През годините като главен редактор съм получавал хиляди писма. Писали са ми различни хора. Някои от писмата са носели пощенското клеймо на далечни земи и държави: Боливия, Франция, Аржентина, Швеция, Русия, Израел, САЩ, Македония, която сега би следвало вече да се изписва като Република Северна Македония. По-късно електронната поща някак си безцеремонно промени начина на общуване. Непроменено остана само вълнението от всяко писмо и чувството за удовлетворение, че гласът на „Зора“ не е глас в пустиня. Особено са ме радвали писмата, които дописват темата, които способстват да бъдат фокусирани образът на времето и истината, за факти, хора и събития, тъй често изкривявани и подменяни днес. Днешното писмо до редакцията намирам за особено важно и необходимо за каузата на правдата. Не само защото е написано от такъв знаменит подател като проф. Жени Захариева - великата междуконтинентална гордост на България в музикалното изкуство; от изящния тълкувател на магическия свят на музиката; от пианистката с неподражаем прочит на великите, вечните и безсмъртни творби на Брамс, Шуберт и Шуман, на Чайковски, Вивалди и Бетовен. И ако се облягам на световната слава на проф. Жени Захариева, която е немислимо да изразя в няколко изречения, то е защото свидетелствата на човек като нея са съкрушаващи със своята автентичност, а тя „...на клеветата строшава зъбът“. Приносът на писмото на проф. Захариева е в уточняването на два важни детайла в новата българска история: истината за прекратяването на бомбардировките в София и България като цяло, след 1 март 1943 г. и доуточняването на думите на Йосиф Весарионович Сталин при закупуването на 350 военни самолета за българските въздушни сили, цитирани в краткия очерк, както тя го нарича, „Крило до крило, сърце до сърце“ поместен в миналия брой № 18 на „Нова Зора“ от нашия добронамерен автор инж. Филип Стоянов, от Бургас. Дъщеря на всепризнатия строител на военната авиация в България - ген. Захари Захариев, проф. Жени Захариева в това свое писмо записа и името си като важен свидетел на историческата правда, която вихрушката на безскруполното време се опита да засипе и заличи, за идните поколения. От името на редакционния съвет на в. „Нова Зора“ най-сърдечно благодаря на проф. Захариева за гражданската доблест и отговорност да сподели с читателите на вестника, в дните на 75-годишнината на победата над нацизма, непомръкващите свидетелства, съхранени в семейната памет за нейния баща ген.-полковник Захари Захариев и чрез него, и нея - истината и правдата за историята, която вече много години бездарно се опитват да пренапишат. Минчо МИНЧЕВ До Минчо Минчев Главен редактор на вестник “Нова Зора“ Уважаеми господин Минчев, С вълнение прочетох статията за моя баща отпечатана в броя на „Нова Зора” от 5 май. Благодаря на редакцията, че публикува очерка "Крило до крило, сърце до сърце" от инж. Филип Стоянов за тежките времена след 9 септември 1944 г., когато са се създавали новите модерни и могъщи за нашите мащаби военновъздушни сили и за приноса на баща ми в тяхното изграждане. Бих искала да допълня материала с някои факти, които той е написал в мемоарите си и ни ги е разказвал в семейството. За получените даром 350 самолета от Съветския съюз, той ни е казвал: "Първоначално писахме в заявката за купуване на 250 самолета, колкото ни трябваха, но след това решихме да "надуем" бройката до 350 като мислихме, че ще ни я съкратят. И каква беше изненадата, когато съветското командване е одобрило не само цялата бройка, но и че ни подаряват самолетите. Мой приятел, командир, ми разказа за думите на Сталин: "Не могу брать деньги у Георгия Михайловича“ (“Аз пари не мога да взимам от Георги Михайлович.)” (Димитров). А във времето на "чистки" и уволнения в България, баща ми е имал много конфликти с висши военни и партийни фактори, за да запази в авиацията „старите“ царски български бойни летци. Той е наложил именно те да обучават младото поколение наши летци, а не само руските инструктори. Като млад летец в някогашния Съветски съюз той беше преживял наречените условно "години на култа на личността" (1936-1937 г.), арестуван е от хората на Берия по фалшиви обвинения и се е спасил по чиста случайност в последния момент. Тези свои преживявания той е споделял с нас, в семейството, и с най-близките си приятели, но вероятно от любов към Русия е решил да ги "забрави" в мемоарите си. Всеизвестни са многобройните жертви сред българската емиграция по това време, но все още не е изяснена ролята на самата наша емиграция за тези жертви, значителна част от които, са резултат от взаимни доноси и предателства. Показателно е предупреждението, направено от Васил Коларов, водачът на българската политическа емиграция в Москва, при първата среща на баща ми с него - да няма никакви контакти с български политемигранти, защото те пишели доноси един срещу друг. Васил Коларов му казал как Берия му донесъл и предал една папка с думите: “Разберитесь! Сами друг на друга пишете!