75 години от великата победа
Истина, от която русофобите се изнервят
Може би най-недоволни в дните на 75-годишнината от великата Победа биха били всички, на които ужасно им се иска неговото име да не бъде споменавано. Но в историята няма армия без върховен главнокомандващ. Особено, когато тя е победоносна. И когато е съкрушила най-невероятната военна машина на света Вермахта. И това още повече извисява името и славата на Йосиф Весарионович Сталин.
Като личност и като дела Сталин е очевидно феноменът на 20-и век. Вече 60 години около неговото име продължават и нарастват философските и исторически спорове, правят се опити да се принизява и дори да се отрича приноса му за победата на съветските народи във Великата отечествена война. Противопоставянето ”загрява” и напрежението понякога е до степен, че ако дуелите бяха разрешени щеше да се лее и кръв. Всичко това доказва, че искаме или не искаме, харесваме ли го или не до там, Сталин е жив, Сталин е сред нас. Сталин е в свещения окоп на живота, сражаващ се срещу смъртта, срещу неправдата и винаги в името, и за народа.
А народа не може да го лъжеш дълго, не може и "сърцето му в шепа да хванеш". И той прекрасно разбира, че отговорите на почти всички въпроси, които си задаваме днес, са там, в Сталинското време! Ето някои от проблемите: глобализация и патриотизъм; социалдемокрация и комунизъм; национални малцинства и Косово, Южна Осетия и Абхазия, Ирак и Афганистан; екология и иновации; модернизация и реформи; световен заговор и АЕЦ; армия и национална сигурност; информация и пропаганда; народовластие и тоталитаризъм; еволюция и революция; глобална криза; религия и атеизъм; изкуство и политика. И това не е всичко. Има още много и много.
Погледнато от научна гледна точка,
Сталин принадлежи на метаисторията* и не може да бъде разбран извън нея.
Убеденият антисталинист, философът Славой Жижек, написа, че „Сталин, който носи отговорност за едни от най-големите ужаси на 20-и век, спаси човечността в човека”. Философите гадаят какво ли значи това абсурдно твърдение, но точно то е напълно разбираемо от гледна точка на метаисторията и метафизиката.
Наистина ли съвременният „демократичен” политически башибозук мрази Сталин заради тиранията, колективизацията, ГУЛАГ и изселванията? Не, разбира се. Причината е много по-дълбока и фундаментална. Мразят Сталин, защото превърна утопията в реалност и й придаде космически измерения. В негово лице – комунистът, мразят комунизма въобще, мразят неговия мироглед, неговите принципи за правата и задълженията на човека, за самите основания на човешкия живот и на човешкото общество.
Сърцевината на антисталинизма е генезисът, ядката на Великия Планетарен Двубой, който се развива пред очите ни. Не бива да се вярва на картината, която ни представят екраните на телевизорите и лъскавите корици на безброй списания. Това е илюзия. Истината е друга. Истината е жестока, кървава и безобразна, каквато е всяка истина. Истинската история може да се оприличи на сюрреалистична картина, оплискана с кръв и претъпкана с трупове, наблъскана с бандити, мошеници, дребни джебчии и едри тирани, убийци, психопати, развратници, болни ненормалници, наркомани, педерасти, содомисти, окултисти, сатанисти и всякаква друга сган, която не се интересува от себеподобните си, и която върху техните мъки гради дребните удоволствия на престъпния си живот. Истинската история е низ от нечовешки страдания, невиждани жестокости, животински страсти, потресаващи заблуди, нелогични постъпки на цели народи, изчезване на етноси, разрушаване на изградени и придобити с кървав труд матерални ценности, абсурдни надежди и още по-абсурдни разочарования. Когато това се проумее, на човек му става много неуютно. Но какво да се прави
природно-историческият процес не се шегува.
И точно от разгръщащата се диалектика на този процес изплува могъщият дух на Йосиф Висарионович Сталин. Природно-историческият процес, както, впрочем, и Природата, не търпят нравствени оценки. Тези оценки са наше, човешко изобретение и са приложими само в междуличностна и обществена среда. Те трябва да бъдат оставени настрана. Тук става въпрос за нещо друго – за оценка на природно-историческия процес, за оценка на политици и държавници от гледна точка именно на природно-историческия процес. Сърцевината на подобна оценка е Теорията на развитието.
От такава гледна точка съвременността на Сталин има елементарно обяснение. Имаше Сталинска политика и Сталинско време. Известни са техните резултати и платената за тях цена. Освен това резултатите още са пред очите на всички – от Сталинските небостъргачи до Сталинската индустрия, от знамето на победата над Райхстага до географските карти, върху коита бяха очертани границите на Сталинската държава. За цената може да съдим само по думи и то казани от не съвсем адекватни хора. И, ако сравним тези думи с думите на такива личности като Аврел Хариман, Уйстън Чърчил, Шарл де Гол, Джавахарлал Неру, Чан Кайши, Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър, то антисталинистите са зле – толкова зле, че повече няма накъде.
