Нова Зора

Бъдещите историци със сигурност ще отбележат деня, в който на иначе невъзмутимия министър на външните работи на Русия, Сергей Лавров, му прекипя, и той заяви, че „Европейският съюз се опитва да наложи едностранни ограничения, незаконни ограничения“, и е факт, че „ние, на този етап, все по-често си мислим за него като за ненадежден партньор“.

Хосеп Борел, отговарящ за външната политика на ЕС, по време на своето официално посещение в Москва, трябваше да преглътне тези думи без коментар. Но Лавров, нали джентълмен, и винаги изискан, добави: „Надявам се, че стратегическият анализ, който предстои да се случи все пак ще стъпи на основния интерес на ЕС за отношенията му с неговите съседи и, че настоящите разговори ще допринесат за далече по-конструктивен диалог. Ние сме готови за това.“

Лавров визираше срещата на високо равнище на държавните глави в ЕС през следващия месец, където отново ще се обсъжда Русия и, подчерта, че тя няма никакви илюзии относно поведението на „ненадеждните партньори“, които би следвало да се държат като възрастни.

И все пак може да се намери във встъпителното слово на Сергей Лавров, по време на срещата му с Борел, нещо изключително интригуващо: „Основният проблем, заяви той, с който всички ние се сблъскваме, това е отсъствието на нормалност в отношенията между Русия и Европейския съюз – двата най-големи играчи в Евразийското пространство. Това прави ситуацията нестабилна, което недопринася полза никому“.

Сега нека запомним: „Двамата най-големи играчи в евразийското пространство“. Към този израз ще се върнем малко по-късно.

В този си вид ЕС изглежда пристрастно отдаден на идеята за влошаването на тази „нездравословна ситуация“. Ръководителят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен много бързо развали заиграването на Брюксел с ваксината. По същество тя изпрати Жозеп Борел в Москва, за да поиска лицензионни права за европейските фирми да произвеждат ваксината „Спутник V“, която се очаква да бъде одобрена от органите на ЕС. Но все пак еврократите предпочетоха да се занимават с всевъзможни истерии, с пропагандните лудости на НАТО и на осъдения измамник Навални – руският Гуайдо.

Междувременно, от другата страна на Атлантика,  шефът на Стратегическото командване на САЩ „STRATCOM“, адмирал Чарлз Ричард, говорейки за идеята за стратегическо възпиране, някак небрежно изтърва фразата, че: „Има реална възможност регионалната криза с Русия или с Китай, бързо да прерасне в конфликт, включващ ядрени оръжия, ако в един момент те решат, че губят конвенционалната война и, че това би застрашило режима или държавата.“ По този начин вината за предстоящата и всъщност последна война в света вече се прехвърля върху „дестабилизиращото“ поведение на Русия и Китай. Внушава се, че те ще загубят и поради това, в пристъп на ярост, ще прибягнат до ядрено оръжие. Така Пентагонът се превръща елегантно в жертва; в края на краищата, както би казал мистър Стратегическо командване, ние не сме „затънали в Студената война“. Плановиците на „STRATCOM“ могат да направят и нещо по-лошо ако бяха прочели страхотиите на воения анализатор Андрей Мартиянов*, който от години вече твърди, че днес, новата хиперзвукова парадигма променя характера на войната, а не ядрените оръжия.

След една задълбочена дискусия Мартиянов обобщи: „В момента САЩ просто нямат добри възможности. Нито една. И за това по-малко лошият вариант е да разговарят с руснаци, при това не от позицията на геополитическите им глупости и мокри съновидения, че могат по някакъв начин да убедят Русия да „изостави“ Китай. САЩ нямат просто какво да предложат на Русия, за да направи това.“ В края на краищата обаче, „руснаци и американци, може да уредят мирно и мъдро хегемонистичните глупости помежду си, а след това да убедят Китай да седне с тях и, най-накрая, както навремето Голямата тройка, заедно да решат как ще управляват света.“ – пише авторът и заключава: „Това е всъщност и единствената за САЩ възможност да съхранят своята актуалност в новия свят.”

Отпечатъкът на златната орда

Колкото и да е незначителен шанса Европейският съюз да се вземе в ръце, в тази „нездравословна ситуация“ с Русия, няма доказателства, че твърденията на Мартиянов биха били тема за размисъл на американската „дълбока държава“**.

Пътят напред изглежда неизменен: вечни санкции; непрестанна натовска заплаха за руските граници; все по-плътно обкръжение от враждебни на Русия държави; постоянна намеса на САЩ в руските вътрешни работи. И всичко това в комплект с армията от „петата колона“, както и непрестанна и все по-мащабна информационна война.

