Освободителната Руско-турска война (1877-1878 г.) бе следствие от световния протест срещу ужасните кланета и издевателства над българите в десетки селища след потушаването на Априлското въстание. Десетата война между Руската и Османската империи без съмнено има и своите стратегически измерения, но би било подмяна на историческата истина да се твърди, че геополитическите планове на Русия, доминират над онова велико чувство на съпричастност към страданията на българския народ, което обхваща руското общество и се превръща в движеща сила на историческата мисия на Русия, да бъде защитник и покровител на поробените и угнетените православни братя. Именно тази предопределеност на Русия и нейният път в историята съвпадат с мечтата на българския народ да възстанови своята държава. За тази свята мечта бяха проливали кръвта си хайдути, четници, възрожденци, революционери, а в самата война и 15 000 опълченци.
Докато предварителният Сан Стефански договор, изготвен от граф Николай Игнатиев и сключен на 19 февруари (по нов стил на 3-ти март) 1878 г., е голямата надежда за национално обединение, то подписаният на 13 юли същата година Берлински договор, (в отсъствие на българите), от 6 големи европейски сили, е най-безпорния символ на грубия интерес и откровената несправедливост.
От тогава сакралната дата 3-ти март се отбелязва като празник на приливи и отливи. „Има повече от 10 години от когато този праздникъ, макаръ и да стои в календаря се намира в единъ видъ немилостъ предъ българските управници“- пише в-к „Препорецъ“ на 21 февруарий 1899 г. „След скъсванието на сношенията с Русия, се почна у нас преследването на всичко, което би могло да напомня за нея“.
Още не изминали 10 години от Освободителната война и русофобите започват да тръбят, че „Временният Санстефански договор не може да се счита за начало на съвременна България“. Причината, според тях, е фактът, че „това е договор за безсрочна окупация от страна на Русия т.е. опит османското върховенство (не робство, б.а.) да бъде заменено с руско владичество”. Друго нещо бил Берлинският договор, съгласно чл.22 на който руската окупация се намалявала от 2 години на 9 месеца. И тъй като разкъсването на българските земи на 5 части било договорено между Русия и Великобритания, то вината на освободителката Русия била безспорна.
И днес, в синхрон със санкциите към РФ, българските русофоби не закъсняха за пореден път да надигнат глава.
След бившия президент Плевнелиев и бившият зам.министър-председател Валери Симеонов, техен говорител стана евродепутатът на ГЕРБ бай Ганьо Йорданов (определението е на нашия сънародник Божидар Чеков от Франция). Получавайки прозрение, ЕвроЙорданов неотдавна заяви: „Нашите освободители съсипаха много държави……. Датата 3-ти март не обединява, а разделя българския народ и все повече се превръща в празник на чуждопоклонниците у нас.“ След подобни изявления на български политици, опровергаването на предсказанията на Достоевски (1878 г.) за неблагодарността на доскорошните поданици на султана, става все по-трудна задача. И наистина, България зае окончателно ролята на „лъжливото овчарче“ заставайки в две световни войни и след една Студена война, на страната на душманите на Русия.
За щастие българите са имали и други по-признателни водачи.
