Нова Зора

Хората обичат да живеят  не само в материален, но и в емоционален и интелектуален комфорт – в света на познати образи, представи, схеми.  Тази обич особено се усилва в кризисни, преломни епохи, изпълнявайки ролята на психологическа защита срещу неизбежността на странния, а понякога  и страшен свят. Впрочем, тук своята лепта внасят леността, своеобразната наивност (описана от Наум Коржавин в знаменитото му стихотворение), неспособността да си в крак с промените. Изобщо не споменавам за класовата ограниченост на разбирането и дори за адекватното възприемане на реалността, още повече в случая става дума преди всичко и най-вече не за низините, а за върховете: има проблеми, явления и процеси, които класово определеното (и ограничено)  съзнание не е в състояние да възприеме не само адекватно, но и по какъвто и да било начин.

Тази неспособност на управляващия слой като цяло (не на отделни лица, които в подобна ситуация се превръщат в нещо като Касандра) стремително нараства, когато

системата навлезе във фаза на упадък.

Както отбелязва О. Маркеев, „способността на системата за изпреварващо отражение се корелира с фазата на развитие. При дегенерация на системата  способността за „чуване” катастрофално се понижава”. Тук се налага да направим три допълнения: 1) не само за чуване, но за виждане и разбиране; 2) става дума за съзнателната способност (или положителната неспособност) на върховете, а не за някакво отклонение; 3) що се отнася до низините и дори до средните слоеве, тъкмо те демонстрират изпреварващо отражение на катастрофата, но на неосъзнато и масово-поведенческо равнище, преди всичко под формата на различни девиации.  Това са и модните залитания по окултизма, и нарастване на престъпността, и особено – увеличаване броя на самоубийствата, в частност, сред младежта (интригуващ е паралелът между разпространението на „клубовете” на самоубийци в Русия от началото на ХХ в. и мрежовите групи на самоубийци в съвременната РФ).

В същото време върховете винаги се стремят да наложат на населението  своя картина  на света или да я заместят със зомбираща видеопродукция.

И резултатът е:  слепи водят слепи, порочният кръг на лъжата  и самозалъгването се затваря. А нали именно кризисните времена предоставят невиждани възможности за адекватно —  такова-каквото то е в действителност — разбиране на реалността, за откриване тайните на системите и загадките около „кошчеевата смърт”* на техните господари. Забележително го е формулирала Надежда Манделщам: „В период на брожение и разпад смисълът на близкото минало внезапно се избистря, защото още го няма равнодушието на бъдещето, но вече е рухнала аргументацията на вчерашния ден и лъжата рязко се различава от истината. Трябва да се прави равносметка, когато епохата, съзрявала  в недрата на миналото и без бъдеще  напълно е изчерпана, а новата още не е настъпила. Този момент почти винаги се изпуска и хората тръгват към бъдещето без да са осъзнали миналото”.

Да живееш в настоящето в съответствие с картината на реалността от вчерашния ден  съвсем не е безобидно: вместо да воюват с настоящето, хората се бият със скелетите и драконите на миналото, пропускайки ударите и изстрелите от бъдещето. Бият се с господарите на отиващата си епоха, с техните привилегии и символи, без да забелязват как с викове за свобода, равенство и права на човека, ги

яхват  господарите на бъдещето, новите готованци,

които ще им се наложи да носят на гърба си, както Синдбад мореплавателя е носел хитрия старец („пето пътешествие"). Точно затова е важно да се разбира как функционира светът и какво се крие зад старите етикети. Например, когато ни кажат „Запад” ние по навик повтаряме, а всъщност него вече го няма – на мястото му се е настанил постзападът. Говорят ни за християнската цивилизация на Запада, а нея практически вече я няма – на мястото й се  е появил постхристиянският социум.  Обясняват ни за светлото бъдеще на световния среден слой („средна класа"), затова, че в глобалния свят бедните ще попълват все повече редиците й, а в действителност средната класа все повече запада дори на постзапад. Нещо повече, ако тя започне да расте отвъд постзападните граници (Китай, Индия, Бразилия и т.н.), над света ще надвисне заплахата от

планетарна катастрофа на суровините, световен глад и глобално „преселение на народите”

(„нашествие на неоварварите"), още повече, че времето за това наближава: великите преселения се извършват приблизително веднъж на 800-900 години.

