – големият писател Максим Горки. А Кардинал Мърмилод заключава: "Майката е тази, която може да заеме мястото на всеки, но нейното място не може да заеме никой."

Ако знаеха и помнеха това, ако имаха душа и сърце, и подобно отношение към Майката, нашите народни избранници не биха гласували и приемали чудовищни в същността си и омерзителни закони, които нормалният и здравомислещ човек не може да определи по друг начен освен като дяволско творение!

За съжаление в света, в който живеем, отдавна са подменени светостта на Майката, светостта на Родината, светостта към земята-кърмилница! Преклонението пред отговорностите и саможертвата на бащи и синове, на войните, на традициите и принципите...

Но за това в следващия брой.