От 1888 г. 3-март започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османското владичество. Eто как органът на народната партия „Миръ“ описва празнуването на 20-годишнината от освобождението: „19 февруарий. Градовете в цялото Княжество съ били богато декорирани, на всекъде съ станали молебени, на които са присъствували всички граждани безъ разлика на полъ и убеждения. … Дни като 19-й Февруарий са редки в историята и българския народ чрез тържественото им празднуване дава най-блескавите доказателства за признателността си към ония, които са виновници за радостта му в такива случаи и за чувствата, които той всекога е хранел към Россия – великата покровителница и защитница на Славянството.“
Към 30-годишнината от Санстефанския договор, русофобите сякаш са оклюмали. Година преди нея в София се открива паметника Цар Освободител. На тържеството пристига неговият син – Великият княз Владимир със семейството си. В-к „Миръ“ от 1 септемврий 1907 г. описва така събитието: „От гарата до двореца великия княз биде живо акламиран със сваляне на шапки и викове „Ура“ …Всичко живуще в столицата бе излезло да засвидетелствува своето чувство на дълбока признателностъ пред синът на оня царъ с велика славянска душа, който извърши великъ подвигъ, незаписанъ досега в историята на никой владетелъ на земното кълбо.“
За откриването на паметника пристига и легендарният ген. Столетов. „В 1 ½ часа започнаха да пристигат файтоните с руските генерали. Още със слизането си генералъ Столетовъ, подпиращъ се на тояга, се отправи към любимите си опълченци, облечени в своята униформа и наредени войнишки с пушки в ръце. Спре се, изгледа ги продължително и следъ това ги поздрави. Опълченците отговориха дружно на поздрава му. Постоя още малко, разговори се съ некои от техъ и се отправи към другата група опълченци. Поздрави също и техъ и дълго ги гледа. Трудно му беше секашъ да откъсне погледа си отъ милата гледка на старите негови другари, ветерани на освобождението на България.Силно развълнуванъ, той съ бавни крачки се отегли и отиде при своите другари.“
„Великото дело на освобождението на българския народ е дело на самопожертвуванието и на християнското великодушие, на което са способни само великите сърца…- пише в-к „Мир“. - Българския народъ по силата на своето политическо състояние имаше нужда от чувства и помощъ да възроди своите естествени и нравствени сили, да повдигне своя духъ……Истина, мнозина народни синове се опитаха да поведат народа си към един свободенъ животъ, да развият неговите изтощени сили и енергия, посредством която да достигнатъ до заветната си мечта-освобождението на България. Обаче всички техни усилия пропаднаха…
Ужасите, зверствата и убийствата над българите повдигнаха буря по цела Европа. Филантропи, учени и политици изказаха своето възмущение, но нигде те не повдигнаха мисълъ за една реална помощъ. Правителствата на християнска Европа не сториха нищо за да облекчатъ участьта на страждующите се, а се задоволиха съ една анкета на всички турски зверства. Ала не така постъпи Русия. Покъртена от ужасите, нейната велика душа заговори чрезъ сълзите на великия царъ-баща: „ Аз обичам мира и желая да се свърши всичко с миролюбие…….но ако не, тогава ние ще призовемъ на наша помощъ Бога, ще тръгнемъ напредъ и ще изпълним длъжностьта си.“
Тези знаменателни думи, изказани от царя на българската депутация, бяха началото на нашето освобождение.
И днес свободна България съ пълно съзнание на своя дългъ дава своя даръ и изразъ на признателностъ, като въздига всенароденъ веченъ споменъ в единъ памятникъ за Царя-освободителя. Съ него неразривните връзки, които свързватъ българския народъ с неговите освободители добиватъ още единъ изразъ на искрена признателностъ, която българина свързва съ култа на великия царъ–освободителъ за да изрази по-добре не само своето патриотично чувство, но и да даде идеаленъ образъ на тия сили, които го водятъ към висшето му назначение.”
Кулминация на празнуването на 3-ти март преди войните за национално обединение е 30-годишнината от освобождението на България. Общонародното честване се подготвя от специален за целта комитет. Комисия натоварена от Комитета по отпразнуването подготвя луксозно изработен адрес, който е връчен на руския цар (Николай II, б.а.) Между другото в него се казва: „Млада България, на която великохуманната душа на славния Вашъ дедо Царь-Освободитель, скъса робските вериги и подари и божествена свобода, от която днес тя сладко се наслаждава, ще чествува на знаменитата дата 19-й февруарий т.г. тридесетогодишнината от своето освобождение – Санъстефанска България.
Великия Царь-Освободитель, воденъ от милосердието, подпренъ на правдата, извърши най-великото дело в световната история, даде най-великото и неизмеримо благо на българския народъ - свободата.“
(в-к“Дневник, 10 февруарий 1908 г.)
