Нова Зора

75 години от Победата над Фашизма

Проф. д-р Юрий Никифоров  e кандидат на историческите науки. Доцент в катедра „Съвременна руска история“ на Московския държавен педагогически университет; старши научен сътрудник в Центъра за история на войните и геополитика към Институт по световна история на Руската академия на науките; професор в Академията за военни науки; ръководител на научния отдел на Руското военноисторическо дружество. Научните му интереси са свързани с история и историография на Втората световна война и Великата отечествена война и история  на международните отношения (1930-1940 г.).

Денят на победата е най-големият празник за Русия. Той е едновременно общодържавен празник, празник за всички хора и личен празник за всеки един човек. Във всяко семейство някой прадядо е воювал на фронта или е работил в тила за победата. За гражданите на Русия това е денят на триумфа на нашите културни и цивилизационни ценности. Моралните качества на хората, солидарността, подвигът и безкористността, социалната организация, нивото на развитие на науката и индустрията – всичко това ни донесе победата над Германия през 1945 г.

Президентът на Руската федерация В. В. Путин, изказвайки се на срещата на върха на лидерите на ОНД през декември миналата година, струва ни се, даде изчерпателен отговор на обвиненията на европейските политици срещу СССР, че са съдействали на Хитлер за разпалването на Втората световна война. Речта на руския президент постави ясна разделителна линия – черното и бялото, истината и лъжата бяха наречени със собствените им имена.

Руският президент нарече „връх на цинизма”

резолюцията на Европейския парламент от 19 септември 2019 г.

„За значението на опазването на историческата памет за бъдещето на Европа“, в която за пореден път се декларира равна историческа отговорност на СССР и на хитлеристка Германия за трагедията във Втората световна война.

Разбира се, нито Европейският парламент, нито други властови структури нямат и не могат да имат монопол върху „правилното“ тълкуване на историята на Втората световна война.

Няма и постигнат международен консенсус за същността, причините и механизмите на избухването на войната, за нейния изход и т.н. Нима е възможно  да се отрече, че в КНР или в арабския свят ролята на Съветския съюз във Втората световна война се разглежда по-различно, отколкото в съвременна Полша, например?

Следователно, за един професионален историк, днешните претенции на редица политици от източноевропейските страни да говорят от името на „общата европейска памет“ или дори от името на определена „международна общност“, с която Русия уж се сблъсква, изглеждат нелепи.

„Юбилейната резолюция” на Европейския парламент от септември 2019 г., която предизвика възмущението на руския президент, трябва да се разглежда само като звено от дадена верига от действия, като още една стъпка към преразглеждане на идеите – според добре познатата технология на „Прозореца на Овъртон“.*

През 2006 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа

осъди „престъпленията на комунистическите режими“. Тъй като в нашата страна „осмислянето на миналото“ се провежда най-малкото с осъждането на „култа към личността“ от ХХ конгрес на КПСС, по-специално като част от реабилитацията на жертвите на политическа репресия, изглежда че съдържанието на тази резолюция може отчасти да бъде съвместимо по отношение на конкретни престъпления през периода на сталинизма в Русия.

Европейските парламентаристи обаче обявиха за „тоталитарни” всички режими, съществували в Източна Европа в страните от „Източния блок” и изразиха съжаление, че за разлика от престъпленията на нацизма, престъпленията на тоталитарните комунистически режими не са осъдени от международен съд.

През 2008 г. в Пражката декларация за европейската съвест и комунизма,

отговорността за масовите престъпления вече не се вменява на режимите, а се обвинява самата комунистическа идеология и се поставя знак за равенство между нацизма и комунизма. В същото време се предлага 23 август да бъде ден за възпоменание „жертвите на нацистките и комунистическите тоталитарни режими“, като авторите директно се позовават на 27 януари – Денят в памет на жертвите на Холокоста, като се има предвид, че паметта на жертвите на комунизма трябва да се почита заедно с жертвите на Холокоста. (Между другото, броят на „жертвите на комунизма”, според авторите на декларацията,  е няколко пъти по-голям от 6-те милиона евреи, убити от нацистите). Логиката на технологията, използвана за „боравене с историята“, е такава, че следваща стъпка ще бъдат изявленията, че най-вече Сталин и СССР са виновни за преследването и убийствата на евреите  от нацистите.

Следващата резолюция на Европейския парламент, в която денят 23 август беше обявен за паметна дата, напълно произтича от съдържанието на Пражката декларация. Тук своеобразно нововъведение е тезата за „съветската окупация“ в страните от Източна и Централна Европа. Вследствие на това, темата за „съветската окупация“, вместо за освобождението от фашизма и хитлеризма, и темата за „освобождението от окупацията“ (имайки предвид разпадането на Източния блок), станаха нещо обичайно за всякакви видове резолюции и изявления почти на всички нива.

