Нова Зора

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!

Още топло е, още е лято,

но от час там над нас се върти, без да спре,

вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда, дълго се вий

на различни въздушни етажи.

Сбогом, мое море! Дойде време и ний

да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,

не летовищно - диво и степно,

мое синьо море от детинските дни

до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,

със заритите в пясъка котви,

със варела ръждясал, със младия мъж,

който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи

или иде във весела блуза

и вода във кесийка от найлон държи

като жива прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.

Даже просто ми иде да плача.

Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз -

аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!

Дни, години - какво ни остава?

Както твоята пяна във шепата мре,

чезнат зависти, страсти и слава.

И защо ни са те? Своя земен живот

ний тъй бързо хабим в суетене.

Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,

влей от свойто спокойствие в мене!