Накъдето и да хвърлиш поглед: държава, политика, гражданско общество — всичко това вече почти е nature morte, „мъртва природа". В най-добрия случай — е нарисувана върху платно картина, така че фалшивото огнище да бъде представено за истинско, а със самото платно да се прикрие „тайната вратичка към бъдещето”, където господарите на световната игра нямат намерение да пускат по-голямата част от човечеството и най-вече нас, руснаците. Защото на тях им са крайно нужни нашите ресурси, нашата територия, максимално „очистена” от население, защото ние исторически сме доказали:

руснаците са единствените в света, които могат успешно да се съпротивяват на Запада,

да го бият и да създават алтернативни форми на европейска (но не западна и не капиталистическа) съвременна (Modern) цивилизация. Наш реален Модерн беше системният антикапитализъм, въплътен в СССР. Тъкмо по тези причини вече четвърт век у нас се рушат промишлеността, науката, образованието, здравеопазването — под съпровода на сдържано-оптимистични рапорти за някакви си уж постижения. Това напомня ситуацията от „Охлюв на склона” на братя Стругацки: цели села потъват под земята, а СМИ го представят като поредно „постижение” и „издигане”.

Още един пример: представят ни глобализацията като някакъв уж обективен процес, който уж нямал алтернатива, при което бъркат (отчасти съзнателно, отчасти от тъпота) глобализацията с интеграцията и интернационализацията. По-точно, алтернатива май имало, но вътре в самата глобализация — по-бавна и равноправна, а нейни творци, както се предполага, щели да станат страните от БРИКС. И макар възторзите по отношение на глобализацията да поутихнаха, на недотам безобидните й „аватари” и досега се хващат разни наивници.

Освен съзнателните и „полусъзнателни" изопачавания на реалността има и такива, които са свързани с това, че вниманието ни най-често е приковано към определено пространство (в ущърб на други) и е ограничено от определено време — крат­косрочният днешен ден. Това е разбираемо и в много отношения естествено, обаче последиците от подобна избирателност често са катастрофални, особено в средна и дългосрочна перспектива. Ето какво имам предвид. Ние неотклонно наблюдаваме онова, което се случва в света, в голямата политика, съсредоточавайки се върху Запада и най-вече върху САЩ: президентските избори, какво бил казал Тръмп, какви ги мътела Хилари и т.н. Разбира се, върху кризите и войните: Сирия, Каталуния, Венецуела и много други. При цялата важност на тези събития обаче виждаме онова, което е на повърхността, краткосрочно-събитийното. Има по-незабележими процеси, чиито последици се разгръщат продължително време, но когато се разгърнат създават такива ситуации, пораждат такива кризи, които променят, а понякога направо преобръщат хода на историята. Днес такива процеси се развиват в периферията на Запада, ядрото на капиталистическата система, тоест на „развития свят”, в света на бордеите, и по правило ги забелязват едва тогава, когато те се изправят в пълен ръст, застанат на прага във вид на многомилионна армия от варвари. И когато настъпи денят Д и часът Ч, когато зазвънят Камбаните на Историята, става ясно: онова, с което хората са живеели и от което са се вълнували, което са смятали за Голяма Политика и са го следели като важно и съдбоносно, не е

нищо повече освен незначително шоу от Голямата Игра,

чиято голяма награда се разиграва някъде далеч; незначително – на фона на тектоничните размествания, от които „на дните в суетнята миша” (А. С. Пушкин) малко са се интересували. Е, разбира се, че е по-интересно с кого спи Мадона, на колко възлиза реалното състояние на Уорън Бъфет и повлияли ли са руските хакери върху американските избори. Това прилича на настоящето-бъдеще. Но не. Бъдеще са албанците в Рим, арабите в Париж и мексиканците в Лос Анджелис. Бъдеще е „мюнхенският султанат”, „марсилският вилает”. Бъдеще е „джамията Парижката Света Богородица”. Уточнявам: едно възможно бъдеще, ако в Европа не се извърши, както би казал М. О. Меншиков, „някаква смяна на енергиите”.

