Нова Зора

Aдекватното историческо мислене, съчетано с благоразумие и високо национално достойнство са първите необходими предпоставки за разумен подход към историческата истина. Тази поука на хилядолетната мъдрост придобива нова актуалност и непреходност всеки път, когато отбелязваме събития като Освобождението, 140 години от установяването на дипломатически отношения между Русия и България, 75 години от великата победа над хитлеровия фашизъм и др. В светлината на тази истина, всеки опит да се осквернява не само освободителната мисия на руския народ, но и неговото високо нравствено благородство, проявявано през годините на чуждото владичество, в подкрепа на историческите стремежи на България като „държава на духа”, както и на другите народи.

Тъжно е да се констатира, че върху пантеона на вечната взаимност, издигнат в душите на истинските български родолюбци, освен свежи цветя на искрена признателност понякога се появяват нечестиви следи и знаци. Срещу това здравият разум на народа непрестанно издига глас на възмущение и разочарование, което намира израз в редица научни публикации, в които ярко се изразява бунтът на будната съвест на духовните водачи на нацията. Известна е картината на метаморфозите в отношенията към Русия в българското общество. Много скоро след Освобождението до днес, те се движат от преклонение и признателност към големия славянски брат, покровител и освободител от петвековното османско иго, до търсене на подмолни мотиви в руската саможертва в осъществяването на това всенародно българско въжделение. Същевременно още през първите години след Освобождението става ясно, че тези променящи се настроения ще се използват в политическите игри на различни външни и вътрешни сили.

Така сблъсъците между русофобия и русофилия се разгръщат в зависимост от конкретните исторически ситуации и събития. Някои от тях възникват спонтанно, като отглас на пръв поглед несъществени политически събития, а други – дълго и търпеливо подготвяни отвън във връзка с настъпващите промени в геополитическата ситуация в Европа.

Целият този драматичен патос на посочените сблъсъци между русофоби и русофили завършва като фарс между искрения народен ентусиазъм в Русия при подготовката на войната срещу Османската империя, от една страна, и от друга – „тайните“ намерения на управляващия руски елит. Именно това поражда желанието отново и отново да се препрочита „Дневник на писателя“ от големия руски писател Ф. М. Достоевски. Парадоксално, но времето потвърждава тъжните прозрения на големия хуманист. Българските русофоби не се уморяват да повтарят едни и същи брътвежи в продължение на десетилетия след Освобождението.  Русофобите у нас, изглежда не обичат да четат сериозни изследвания по темата, след като предварително са убедени, че всеки, който не е съгласен с тях, го обвиняват в лъжа. Тяхната предубеденост се простира дори до изследвания на автори от трети страни. Например наскоро швейцарският обществен деец, политик и журналист Ги Меттан издаде задълбочено изследване, в което проследява метаморфозите на русофобията от времето на Карл Велики до украинската криза. (Ги Меттан. „Запад – Россия: тысячелетняя война. История русофобии от Карла Великого до украинского кризиса. Почему мы так любим ненавидеть Россию?” Paulsen, 2016).

Но дълбоко в националната ни свяст, Русия е наша освободителка. Това ми се струва безспорно. Захари Стоянов, който не може да се каже, че е русофил, пише че „името Русия е произнасяно по онова време като второ по святост след името Христос“. Той припомня, че връзката между България и Русия е духовна и мистична, верова и кръвна. Тази връзка изтънява от време на време, но все остава жива и жизнена. „Народите помнят по-дълго, отколкото подозират”.

И още нещо, изключително важно. Преди всичко, всеки средно образован индивид знае, че за една епоха и личност се съди не по това, което не са направили, а по това какво са успели да постигнат. Почти парадоксално звучи твърдението, че Русия „никога не е правила услуги” и разкрива колко елементарно и плиткоумно е интелектуалното и нравственото им равнище. Нима това, че Русия единствено обявява война на Османската империя, зад която стоят основните велики сили  и с цената на огромни  загуби и жертви проправя пътя към жадуваната пет века свобода, трябва да се принизява, наричайки една велика саможертва „услуга”! Нима в това българите търсят „услугата”, посрещайки настъпващата руска армия, с неотразим възторг и ентусиазъм опълченците и доброволците се включват в бойните действия, превръщайки ги в пример на неописуем героизъм и  саможертва! Вярно е, че Освободителната за България руско-турска война (1877/1878) завършва с диктат на европейските велики сили. До днес те остават верни на властовия си нагон. Но след 485-годишно прекъсване, на картата на Европа е отделено място за Българското княжество. Вярно е, че това не е крайната цел на българските очаквания. Това е ясно за всеки, който чете историята различно от четенето на Евангелието от Дявола. И не е нужно особено остроумие, за да се разбере, че това е необходимият минимум за едно добро начало. Начало, поставено не от друг, а от Русия.

