Нова Зора

125 години от рождението на Гео Милев

Днес, когато нашата култура, а и целият ни живот са подхвърлени на разтерзание от жалки политически вихрушки, когато естетически ценното и непреходното се подменя безпардонно с всякакви ерзаци и художествени мутанти, трябва да извикаме на помощ духа на Гео Милев. Той ще бъде нашият Вергилий, който ще ни изведе към брода на надеждата.

Разбира се, яростният натиск за преоценка на изконни ценности в нашата култура, на който сме свидетели днес, покушенията срещу Ботев, Вазов, З. Стоянов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров, които имат колкото политически, толкова и нихилистичен подтекст, опитите да се разгради храмът на българската душевност са безнадеждно обречени. Ругателите и преоценителите, чиито имена няма да споменем тук поради омерзение, имат една-единствена перспектива – презрението на нацията. И участта на Цеко – грамадата на народната ненавист расте и за техните деца ще се говори: аха, това са несретните деца на ония хаджииванчопенчовци, които посегнаха на Ботева, Гео Милева, Вапцарова.

Важно е обаче да си зададем въпроса: защо точно сега, в началото на ХХI век, се полагат толкова усилия да се ерозират проверени художествени и естетически ценности, да се подкопае постепенно и в перспектива да се обяви за архаизирано и безнадеждно остаряло литературното наследство на големите български писатели? При това атаката върви по няколко линии. От една страна, системно се подравя присъствието на българската класика в учебно-образователните програми – намаляват се часовете за българска литература, за да се редуцират изучаваните произведения на автори като Добри Чинтулов, Георги Раковски, Захарий Стоянов, Христо Ботев, Пенчо Славейков, Иван Вазов, Алеко Константинов, Любен Каравелов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Йордан Йовков, Елин Пелин…

От друга страна се правят опити да се внуши, че приобщаването на България към европейския дом изисквало друга, по-различна ценностна ориентация. Лека-полека дори думи като Отечество, патриотично, национално, национализъм, родолюбие, майчин език, бащино огнище стават едва ли не осъдителни или натоварени с някакъв архаичен смисъл и значение. В някои вестници и списания или поръчкови издания систематично чевръсти литературни ибрикчии изпробват перата си върху големите имена на класическите български писатели.

В крайна сметка, ако се опитаме да обобщим главната цел на тези атаки, ще видим, че това е покушение срещу националната идентичност и националното самочувствие, срещу самобитността на българския национален характер, чиито въплътители и най-ярки художествени защитници и изразители са споменатите отечествени писатели.

Но не само литературното наследство е обект на яростна словесна артилерийска канонада. И най-значимите съвременни български писатели са под прицела на отродителите. Най-емблематичният пример: вестник „Литературен форум” повече от 10 години се бе специализирал в ролята на флагман при обругаването на значителни съвременни български писатели. Покойният акад. Петър Динеков беше преброил до лятото на 1993 г. 163 литературни покушения на страниците на в. „Литературен форум”. Става дума за статии, рецензии, бележки, филипики, антрефилета, писма или просто доноси срещу Христо Ботев, Иван Вазов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Андрей Гуляшки, Павел Матев, Дамян Дамянов, Младен Исаев, Камен Калчев и т.н. В по-ново време отродителите нападат главно Антон Дончев. „Литературен вестник“ посвещава цели свои броеве в опити да го обругаят…

Естествено, систематичните опити за подравяне на българската национална идентичност, маскирани неумело и доста често даже глуповато като разграждане на тоталитарната система в областта на културата (какво плоско определение!), предизвикваха задоволство и възторг сред колониалните наместници на Джордж Сорос в България. Чевръстите литературни ибрикчии получаваха и получават не само благосклонно потупване по рамото от господаря, но и зашеметяващи за българските мащаби финансови инжекции като награда за пъкленото им отродителско дело. Може би си заслужава да бъде извършена своеобразна „инвентаризация” на обруганите имена, на фалшифицираните тенденции в развойния литературен процес, на подменените елементи на ценностната координатна система на българската литература за последните 100 години.

Естествено, времето не може да бъде излъгано. Истинската оценка на българската литература от Освобождението насам (а специално трябва да бъде анализиран периодът от 1945 до 1990 година) ще бъде направена от времето. Никакъв шанс нямат фалшификаторите и соросоидите – те могат да излъжат отделни индивиди, но не и цели поколения, а още по-малко да разчитат на успех при подмяната на историческата литературна памет. Това не означава обаче, че ние не трябва пос­тоянно да полемизираме с наемните автори на отродителските фалшивки. Освен тази благородна и така необходима полемика наш дълг пред историята и пред съдбините на Отечеството е непрестанно да се връщаме към творчеството на големите български писатели, да го подлагаме на преоценка и нов прочит, тъй като то е единственият непреходен критерий за добро и зло, низко и възвишено, грозно и красиво, както и най-силното оръжие за защита на българската национална идентичност.