За провежданата антисталинска политика от антисталинистите, нещата са точно обратно. Не се виждат никакви успехи, или те са само на думи, докато цената на тяхната политиката е очевадна и е далече по- катастрофална и мащабна от цената заплатена от Сталинсото време. Нови заводи и язовири няма, а съществуващите се взривяват. Цeните на стоките растат, когато нефта поскъпва и пак растат, когато нефта поевтинява. Ако нещо се строи, това са хотели, бизнес-центрове, молове, казина и квартали за богатите. Обикновените хора само губят възможности за образование, за здравеопазване, за израстване... Няма преобръщане на социалните пластове, няма социални асансьори.
С други думи, в единият случай може да се видят успехите и само се приказва за „цената“, а в другият – само се приказва за успехи, докато цената се чувства непосредствено. Затова, в очите на обикновените хора, Сталин е символ на всички победи на съветската страна, на съветския Сталински проект. Може само да се задава въпросът: дали тези победи са постигнати благодарение на Сталин или въпреки него?
Дори да е „въпреки”, то колкото Сталин и да е пречил, народът все пак ги е постигал. А кой знае защо,
при управлението на антисталинистите, на народа не му се удава нищо да постигне.
Излиза че или антисталинистите пречат много по-силно на народа, отколкото е пречил Сталин, или тяхната помощ е такава, че вредата от нея е неизмеримо повече, отколкото от Сталин.
„Колкото повече днешният руски „елит” тръби, че великите постижения на Сталин са били постигнати с цената на жертването на тогавашния съветски „елит”, толкова по ще се убеждава руският народ, че без пожертването на днешния руски „елит”, велики постижения Русия няма да постигне”. (Анатолий Васерман – „km.ru”, 8.06.2018 г. – б.а.)
Сталин разбра историческата задача поставена от историята пред съветския народ и пред съветската държава. И я реши! Реши я, както знаеше и както можеше, и по цена, определена от неговото време и историческите обстоятелства. Това не значи, че той е добър или лош. Това означава, че Сталин УСПЯ! И който може по-добре, нека опита. Засега никой не е успял. И докато такъв успех няма, вълните на антисталинизма и на десталинизацията ще се разбиват в огромния, в несъкрошимия постамент на Сталинските победи. И ако тези опити продължават още десетина години, ще можем да намерим антисталинистите само в Музея за восъчните фигури на мадам Тюсо. (Като пример виж съвременна антисталинска статия на Игорь Яркевич – писател, лауреат на наградата „Нонконформизм-2012“ – „ng.ru” – 2.08.2018 г. – б.а.).
Всичко, което още живее в нас, в хората на постсоциализма, е изтъкано от остатъчната енергия и незабравения смисъл на великолепния и велик Сталински „марш-на скок” - от овехтялото „вчера”, към „ослепителното утре”! Това, че в Русия боготворят Сталин, това, че в Румъния, днес 70% от населението смята Чаушеску за Христос, това, че българите харесват Живков, съвсем не значи, че Сталин е бог, Чаушеску - Христос, а Живков – икона на нацията. Това не значи, че по тяхно време всичко е било чудесно и хубаво. Това означава, че при днешните реформатори, либерали, демократи и социалдемократи всичко е много, неизмеримо много по-лошо и отвратително!
В края на 60-те години на ХХ век президентът на Франция Шарл Де Гол е бил на официално посещение в Съветския съюз. Първото нещо, което пожелал да направи е било да положи цветя върху гроба на Сталин. Домакините му заявили, че това е неуместно, но той пренебрегнал този съвет. И не само положил цветя, но и цял час стоял по военному, отдавайки чест.
И защото споменахме името на великия син на Франция Шарл де Гол, нека разтворим неговите „военни мемоари“, книга втора, издадени в Москва през 1960 г. Когато говорим за ролята и мястото на Сталин във Великия планетарен двубой, който и до ден днешен продължава, когато четем омерзителните текстове очернящи всеки порив, мечта и победа на онова велико време на червената империя на плебса, нека си спомним и за причините, поради които великите Сталински проекти не бяха завършени: „Делото на Сталин е велико, пише Шарл де Гол, но без достойни продължители на това дело, всички Сталински начинания ще пропаднат“.
Великите личности винаги са съумявали да провидят и правилно да разчетат контурите на бъдещето. Шарл де Гол успя тридесет години преди крушението на Съветския съюз да прозре истината и това само подчертава величието на делото и личността на Йосиф Весарионович Сталин, този феномен на ХХ век.
Съвременните глобалисти не могат да се примирят с послесмъртния живот на Сталин. Хулите по неговата личност продължават вече повече от 60 години, но колкото повече се стараят да очернят него и неговото дело, толкова повече расте подкрепата на народа за Сталин и Сталинското време. Това с увереност ни кара да кажем, че Сталин е жив. Че Сталин е сред нас. Може би защото е символ на неосъщественото бъдеще, но това е увереност, че то не е мъртво. Че то съществува в мечтите, които имат привилегията на бъдат безсмъртни.
В същите военни мемоари Шарл де Гол пише: „Сталин не изчезна в небитието. Той се разтвори в бъдещето!“