По този начин се очерта една ясна тенденция: ако в даден начален етап (тук можем да си припомним американските документи от времето на Студената война), ставаше дума за осъждане на някои „тоталитарни“ престъпления, по-късно се заговори  за престъпления на „комунизма“ – при това сред жертвите задължително се сочат народите от бившия СССР, като постепенно „престъпленията на комунистическите режими” се трансформираха в „престъпления на окупаторите”.

Ние добре разбираме, че основните „поръчители“ на информационната кампания за преразглеждане на историята на Втората световна война изобщо не са в Полша и в Украйна и дори не са в Брюксел. В същото време  е очевидно, че най-арогантните и безцеремонни изказвания често се правят от представители на страните от бившия „социалистически лагер“ (Чехия, Полша), както и от бившите съветски републики – Прибалтийските, например. Защо? За това явление, освен съществуващата „външна поръчка“, има и вътрешнополитически причини. За тези държави Русия, като правоприемник на СССР на международната сцена, се превърна в

удобен обект за прехвърляне на собствената историческа отговорност

за идването на власт след войната на комунистите и близките до тях партии, за репресиите в следвоенния период и т.н. Разговорът по тази тема е болезнен за „европейската съвест“ – много по-лесно е да се прехвърлят всички обвинения върху раменете на прословутите „окупатори“, т.е., на  Съветски съюз и да се обяснят всички реални (или митични) престъпления на тоталитаризма, осъдени от Европейския парламент, с „ръката на Москва“. Според мен, този вариант на историческа политика се основава на първо място на неспособността да се поеме тежестта на гражданската отговорност за собственото минало. От руска гледна точка, подобен избор на политическите елити в постсъветските страни буди съжаление.

Същевременно, нещо друго предизвиква голяма тревога. Съдържанието и естеството на предубедената политизация на историята на Втората световна война в изявления на европейски политици и медии ни кара да мислим за по-сериозни последици за бъдещето на Европа. А именно: краен резултат от усилията за преразглеждане ролята на Съветския съюз във Втората световна война и за Победата над фашизма ще бъде (или в голяма степен вече е!) обезсмислянето на тази Победа в очите на милиони хора, станали обект на целенасочена

идеологическа манипулация в рамките на антисъветско и антируско „пренаписване“ на историята.

Скоро гражданите на европейските държави могат напълно да престанат да разбират – ЗА КАКВО и С КОГО преди 75 години воюваха страните от Антихитлеристката коалиция, В ИМЕТО НА КАКВО народите от цял свят понесоха огромни жертви, ЗАЩО бяха съдени на Нюрнбергския процес лидерите на Третия райх.

Нюрнбергският процес срещу най-големите военнопрестъпници даде окончателната оценка за Втората световна война, очерта рамката на допустимите интерпретации на нейната история. Въз основа на признанията на Нюрнбергския трибунал, като база за нашите оценки днес, трябва да се признае, че Хитлеристка Германия е била олицетворение на злото и сътрудничеството с нея – без значение под какви лозунги се е  осъществявало – днес не  може да бъде нито извинено, нито простено.

Оправдание за сътрудничеството означава да се забрави или омаловажи подвига на тези, които се бориха срещу фашизма в окупираните от Германия страни. Голямата коалиция от държави, чиито войски се бориха с Вермахта на бойните полета, бе подпомогната от десетки, стотици хиляди представители на различни държави и народи, намерили смелостта да се противопоставят на злото, заставайки на страната на силите на доброто. С оправданието за сътрудничество с нацистите се плюе

върху гробовете на тези, които са дали живота си за победата.

Много често обвиненията срещу Русия или руският прочит на историята са свързани с упреци, че ние „дърпаме завивката към себе си”, и премълчаваме приноса на другите членки на Антихитлеристката коалиция, не искаме да признаем решаващия принос на САЩ във Втората световна война и други подобни.

Тези обвинения се чуват още от времето на Студената война. Невъзможно е да се съгласим с тях, тъй като, както в Съветския съюз, така и сега, в съвременна Русия, официалният дискурс за войната задължително включва международното антифашистко измерение.

Войната срещу блока на агресора е дело на всички страни от Антихитлеристката коалиция и в рамките на юбилейните мероприятия ние непременно всяка година с благодарност спомняме и почитаме паметта на воините от различни страни, които се сражаваха заедно с Червената армия на съветско-германския фронт: войниците от Войската на Полша, Чехословашкият корпус на Лудвиг Свобода, френската ескадрила Нормандия-Неман, българските, румънските и другите воини. Армиите на Великобритания и САЩ допринесоха за разгрома на Италия и Германия, особено след десанта в Нормандия през 1944 година.