Установявайки дипломатически отношения преди 140 години (20 септември 1878 г.), Русия потвърждава създаването на свободна българска държава и осигурява международна гаранция за нейното съществуване и по-нататъшно развитие. При това дълго време тя остава единствената велика държава, която поддържа братската взаимност с България.  Останалото е резултат от вътрешни боричкания на основните политически сили - либерали и консерватори, млади и стари, русофоби и русофили, славянофоби и славянофили. Но Русия остава в сърцата на българите като безсмъртен символ на вечната братска взаимност. Нека се вслушаме в безсмъртния завет на Христо Ботев, който пише: „Нека говори кой що ще, а аз ще да кажа, че християнски народности на Балканския полуостров ще да намерят съчувствие само в Русия…”.

Мисля също, че съм длъжен да посоча, че русофобските „специалисти” напоследък  фалшифицират историята на цялата освободителна руско-турска война и произтичащите от нейните резултати Санстефански договор и Берлински конгрес. Случайно ли е съвпадението между внушенията на нашите русофоби и реакцията на великите сили на Европа, които се обявяват против клаузите, заложени в тях с аргумента, че „…Русия придобива с това и така се изменява равновесието на силите в Европа”. И непременно бих им препоръчал да намерят и прочетат внимателно „Благодарствения адрес”, изпратен на 4 април 1878 г. до руския цар освободител Александър II от името на „До веки благодарни българи”.

В крайна сметка, не е трудно да се забележи, че докато русофилството е тъждествено на българското славянофилство, то русофобството е израз на желанието България да се отдалечава от Русия, за да стигне до безумното внушение, че тя е враг на България и следователно, ако България иска да оцелее, е принудена по-скоро да се опира на Запада, т.е. да се включи в евроатлантическия алианс и да отхвърли православно-славянската си духовност и национална идентичност, вкупом с общия културен код.

От друга страна още един съществен факт заслужава да бъде специално отбелязан. От самото начало, при всички политически превратности в съдбата на нацията ни, най-будните български умове остават верни на своите русофилски чувства. Достатъчно е да споменем имената на П. Славейков, П. Бобчев, офицерите Ат. Бендеров, Р. Димитров, майор Груев, кап. Вазов. От Възрожденската епоха със своите русофилски идеи остават в паметта на нацията Г. С. Раковски, Бенковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Иван  Вазов  и много други. А по-късно, към плеядата русофили се причисляват и представители на бизнеса като Атанас Буров, интелектуалци с центристка ориентация и социалдемократи като Асен Златаров.