Нещо като репетиция или по-точно като

спомен за бъдещето

беше миграционната криза в Европа, но тя премина и не че я забравиха, но се опитаха да я заличат от съзнанието си. Обаче проблемът не изчезна, демографският котел извън расово и демографски застарелия западен свят клокочи. Когато той заври и капакът му отхвръкне,  тогава ще стане страшно: избухването на котела ще е решителният принос в настъпването на новото Тъмновековие и ще обуслови редица черти на новия посткатастрофичен (за мнозина — постапокалиптичен) свят. А засега всички тези неща се възприемат от световния Юг като доста далечен умерено-тревожен фон  на европейското (северноатлантическо) битие — като варварски свят (Pax Barbaricum) от времето на късната Римска република и Римската империя. Но нали не бива да се забравя как е завършило всичко в случая с Рим?

От края на II в. на н.е. варварите са били постоянен външен фон, а след това и фактор от живота на Римската империя. През  113-101 г. пр.н. е. Републиката е  водела войни с кимврите и тевтоните. През 102 и 101 г. Гай Марий нанася поражения на противника в битките край Аква Секстия и Верцел, с което войната приключва. По това време численото съотношение между Рим и варварите, римската войска и варварите е приблизително еднакво. За няколко столетия, докато Рим живеел свой живот, преминавал от кризи към стабилизиране и от стабилизиране към поредни кризи, броят на варварите, заселващи се по периметъра на римските граници съществено нараснал, военната заплаха от тяхна страна се умножила по демографския им потенциал. При това и Рим от  III в. нататък западал, преставайки да бъде Рим, вътрешно се разлагал, загубвал ценностите си и се оварварявал — излезли на мода източните култове, в живота навлязло варварското облекло, стремежът на елита към хедонизъм, настъпило разложение сред низшите слоеве и т.н.

С други думи, в продължение на няколко столетия край Империята израствало демографско възвишение, което щом тя отслабнала, се сринало върху нея и я съкрушило. И макар

финалът на съкрушаването

да се проточил близо сто години, фактът си остава факт: инфилтриралите се в империята и уседнали там, подкрепили външния натиск и нещата се случили по Тойнби: комбиниран удар от вътрешния и външния пролетариат — и край.

Но този удар демографски е узрявал и се е подготвял в продължение на три столетия, бидейки външна канава в борбата на римския елит за власт и собственост. А  в същото време е цъкала бомбата със закъснител, на която (както  и на дългосрочните последици от цъкането й) обръщали твърде малко внимание: варварите са някъде там, оттатък границата.

Днес световната ситуация отчасти напомня времето на късната Римска империя. При цялата повърхностност на историческите аналогии, при все че съвременният свят е неизмеримо по-сложен от света отпреди хиляда и петстотин години, понастоящем пак имаме империя (Постзапад), пак презряла и не само постепенно губеща хегемонията си, но и затъваща в упадък: икономическа криза, размиване на средната класа, интелектуално-волева деградация на елита и населението като цяло, криза на семейството и заличаване на традиционните ценности, дехристиянизация, издигане на половите извращения и бездетността в норма, фактически отказ от трудова етика в  полза на хедонизма, потреблението  и много други неща, благодарение на които се е извършило изграждането, развитието на Запада като цивилизация.

Социокултурният и волеви имунитет на Запада стремително се срива,

което се прояви, примерно, в редица европейски страни по време на миграционната криза. Тогава се оказа, че мъжете европейци са неспособни да защитят своите жени и деца — condition sine qua non от нормалното състояние на популацията — от пришълците мигранти, при положение, че последните засега са малцинство. А нали защитата на самките и потомството от самците са в основата на съществуването/оцеляването на популацията.  Изобщо не споменавам за случая, когато за изнасилване на пони от зоологическа градина в Германия, извършено от сирийски мигрант, насилника го заплашва много по-голяма присъда, отколкото ако беше изнасилил жена или дете.