Въпреки това, ние нямаме намерение  да омаловажим  или да  изопачим решаващата роля на Съветския съюз и неговите въоръжени сили, за да угодим  на западните ни „партньори“ – липсват каквито и да било исторически основания за това.

Една компетентно изградена и добре обоснована система от становища за антихитлеристката коалиция и ролята на СССР, Великобритания и САЩ не може да се случи, без да се вземе под внимание и напълно да се разбере очевидното, че позицията на основните участници на фронта в антифашистката борба не беше еднаква.

СССР участва във Втората световна война като страна, в която нахлуват основните сили на противника. Отнасяше се до самото съществуване на страната и народа. Окупацията на значителна част от територията, загубата на население, евакуацията на най-важните промишлени отрасли изискваха максимално усилие на всичките сили – в течение минимум на три години от войната. Що се отнася до Англия,

реална опасност от нахлуването на Хитлер на Британските острови не е съществувала.

Съединените щати, неуязвими за атаките на врага, като цяло можеха да си позволят да определят темповете и мащабите на мобилизацията, необходими за победата. За американския бизнес (и икономиката като цяло) Втората световна война беше „добра война“, американските компании печелиха, доставяйки продукцията си на всички воюващи страни. Огромните военни поръчки извадиха американската икономика от Великата депресия, осигуриха й устойчив растеж и през следвоенните години.

В резултат на Втората световна война претенциите на американския елит за глобално доминиране получиха реално съдържание и ресурсно попълнение, именно този резултат имат предвид американците, когато говорят за СВОЯТА „победа“ във Втората световна война.

Друго нещо е, че различията във възприемането на войната в паметта на народите са обусловени не само и не толкова от днешните информационни или политически битки. Така е, защото във всяка държава историческата памет има своите характеристики.

Втората световна война имаше различен ефект върху съдбите на разните народи. Така че в някои европейски страни съществуват и напълно обективни предпоставки, на нивото на масовото съзнание да се отхвърли нашето, руското виждане за събитията във Втората световна война. В областта на публичната политика това често се изразява в изискванията към  Русия да следва определена „общоевропейска” култура на паметта.

Ние, гражданите на Русия, имаме пълно право да вярваме, че образът на войната, съхранен в паметта ни, е верен, той се основава на колективния опит на десетки милиони хора, участвали във войната, оцелели във войната, загубили своите роднини и приятели по фронтовете или в резултат на нацисткия геноцид.

Войната, разгърната през 1941 г. от нацистите срещу народите на Съветския съюз, имаше особен характер –

това беше война за унищожаване.

Нашите предци отговориха на смъртоносната заплаха с всенароден подвиг и ние с право наричаме своята война срещу Германия – Великата отечествена война.

Точно поради това, когато в Европа или в Америка казват или пишат, че Русия в рамките на „хибридната война“ иска да наложи на европейците своето разбиране, собствения си образ за войната – това, разбира се, е абсурдно. Би било наистина странно да изискваме от румънците и датчаните, от финландците или австрийците същото отношение към нашата война, към нашите жертви и към нашата победа. Техните предци са водили друга война.

Но ние няма да спрем да изискваме от тях зачитане на нашето право на собствен прочит  на историята на войната и на Великата победа и уважение към нашата култура на възпоменанието за Втората световна война. Нашата култура на възпоменанието е част от нашия национален суверенитет.

Друго нещо са онези страни, чиито народи и днес, благодарение на съхранената историческа памет, се възприемат в Русия като наши съюзници в антифашистката борба.

Ние почитаме нашите съюзници, братя по оръжие – китайци, американци, британци, поляци, французи...

В тази редица е и България.

Въпреки, привидно общоизвестния факт, че до 1944 г. българското правителство е съюзник на Германия, последвалите събития са много по-важни за руското общество. Българският народ е възприеман като съюзник на СССР в борбата срещу Германия, а не обратното. Веднага след нападението върху Съветския съюз от хитлеристка Германия, в България незабавно се формира антифашистка съпротива, започват борба партизанските отряди. Ние помним, че през 1944-1945 г. български войски заедно с Червената армия се сражаваха на територията на Унгария и Австрия, участваха в освобождението на Югославия. Три пъти Българската народна армия е  отразена в поздравителните заповеди на Върховния главнокомандващ на СССР И. В. Сталин. За храброст и смелост в битките срещу нацистите стотици войници и офицери от българската армия са наградени със съветски ордени, десетки хиляди с медал „За победата над Германия във Великата отечествена война 1941-1945 г.“ Не случайно командирът на Първата българска армия генерал Владимир Стойчев е единственият чужденец, който участва в Парада на Победата на Червения площад в Москва през 1945 г.

Ние считаме победата над нацизма за наша обща победа.