Колкото повече времето ни отдалечава от Гео Милев, от онази „далечна, трагична безконечност”, която е всъщност неговият кратък – едва трийсетгодишен – живот, виждаме до каква степен е единна и цялостна тази личност. Дълго време критиката се опитваше да осмисли различните периоди в творчеството на Гео Милев. Субективистичната критика предпочиташе т.нар. експресионистичен период, догматичната критика му противопоставяше т.нар. революционно-реалистичен период. Трагично заблуждение, разбира се. По този начин се делеше и цепеше сътвореното от Яворов, Пенчо Славейков, Вазов дори. И се навлизаше в един омагьосан кръг, който пречеше да се разбере както логиката на индивидуалното поетическо движение на споменатите творци, така и фактът, че тъкмо в тази противоречива, парадоксална понякога логика се оглеждат социалните и нравствените пулсации на българската душа.

Трудно ще разберем Гео Милев извън контекста на социокултурната ситуация на 20-те години от началото на ХХ век. Колосалните обществени трусове, войните, революциите в Русия, Германия и Унгария рушат основите на стария свят. Рухват уж непоклатими идоли, преоценяват се традиционни ценности, тревожният вятър на промяната помита скрижалите на стара, патриархална Европа. Мощни новаторски енергии нахлуват в изкуството. Хармонията е атакувана от дисхармонията. Фрагментът става главно изразително средство. Човекът е с разкъсано, насечено, раздробено съзнание. Общественото съзнание и индивидуалното съзнание се превръщат в калейдоскоп на борещи се и взаимно отричащи се ценности, принципи, формули, търсещи адекватна на хаоса естетическа и философска форма. Човечеството открива нови пътища за социалната си организация. Мирогледният радикализъм на творците води и до трескаво търсене на радикални изразни средства. Ето защо годините след Първата световна война и Октомврийската революция в Русия носят такъв взрив на новаторски естетически и философски идеи, заредени са с такова евристично проникновение и мащабност.

Социалната революция предпоставя естетическата революция – взривяването на старите канони и шаблони в изобразителното изкуство от Кандински, Малевич, Врубел, Шагал, конструктивизмът на Лисицки, Татлин, Родченко, геният на Майерхолд и Айзенщайн, Стравински, Прокофиев и Рахманинов; колажът, фрагментарността, кинематографичният подход концептуализират новите художествени експерименти. Руската религиозна философска мисъл в лицето на Владимир Соловьов, Николай Фьодоров, Николай Бердяев, Лев Шестов, Сергий Булгаков, Василий Розанов, Семьон Франк, Павел Флоренски, Дмитрий Мережковски и др., оплодява болната за нови идеи мисъл на стара Европа.

Към общоевропейските социални потресения за България се прибавят Балканската и Междусъюзническата война, Войнишкото и Септемврийското въстание, огромни жертви и колосални страдания на стотици хиляди хора, пълна катастрофа на идеалите и мечтите за национално обединение. Катастрофа, която отеква не само в творчеството на българските творци, но и в личния им живот. Яворов е прекършен от краха на идеята за освобождение на Македония и отвратен от парвенюшко-интригантското битие на столичния елит, от демагогията на т.нар. висше общество. Нежната душа на Дебелянов въпие безутешна над бойните полета; изтънченият Лилиев се затваря омерзен в кулата си от слонова кост.

Главата на Гео Милев е взривена на фронта и в буквалния смисъл. Провидението запазва живота му, но решава да го натовари не само с огромното вътрешно страдание по изгубените национални идеали, но и с ужасяваща физическа болка като изкупление на лични и колективни вини. Между неколкократните мъчителни операции Гео Милев преосмисля трагичния жребий на Европа, на Отечеството, своя собствен вътрешен ад:

Едно писмо на Гео Милев до Николай Лилиев от 21 май 1917 г. много ярко показва не само физическите страдания на поета, но и драматичното му духовно състояние след раняването:

„Тъй се миря и аз на свой ред с реалността, върховна, нелепа и сурова, която е даже повече от сурова: свирепа, и ме мачка безмилостно! Онези големи идеалисти, които бягат от реалността и искат да държат душата си постоянно пияна, да убият смисъла, съзнанието – нека дойдат тук: пълнейшо убийство на съзнанието: не с вино, не с абсент, не с хашиш, не с думи – а по най-прост и груб физически начин, тъй както беше с мене – 6 дена без съзнание! Никакви изкуствени раеве – просто естествени адове… И сега лежа в немска болница с едно око и връзка на глава и гледам над себе си сивото скучно платнище на палатката – пфу! скука… И скучно, и грустно, и некому ебино мать… Реалността излезе много по-мощна, отколкото можеше да се вярва: тя е превърнала мене на реалност, аз съм ореализиран или просто – орезилен… Пък впрочем всичко друго е фраза – по дяволите! Реалността фрази не търпи и на най-големите фразьори най-зле отмъщава: изпалаква им очите… Нерадостно!…“

ГЛАВАТА МИ –

кървав фенер с разтрошени стъкла,

загубен през вятър и дъжд, и мъгла

в полунощни поля.

Аз умирам под кота 506

и възкръсвам в Берлин и Париж.

Няма век, няма час – има Днес!

Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,

о шпага! разкъсала мрежа от кървави капки

сред мрака –

и в мрака

бог сляп ги

събира и мълком повежда към прежния призрак…

О, Сфинкс! с безпощадна гримаса на присмех

– замръзнала, каменна, вечна и зла –

изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:

пред тъмния просек Едип –

загубен през вятър и дъжд, и мъгла.