Днешното противопоставяне в Европа на белите европейци и чужденците носи принципиално нов характер в сравнение с противопоставянето на римляните и варварите и е утежнено от ред обстоятелства, чиято съвкупност,  по същество, почти не оставя на белите европейци никакви шансове; в известен смисъл за тях може да се каже същото, което Цицерон е казал за убития Катилина и сподвижниците му: vixerunt ("отживяха", "свършиха"). Образно по този повод се изразява С. Хелемендик: "Нашите охранени европейски братя… вече са приключили със съществуването си в историята, тях вече ги няма. Докато седят в своите банки и броят шумолящите хартийки, улиците им превзеха затормозените от многовековен пещерен инцест албанци… Нашите охранени европейски приятели… засега не разбират какво се е случило. И най-вече изобщо не разбират, че никакви демократични или поне мирни решения случилото се не може да има… Това е краят, това е обещаният залез на Европа”. Изпадане в Отвора на Историята, ще добавя аз. (Асоциация с играта на билярд, когато топката пада в един от отворите (джобовете на билярдната маса. – б.пр.).

Едно от главните днешни обстоятелства се състои в това, че макар римляните и варварите да са били представители на различни етноси, но и едните и другите са спадали към една и съща раса, а в религиозен план са били езичници: дори през в IV-V в. християнизацията на Рим не е била извършена напълно. Съвременните европейци се различават от мигрантите, превърнали се вече във „вътрешен пролетариат” (обаче не в капиталистическия, а в римския смисъл на термина: такива, които често изобщо не работят, а паразитират върху държавата, настоявайки за хляб и зрелища и при това активно се плодят) не само етнически, но и расово, класово и социокултурно (религията). С други думи, срещу относително благоустроения толерантен (тоест лишен от воля за съпротива) бял европеец, често на средна или в напреднала възраст, се изправят

млади агресивни араби и африканци, преобладаващият брой от които са мюсюлмани.

По-голямата част от тях изобщо няма намерение да се интегрира спрямо умиращата постзападна система, а се опитва да я възседне и смачка, било като паразитира върху нея, било като я превърне в обект на криминални действия.

Вече 6-8% са чужденците, при това млади, бедни, агресивни, уверени в ценностите на своята религия, а следователно и в своята културно-историческа правота,  на които „противостоят” възрастни, сити, обезверени, толерантни (повтарям: лишени от воля за отстояване на своето и съпротива на чуждото) европейци — това е сериозен проблем, променящ тъканта, вътрешността на европейския социум. Изглежда ще са достатъчни 15-20%, за да се измени балансът кардинално и необратимо. А този процент — няма съмнение — ще бъде достигнат. Както заяви един палестински активист, арабите имат оръжие, по-сериозно от атомната бомба — матката на арабската жена.

Демографският котел на Юга

възвира стремително: можем само да въздишаме по древните времена, когато около римските варвари са се размотавали четири и кусур столетия; на днешните ще са им достатъчни стотина години, а най-вероятно – няколко десетилетия. Повтарям: ние наблюдаваме кипящата пяна върху повърхността на котела, но решаваща роля ще изиграе онова, което се крие под нея. Който не е сляп вижда: към средата на XXI в. повече от половината население на света (ако оценките са верни,  4,5 млрд. от 8) ще живее в Китай, Индия и Африка. Тези региони няма да могат не само да изхранят, но и екологически да удържат такава човешка маса и хорската лавина ще се устреми натам, където е чисто и светло и където живеят мъже, неспособни да защитят дори самите себе си, да не говорим пък за слабите от мира сего.

Добре дошли в новата епоха на преселението на народите!

Още малко – и ситуацията в Европа ще можем да описваме със стиховете на А. Блок:

…когато хун свиреп

пребърква трупове, когато

подпалва църкви, градове и степ

и ръфа плът на бели братя!..