Както вече бе отбелязано, Лавров даде ясно да се разбере, че Москва друго и не очаква. Само дето фактите в този смисъл ще продължават да се натрупват. А иначе, „Северен поток“, все едно, ще бъде завършен – с или без санкции и ще доставя така необходимия природен газ на Германия и Европейския съюз; Осъденият измамник Алексей Навални, който има не повече от 1% реална популярност в Русия, ще си остане в затвора. Гражданите на целия Европейски съюз ще получат ваксината „Спутник V“, а стратегическото партньорство Русия-Китай ще продължи да укрепва.

За да осъзнаем как се достигна до този нечестив русофобски бардак най-важната „пътна карта“ ни се предоставя от руският консерватизъм. Става въпрос за ново, вълнуващо изследване на политическата философия от Глен Дизен, доцент в университета на Югоизточна Норвегия и преподавател във Висшето училище по икономика в Москва, един от най-уважаваните мои събеседници в руската столица.

Дизен се е съсредоточил върху най-важното: географията, топографията и историята на Русия, която е огромна сухоземна сила, без необходимия достатъчен излаз на море. „Географията, твърди Дизен, обуславя основите на консервативната политика, дефинирана от автокрацията, двусмислената и сложна концепция за национализъм и трайната роля на Православната църква“ – нещо, което обуславя съпротивата срещу „радикалния секуларизъм“.

„От решаващо значение е, пише Дизен, винаги да се помни, че Русия няма естествено защитими граници. Тя е била нападана и окупирана от шведи, поляци, литовци, от монголската „Златна орда“, от кримските татари и от Наполеон. Да не говорим за безмерно кървавата нацистка инвазия. Така че, с една дума, всичко свързано със „сигурността“ на руски е „безопасност“. Това е отрицание, тъй като „без“ си е „без“, а „опасност“ – „опасност“.

Сложният уникален исторически образ на Русия винаги е създавал сериозни проблеми. Да, Русия и Византийската империя са били в тясна връзка. Но ако Русия „претендира за прехвърляне на имперската власт от Константинопол, то тя първо би трябвало да го завладее“. А да се претендира за наследник и за наследство на монголо-татарската „Златна орда“, това би довело Русия до статута само на азиатска сила. По пътя на модернизацията на Русия монголското нашествие провокира не само географски разкол. То оставя своя отпечатък и върху политиката: „Автокрацията става необходимост, следвайки монголското наследство и утвърждаването на Русия като евразийска империя, с обширна и слабо свързана географска шир.“ - утвърждава Дизен.

Един колосален Изтоко-Запад

Срещата на Изтока със Запада – това е Русия. И Дизен ни напомня как Николай Бердяев, един от водещите консерватори на 20 век, още през 1947 г. направо е заковал тази истина: „Непоследователността и сложността на руската душа навярно се дължат на обстоятелството, че в Русия се блъскат и си влияят един на друг два потока от световната история – Източен и Западен. Русия като интегрална част от света е един колосален Източен Запад. Транссибирската железопътна линия, която бе построена да укрепи вътрешното съединение на руската империя и да проектира нейната мощ в Азия, се превърна в основния фактор, който промени правилата в играта: С разширяване на руските поселения на изток, Русия все повече обновяваше остарелите пътища, които по-рано свързваха и контролираха Евразия“.

Интересно е да се проследи как самото развитие на руската икономика потвърждава теорията на Халфорд Макиндер за Хартленда, според която, за да се осъществи контрол над света е необходимо преди всичко контрол над евразийският суперконтинент. Това което ужасява Макиндер е, че руските железници, свързващи Евразия, ще подкопаят цялата структура на Великобритания като морска империя.

Дизен показва също как евразийството, което възниква през 20-те години сред руските емигрантски среди, като отговор на събитията през 1917 г., обуславя еволюцията на руския консерватизъм. По ред причини евразийството никога не успя да се превърне в единно политическо движение. Неговата основна същност е представата, че Русия никога не е била просто източноевропейска държава. След монголското нашествие от 13 век, и особено след руското завладяване през 16 век на татарските ханства, историята и географията на Русия стават невъзможни да бъдат само европейски. Бъдещето ще налага все по-балансиран подход и ангажираност с Азия.

Никой преди Фьодор Достоевски, през 1881 г., така блестящо не е формулирал това: „Руснаците са толкова азиатци, колкото и европейци. Грешката на нашата политика през последните два века беше да накараме хората в Европа да повярват, че сме истински европейци.“ (...) „Ние служихме на Европа твърде добре, взехме твърде голяма роля в нейните вътрешни кавги  (...) покланяхме се като роби пред европейците и придобихме единствено омразата и презрението им. Време е да обърнем гръб на неблагодарна Европа. Нашето бъдеще е в Азия.“, заключава Достоевски.