Между двете световни войни, въпреки доминиращото влияние на Запада във външната политика на България, особено сред художествено-творческата и научната интелигенция, големи имена застъпват в произведенията си русофилски послания. А днес, с ярко изразени русофобски възгледи, се подвизават ограничен брой интелектуалци, склонни към променливи изкушения. Същевременно не бива да се подценяват и реалните последици от дейността на русофобите, когато хора с такава нагласа се превърнат в политически фактор. Тогава ярко се откроява истината, че русофобството не само има емоционални и морални измерения, че при определени условия то може да се превърне в заплаха за българската национална кауза. В усилията си да дискредитират братските чувства на българите към руския народ и култура, премълчавайки една от съществените характеристики на българо-руските отношения. Става дума за истината, че русофилството не е само идеологическа формула и емоционален патос, но също така е и израз на дълбока и осъзната привързаност към Русия и руския народ, и неговата история, култура и изкуство, като нравствена норма. Формирането на това благородно качество на духа е плод на продължителен процес на непосредствено общуване с хората, културата и природата на двете страни. За България и българите това чувство и отношение към Русия са исторически детерминирани. На тази основа не само се изгражда специфичен образ на Русия като най-голяма славянска държава, но и се потвърждава от славянската принадлежност на българите, които векове наред са свързвали надеждата си за освобождение и независимост от продължителното чуждо владичество. Затова българите не я възприемат като империя като всяка друга, която заплашва малките си съюзници с гибел. Чувствата към Русия имат свой непресекващ източник в съзнанието за принадлежност на българите към славянския свят, в който Русия винаги е заемала специално място, поради историческото призвание да играе ролята на по-големия брат, на който по-малките народи могат да разчитат. Наред с това, българите открай време са възприемали Русия като източник на културно влияние и поради това винаги са се отнасяли към нея като към безспорен фактор за формиране на българската национална идеология. Близостта на езика превръща Русия в търсене на книжовна територия още от самото начало на националното ни възраждане. Поради това редица изследователи смятат, че през този ранен стадий на развитието на новобългарския културен процес започва формирането на мита за Русия, изграждането на нейния образ като месия – баща, покровител и освободител. (виж подробно: Бонева, В. „Славянството в духовния живот на българите” – (сп. „Духовна култура“. Изд. на Св. Синод на Българската православна църква. 1991, с. 30-33).

Когато се изследват корените на българското русофилство, обикновено не се взема предвид един съществен източник, който има изключително значение за появата и съхранението на особеното отношение и чувства у българина към Русия и руския народ. Това е споменът за великата мисия на България в Русия. Проф. Панайот Гиндев отбелязва, че „Десети век е изключително време за българската държава. Това е времето, когато Крум поставя основите на геополитически проект, а Симеон Велики обединява двата проекта във великата европейска мисия на България. Ще минат три века на победи и поражения, но великата мечта няма да угасне и под идеята за Москва – трети Рим, ще бъде пренесена в Русия, за да продължи своя исторически ход. Върху тази историческа памет се изгражда и образът на България в Русия и на Русия – в българската душа. В исторически план братската взаимност между Русия и България гарантира на България нова цивилизационна парадигма, базирана на православно-славянската духовност”.

В тази насока изключително голяма роля играе мисията на Киприян – български писател, всеруски митрополит, светец на руската православна църква. Не случайно Киприян е бил канонизиран през 1472 г., а мощите му се пазят и днес в мраморен саркофаг в Успенския събор в московския Кремъл. Когато е починал в дълбока старост на 16 септември 1406 г. над гроба му била прочетена неговата „Прощална молитва“ към руските християни, която той е продиктувал на смъртния си одър.

В наши дни русофилските чувства на огромна част от българите играе важна роля за неутрализиране на антируски настроения сред хора, обвързани с евроатлантическата зараза, която служи за поощряване на враждебни действия срещу Русия. Тези хора се явяват проповедници на русофобската истерия, поддържана от геополитически централи, в които са ангажирани хиляди наемници.

Това се потвърждава и от резултатите на социологическото проучване през 2014 г., относно отношенията между България и Русия. 63% от анкетираните изразяват мнението, че „България трябва в максимална степен да възстанови и поддържа приятелските отношения с Русия”. Само 6% са против това! 54% поддържат необходимостта „въпреки че е член на ЕС и НАТО, България трябва да отстоява правото си  да съхрани тесните си връзки с Русия”. Само 9% са против това! А сред електоратите на партиите 88-52% предпочитат русофилските идеи срещу 1-15% противници. („Дума”, 25 ноември 2014, с. 13). Както отбелязва журналистът Ал. Симов, „Да си русофил означава да си даваш сметка, че Русия не е просто поредната държава на картата, а страна, към която мнозинството българи винаги ще изпитват чувство на благодарност. Защото тук не говорим за някакво преходно чувство, което се разтваря като пролетна мъглица”.

Ето защо постоянно растат шансовете на славянския свят да изпълни спасителната си мисия за нова Европа. Светът е в болезнено очакване на радикална промяна, крайният резултат от която ще бъде замяната на съвременния ирационален световен ред с хуманистичен модел на развитие, за да може човечеството да излезе от своята предистория и влезе в истинската си история. Наш дълг е по нов начин да осмислим приноса на славянския свят в общата духовна обнова на човечеството.