(„Скити”)* *

Прев. Кр. Георгиев

На същите онези охранени европейски братя, за които беше писал С.  Хелемендик. А на хората, склонни да приемат всичко това за преувеличено паникьорство ще отговоря: по-добре да се притесниш за пет минути, отколкото цял живот да си покойник, изгнаник или роб на чужденци.

В самото начало на V в. от н.е. знатният римлянин Сидоний Аполинарий пише на свой приятел затова колко му е хубаво и спокойно да седи във вилата си край басейна, наблюдавайки как над водата е застинало водно конче. „Живеем в прекрасно време” – прави заключение той. След няколко години (в 410 г.) Аларих разграбва Рим, а портите му отварят „вътрешните пролетарии". Най-доброто средство срещу „синдрома на Сидоний Аполинарий”  е принципът „който е предупреден той е въоръжен”, а най-доброто средство да бъдеш предупреден е информацията, превърната в знание и разбиране. Във връзка с това има смисъл по-зорко да се вгледаме в онази зона, откъм която може да дойде нещастието и да разберем що за буреносни облаци се събират зад Черните Планини, що а дим се вдига иззад синята рекичка, та после да не казваме: „Нещастието дойде
откъдето не го очаквахме”.

Точно затова е толкова важен разговорът за реалната картина на съвременния свят, особено за сенчестата му страна, защото сянката престана да си знае мястото. Още малко – и ще се наложи да цитираме Толкин: „Завесата на Мрака забулва света”. Сенчестата страна на съвременния свят — това е умиращият, поради което все по криминализиращ се „капитализъм-финансиализъм”; това са затворените структури — от
горните (клубове, ложи, комисии, спецслужби) до долните (мафия, камора, ндрангета, триади, якудза и т.н.); в действителност тези структури много си приличат, та нали Трисмегист (Хермес Трисмегист известен още като Тот – бог, върховен жрец на Египет, посланик на висшите сили, дал на хората знанието, поставил основите на повечето съвременни науки като астрономия, химия, медицина - бел.ред.), е казвал: каквото е отгоре, същото е и отдолу. И връзките помежду им са твърде тесни, те ги обединяват в Сенчест Свят, който обхваща все по-голяма част от планетата. Глобалната икономика е
криминална икономика; в условията на недостиг на ликвидност едва ли не половината от банките по света съществуват, като кредитират наркотрафика. Най-накрая, има огромен брой слабо развити страни – свят на социален ад, мъка, смърт, свят на глобални бордеи, от който поради ред причини са успели да се изтръгнат някои региони на няколко страни, преди всичко Китай и Индия. Впрочем, колкото по-големи са икономическите им постижения, толкова по-остри са социалните проблеми, които най-вероятно е невъзможно да бъдат решени не просто икономически, но май че и социално-терапевтически, а само хирургически. От този свят встрани от пътя, край който протича пикникът на развитите страни, по инерция и все по-малко получаващи наслада от живота (как да не си спомним
сурата от Корана: „сега нека се наслаждават, после ще проумеят") ще започнем разговора — от Африка, Индия и Китай. По-точно: от Китай, Индия и Африка.

Превод Надя Попова

* Кощей Бессмертный, Кащей - персонаж от източнославянската митология и фолклор и особено от руските вълшебни приказки. Зъл магьосник, чиято смърт е скрита в няколко хитроумно прибрани едно в друго, на принципа на матрьошките, животни и предмети: „Сред морето, сред океана има остров, на този остров расте дъб, под дъба е заровен сандък, в сандъка има заек, в заека – патица, в патицата – яйце, в яйцето – игла – смъртта на Кошчей.”   - Б. Пр

** Всъщност, това е цикъл от 5 стихотворения, обединени от заглавието „Наивност”, написани през 1963 г. Ето първата строфа:

Наивност!

Стига умиление!

Тя не е благодат, летеж.

Тя може да е просто леност,

отказ света да разбереш.  – Б. пр.