“ („Изяснете доносите! Вие сами пишете един срещу друг!") В своя живот на суров воин и български родолюбец (да припомня как всяка сутрин в 8 часа караше всички офицери и войници, а и нас - мен, сестра ми и мама, в двора на щаба на ВВС да играем български хора, които той винаги водеше!). Баща ми е бил свидетел на няколко исторически събития. В мемоарите си той разказва как са били прекратени англо-американските бомбардировки над София. Ето откъс от тях със съкращения: "Беше 31 март 1944 г. Сутринта посетих Васил Коларов в дома му в Москва. Това правех два пъти в годината, по указание на самия него. Заварих го да се разхожда нервно като стискаше в ръката си съветския вестник "Известия". Веднага ме запита: "Чете ли вестниците? Какво направиха нашите фашистки управници? Англо-американската авиация до основи ще разруши нашата красива столица София." Стоях като закован. Страх ме беше да не му стане лошо. След 5 минути той седна на бюрото си и взе слушалката на телефона. Набра един номер. "Георги, чете ли вестниците?" Не чух какво отговори Георги Димитров. Васил Коларов продължи: "Моля те, говори със Сталин да направи необходимото англо-американската авиация да спре бомбардировките над София". По лицето на Коларов разбрах, че Димитров се е съгласил да изпълни молбата му. След известно време узнах, че Сталин е разговарял за това с президента на САЩ Рузвелт. Американският президент се съгласил и бомбардировките над София са били прекратени. Така че най-голяма заслуга за спасяването на София от пълно разрушение имаха Васил Коларов, Георги Димитров и Сталин. Разбира се и президентът Рузвелт, който беше дал съответното нареждане." И когато сред българските летци, сражавали се срещу англо-американските бомбардировки е имало страх да не бъдат уволнени и обявени за врагове, баща ми ги e защитавал. Ето един случай, описан в мемоарите му с авиационния ас майор Стоян Стоянов. "Заминах за летище Карлово, разрушено от бомбардировките, за да преценя дали ще може да се възстанови. И най-малките нередности ме правеха строг и безпощаден, защото могат да станат причина за произшествие и даже за гибел на летеца. ...След важен разговор с командира на полка за ремонта, който трябва да се направи, го попитах: - Имам сведения, че сте се били срещу англо-американската авиация и имате най-много победи. Вярно ли е? С известно стеснение и уплаха майорът отговори: - Вярно е, господин полковник, но по този въпрос всички мълчим. Участието ми в защита на София се смята за фашистка дейност, а нас ни броят за фашисти. - Участието ви в тази борба не може да се разглежда като фашистка проява. Необходимо е упорито да се разобличава истинския варварски характер на неоправданите с нищо от военна гледна точка бомбардировки на София. Да защитаваш столицата на своята родина и мирното й население - това е висок патриотичен дълг и аз ви поздравявам, господин майор! След тези думи стиснах десницата на майор Стоян Стоянов и си тръгнах." За баща ми нямаше малки и големи проблеми. Ето какво пише в мемоарите: "С болка на сърцето виждах, че се сервира слаба храна на летците по калоричност, съвсем недостатъчна за възстановяване на изразходваните в летенето сили. Много пъти повдигах въпроса пред ген. Манчев, но ми се отговаряше, че страната ни е бедна и не можем да правим разлика между работниците на земята и на летците. - Позволете да възразя, господин генерал. На работещите на земята, ако им прилошее ще седнат, а на летците - ще се забият в земята." Но началството упорито отказваше. - Разчитаме само на вас – казваха ми летците. Реших да действам сам. С един съветски генерал споделих намерението си да сигнализирам тяхното Главно командване за лошото положение с храната на летците. Той обеща да направи необходимото. След две седмици ми се обади, че въпросът е стигнал до Сталин. След два месеца, когато наша правителствена делегация водена от Председателя на Министерския съвет замина за Москва и е била приета от Сталин, в края на разговора, съвсем неочаквано, Сталин попитал водача на делегацията: - Кажете ми сега как и по каква таблица вие храните вашите летци? - Ние не правим разлика в храненето на летците и работниците, другарю Сталин - отвърнал гордо ръководителят на делегацията. - Напразно, напразно! Трябва да правите разлика - отвърнал Сталин и продължил: - Ние, в най-тежките години на войната, не посегнахме на храната на летците. Сега ви даваме съвременни бойни самолети, на тях гладен летец не може да лети. Те трябва да се управляват от силни мъже! Още с кацането на летище Враждебна, министър-председателят заповядва да му докладвам нова дажба за храната на летците. Бях готов. Напечатаните нови дажби бяха утвърдени за няколко дена.“ Проф. Жени Захариева, дъщеря на генерал Захари Захариев