Всички вестници отбелязват бляскавия начин по който е отпразнувана 30-годишнината на 3 март (19 февруари). Ето какво пише органа на Демократическата партия „Пряпорецъ“: „Тихо предпролетно утро. Като никога деня е чудесенъ. Столицата осъмна въ празниченъ видъ. Многобройни трикольорни знамена красяха улиците по целото имъ протежение. Още от 7 часа улиците почнаха да се пълнят с народъ, празнично облеченъ и съ непритворна веселостъ на лице. В 8 часа площада около църквата „Св. Кралъ“, булевард „Дондуков“, ул.“Търговска“ и др.бяха вече буквално натъпкани от народъ. В църквата „Св.Кралъ“ се отслужи молебен, след който многобройния народъ се раздвижи. На чело на шествието беха наредени венците, на брой 78. Учениците и ученичките от отделенията носеха български и руски знамена, а ученичките от гимназиите – китки цветя.
Шествието се спре при паметника, около който при възторжено „ура“ се нареди по определения от Комитета ред. В 10,30 часа почна молебенътъ. После държа речь професоръ Цоневъ. В речта си той изтъкна заслугите на братския руски народъ и Царя-Освободителя за освобождението на България. След полагане на венците шествието на чело с музиката и съ непрестанно „ура“ потегли за паметника на Васил Левски. Той подобно на паметника на „Царя Освободителя“ бе обсипан с цветя. От тук шествието се отправи къмъ руското агентство. Музиката свиреше „Боже Царя храни“, а народътъ непрестанно цепеше въздуха с възторжените си „ура“. Членовете на Комитета бяха поканени въ агентството, където имъ било поднесено по чаша шампанско. След това множеството се отправи за двореца. Пред двореца знамената се поклониха и множеството се спре. На един от прозорците се показа Престолонаследника княз Борис. Той бе посрещнат от могъщи „ура“. На това той отговори съ „Да живее България!“ Нови оглушителни „ура“. Музиката засвири „Шуми Марица“.
Следобед свиреха военни музики пред паметника Царь-Освободетель и в градската градина. Вечерта въ Военния клубъ се даде банкет на опълченците, а по-късно се даде тържествено представление в Народния театъръ”.
Уважаеми читатели,
Отмина националният празник 3-ти март, а с него и 143-годишнината от възкресението на България за държавен и обществен живот. Доколкото са дни занапред обаче, и додето имаме сили, ние, в „Нова Зора“, няма да се уморим да защитаваме правдата за нравствения подвиг на братския руски народ, осъществил Великия ден за Освобождението на България.
Благодарение на старанието на акад. Иван Нюхновски, през 2019 г. излезе от печат в издателство „Захарий Стоянов“ сборникът „3-ти март, празникът на Освобождението“, който съдържа всички публикации по страниците на 20 български вестника в периода 1885-1944 г. Тези безценни свидетелства показват нагледно, че според всички български партии, политици, генерали и религиозни дейци (Константин Величков, Иван Гешов, Александър Стамболийски, Андрей Ляпчев, Александър Цанков, генерал Луков, Богдан Филов и др.), без разлика в идейните им убеждения, именно датата 3-ти март 1878 г., когато е подписан предварителния Санстефански договор, е точната дата, „от която започва реално най-величествената трансформация в живота на българския народ от 5-вековното иго към свобода и независимост. Тези свидетелства показват най-категорично, че когато си истински български патриот, никакви идейни съображения и политическа конюнктура не са в състояние да изкривят чувството ти за чест и признателност, защото освен България, ти, над всичко, наравно с нея, поставяш и истината. Така са постъпвали достойните синове на Отечеството през всичките години, от 1878 до 1989 г. Техният нравствен пример е най-неопровержимото доказателство за неуязвимостта на непреходните истини в живота на българския народ. И че пренаписването на историята, с което са се захванали в наши дни, соросоиди и русофоби, е работа небъдна. „Не се гаси туй що не гасне“.
А към отрицателите на Санстефанския договор, към хулителите на великата и безкористна самопожертвователност на руския човек, неговият нравствен подвиг за освобождението на брата роб, бихме повторили култовата реплика на един литературен герой: „Жалки, нищожни хора!“.
