Нова Зора

Привечер, на 5 май, си отиде от света на живите Георги Карауланов. Изпратихме го 5 дни по-късно, с маски на устата, двадесетина близки, роднини и приятели. В залата на Дома на покойника в София, служебното лице от ритуала изрече служебно заучените и правилно подредени думи за случая. Там бяха разсъжденията за сякаш безкрайния път, който се разкрива при раждането на човека, както  и безвъзвратността на Края на всички краища. Имаше нещо дълбоко несъответно в думите  от ритуала и от представите за човека, който бяхме дошли да изпратим. Поне такова бе моето усещане. От снимката на масичката, където трябваше да положим цветята, ни гледаше онзи Карауланов, за който отдавна забравеният вече Цаньо Сърнев, член на строително-монтажната бригада „Пеньо Пенев“, някога беше написал за него: „Вратата да погледне, на трески ще я направи!“

Но това е само една от мъчните за улавяне черти на човека, който със живот и пример, със слово и жест, с усмивка и упрек, бе съумял честно да въздигне името си до символ на едно съзидателно време; който беше пял песента на мечтите на селското момче по неповторимите нотни знаци на знамената по скелите; който бе вградил младост и сили, и вяра в построяването на един по-справедлив живот, на една по-друга България, устремена към бъдещето.

Ако ме попитат сигурно не бих могъл внятно да обясня защо обичах този човек. Може би защото и той, изкушен от словото, бе разказал без остатък душата си в своята първа книга „Кръвна група“? Може би защото като сърцевед, с непогрешим поглед, винаги съумяваше да отдели зърното от плявата? А нищо чудно да е и поради носталгията за младост, както биха се изразили днешните социални антрополози. Впрочем, той така и бе озаглавил една от своите книги „Чаша носталггия“, за които казваше, че  ги пише, когато покойната му вече съпруга, го е освобождавала от „наряд“: да пазарува, да ходи важен-важен до кофата за смет, или да бистри с Крумчо и другите авери от кварталната пейка, сложния и необясним ребус на живота.

Нейсе. Отиде си Карата и вече няма да чувам приглушеният му глас: „Душко, пак си избил рибата с този брой!“ Споменавам тази негова оценка заради обстоятелството, че той по-много, дори и от мен, се вълнуваше за деня 14 май, когато предстои да се изпълнят 30 години от излизането на първия брой на „Зора“. Не дочака тази дата. Но знам, че се страхуваше, че и аз няма да смогна да „закарам влака“ , според него до крайната гара по всеизвестни причини. Сега разбирам, че всъщност е предусещал как сърцето му, кипяло през годините от жаравата на Караулановската му кръв, от огъня на мечти, възторзи и ядове, е притихвало бавно и полека като котела на локомотив, в пещта на който онези невидими огняри на вярата и надеждата, които движат живота ни, вече са спрели да хвърлят въглища.

Сбогом, Кара, забравен строителю на България, която загубихме! Зная че от всичко, от което може да те заболи и отвъд, тази дума „забравен“ ще е като трън в душата ти. Но тя не е за теб! Тя е за нас, живите! Нали великият смисъл на твоя занаят да строиш, е да оставиш нещо след себе си, като знак и вик срещу забравата и преходността на битието. Ти построи вече своите египетски пирамиди на славата. За нас остава отговорността за незабравата на такива достойни хора като теб. Макар че в тридесетте смутни години на брадясалата от тръни и душевно запустение България, ти неведнъж отпи от бавната отрова на нейната горчилка.

Почивай в мир, приятелю!

Патронът на твоята бригада бе поетът Пеньо Пенев, който сякаш за тебе написа: „Довиждане, мен чака ме епохата! Сънят ми слънчев чака вечността!“