Нова Зора

Дъждовна есен.

Дъждовна нощ.

Газени лампи страхът люлее.

И гърми барабанът:

“По пет на нож!”

по калните пътища към Егея...

А ти се прощаваш с моя баща -

мъничък още, несрещнал мама.

И мълком плачеш за всички неща,

защото знаеш -

връщане няма.

Връщане няма на този мегдан,

където дребни дечица

търкалят обръчи,

вити от дрян,

след своята синя птица...

Не зная защо, но и аз насън -

когато нощта е дъждовно дълга,

чувам: гърми барабанът навън,

но вече за мен.

И се вдигам мълком.

Черният циганин може би

изопва кожа на моя обръч.

И напуканите върби

усещат,

че горе узрява облак.

Тоя свят на сирашки нозе е дошел

от пещерите до мойто време.

И пази в къщи

войнишки шинел,

сухарна торба и ремък -

и върви,

със кървави устни засмян,

и болят игрите недоиграни.

Бели обръчи, вити от дрян

арматура за барабани...