Нова Зора

90 години от рождението на Пеньо Пенев

Трудно е да се изрекат най-истинските думи и мисли за него ­ връстника, приятеля.

Пеньо се бе преселил в София от Димитровград, където беше разпространител на вестник „Труд“, и вече бе постъпил на работа в „Стършел“. Не помня точно къде и как сме се запознали. Може да е било през 1949 г. Сприятеляването ни стана някак естествено. Както навлезе в живота ми - обикновен и мълчалив, така си и отиде от света. Често крачехме заедно по софийските булеварди или по новите димитровградски улици. Махаше някак нехайно с ръка пред себе си, сякаш си отваряше път, сякаш говореше с хората и небето.

Дошъл от Добромирка, от своето балканско село, минал през калилката на онова изумително бригадирско време, той беше гражданин на цялата Родина, на своята тревожна епоха. Димитровград остана завинаги столицата на бригадирското строително движение, но беше и върхът Околчица за Пеньо Пенев, който бе заквасен с Ботевска закваска.

Пеньо не беше литературна душица. Не приличаше на писател. Той беше строител и такъв остана в литературата и в живота на хората. Защото беше като Балкана, сред който бе роден - със седловина на челото. Очите и мечтите му гледаха далеко. И макар да изглеждаше външно грубоват и непохватен, имаше чиста и нежна душа. Как ли е съчетавал тези две крайности? Не умееше да изтласква с раменете си другите, но с тези широки, неулегнали рамене, с целия си духовен ръст, счупи рамката на епохата, за да каже своето „Здрасти!“ на бъдещето и на новите поколения. Имаше ярко изразен български нрав и характер. Не направи нито една грешка спрямо народ и Родина. Вървя по огнените места, по огнените жили на майка България и целият беше омълнен от тях. Затова е пламенен и зовящ.

***

Един следобед Пеньо дойде във вестник „Народна армия“  на ул. „Иван Вазов“ 12, където работех. Току-що се бе уволнил от казармата. Беше поотслабнал и силно обгорял от сакарското слънце. Челото му лъщеше, а косата му още бе къса, по войнишки. Бе оживен и словоохотлив, за разлика от по-късното му самозатваряне в себе си. След войниклъка вече можехме да се виждаме често. Той ми разказа за патилата си в полка.

Отново ме обсеби неговият бавен и заразителен гърлен смях, който изригваше спонтанно, на пресекулки, като някакъв приятен тих громол. Усещаше се, че зад едва овладеният му смях, някъде дълбоко, в него се крие непредсказуема енергия, която, мисля, че той като гръмовержец укротяваше само в стиховете си. По едно време, както беше седнал срещу мен, притихна, замисли се и ми подаде три-четири измачкани карирани листа. На тях с бледи, едва различими машинописни букви, бяха напечатани две нови негови стихотворения. Прочетох ги, а той, притеснен, ми каза, че няма пукната пара в джоба си. Отговорих му, че още днес ще ги предложа за печат във вестника и го поканих да мине надвечер за резултата. Веднага дадох стихотворенията да се препишат на чисто, подписах ги и ги занесох на главния редактор, полковник Петър Станчев ­ един прекрасен човек и журналист. Помолих го да ги хонорува колкото се може по-скоро. След половин час полковник Станчев ме извика и, макар че познаваше Пеньо Пенев като пишещ и като земляк, държейки в едната си ръка стихотворенията така, сякаш да не разпилее нещо, попита: „Заслужават ли?“ Казах „Да!“ И добавих, че затова съм ги и подписал. Полковник Станчев се усмихна: „Добре. Съгласен ли си да хоноруваме и двете, но сега да пуснем само едното стихотворение. Кое предпочиташ да бъде?“ Аз посочих наслуки.

Вечерта Пеньо се отби при мен. Зарадва се. После излязохме заедно и отидохме да вечеряме и да се почерпим в бирария „Чайка“ в градинката срещу Вазовия музей. Там, развеселени, един на друг до късно казвахме новите си стихове. Получи се нещо като самороден рецитал, което повдигна настроението на всички в задимената бирария. Като си тръгнахме, келнерът ни каза: „Благодаря ви. Никога не е било толкова интересно при нас, както тази вечер.“.

На следващия ден Пеньо получи хонорар от 700 лева - колкото беше тогава една месечна заплата. Стихотворението излезе във вестника още същата сутрин.

***

...Пеньо не спеше до късно и очите му почти винаги бяха зачервени. Пишеше и поправяше много. Имаше едно малко, жълто моливче, ръфано сякаш с нокти и зъби, и една проста ученическа тетрадка. Редактор на първата му и последна приживе книга „Добро утро, хора!“ беше Христо Радевски и това той заявяваше с гордост. Тя излезе с над стотина печатни грешки, тъй като Пеньо бил в командировка из страната и не е могъл да прочете коректурите на книгата си...

Живеейки по мазета и тавани, ние, неколцина млади поети, се събирахме често в тясната, но уютна квартира на Минко Цоневски, където вечната душа на поетичната ни компания Иван Пейчев ни караше да рецитираме новите си стихотворения. Обикновено Пеньо мълчеше, оставаше винаги последен. Веднъж, щом дойде редът му, той извади от джоба на сивото си сако сгънатите коли на стихосбирката “Добро утро, хора!“ Държеше ги в ръка, станал прав, но ги  рецитираше наизуст. Изговаряше думите бавно, натъртено. Рецитираше не тихо и приглушено, а с пълен глас, сякаш пред него беше безбройна армия от бригадири и строители. За разлика от другите, Пеньо не попита дали да прочете още едно, а подхвана следващото. Имаше тежък, сякаш грапав език, който се търкаляше особено и това придаваше своеобразен акцент на стиховете му. Като свърши, седна. Тогава усетих, че погледът му се връща, също бавно, от някакви широки простори към стаята, в която бяхме, и че поетичната мълния още го тресеше, още личеше в притъмнените му зеници. Ръкопляскахме нестройно и викнахме „Браво!“, което като че ли го събуди и извади от предишното настроение. Повече не промълви нищо.

Беше 1956 година.