Лев Гумильов, който  се превърна може би в голямата звезда на новото поколение евразийци, прогласи, че Русия е основана в една естествена коалиция от славяни, монголи и турки. Неговата книга „Дрвната Рус и Великата степ“, публикувана едва през 1989 г., оказа огромно влияние в Русия след разпадането на СССР. В това се убедих лично от моите руски домакини, когато през зимата на 1992 г. пристигнах в Москва с влак по Транссибирската магистрала.

Както пише Дизен, Гумильов предлага път извън рамките на европейския национализъм и утопичния интернационализъм. В Казахстан на негово име е създаден университет, а Путин посочи Гумильов като „Великият евразиец на нашето време“. Дизен ни напомня, че дори Джордж Кенан, още през 1994 г. признава като спасителна консервативната борба на „тази трагично пострадала и духовно ранена страна“.

През 2005 г., Путин беше много по-остър. Той нарече разпадането на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на века, която за руския народ бе истинска драма“. „Старите идеали бяха унищожени. Много институции бяха разформировани или просто набързо реформирани, притежавайки неограничен контрол върху информационните потоци, групите олигарси обслужваха изключително собствените си корпоративни интереси. Масовата бедност започна да се възприема едва ли не като норма. И всичко това се случи на фона на най-тежката икономическа рецесия, нестабилни финанси и парализа в социалната сфера“, изтъкна в своята реч Владимир Путин.

Прилагане на „суверената демокрация“

И така, стигаме до главния европейски въпрос. През 90-те години, водена от атлантици, руската външна политика беше фокусирана върху Голяма Европа, концепция, основана на Общия европейски дом на Горбачов. И все пак Европа след Студената война се оформи под знака на непрекъснатото разширяване на НАТО, на раждането и разширяването на Европейския съюз.***

Дизен много точно обобщава истината за онова, което се случва: „Нова либерална Европа“, е приемник и продължител на британско-американската гледна точка за господството на морските държави, които според Макиндер трябва да държат руско-германските отношения на най-ниско равнище, за да бъде изключена всяка възможност за съвпадение на интересите им.“

Не случайно Путин бе превърнат в главно плашило и дори в „нов Хитлер“.  Путин решително отхвърли отредената роля на Русия да бъде покорен ученик на западната цивилизация и нейната неолиберална хегемония. Гъвкав политик, той още през 2005 г. подчерта: „Преди всичко Русия е била, е и ще бъде крупна европейска държава“. Той се стреми да отстрани либерализма от властта, за да отхвърли либералната хегемония. Путин твърди, че единен демократичен модел е невъзможен. В крайна сметка, на това, което се оформи в Русия бе дадено името „суверенна демокрация“. Демокрацията обаче без суверенитет е невъзможна и поради тази причина Русия отхвърля западното наставничество, което се опитва да я надзирава и направлява.

Дизен подчертава, че някои от левите евразийски характеристики на радикалния СССР, могат да бъдат пренесени и в т.нар. консервативно евразийство. Той отбелязва също, че Сергей Караганов, когото някои наричат „руският Кисинджър“, определя СССР по време на неговия подем в Азия, като „централен фактор в деколонизацията, който е лишил Запада от възможността да налага волята си над света чрез своята военна сила, нещо, което той е правил от 16 век чак до 1940 г. И това в значителна степен се признава в пространствата на глобалния Юг – от Латинска Америка и Африка до Югоизточна Азия“.

Западният полуостров на Евразия

След Студената война и провала на идеята за Голяма Европа, все по-наситена става атмосферата на историческата неизбежност, заставяща Москва да се заеме със строителството на Голяма Евразия. Логиката в това отношение е желязна: двата геоикономически центъра на Евразия са Европа и Източна Азия. Москва се стреми да ги съедини в икономически план, в суперконтинент. Идеята е Голяма Европа да се присъедини към китайската инициатива „Един пояс, един път“. Тук обаче съществува едно допълнително чисто руско измерение на тази идея: „преход на властта съсредоточена от центровете на тези периферии към центъра на новата регионална конструкция“.

„От гледна точка на консерватизма, подчертава Дизен, политическата икономия на Голяма Евразия, ще позволи на Русия да преодолее своята икономическа зависимост от Запада и да поеме по свой органичен руски път на модернизация“.

Става дума за развитие на стратегически отрасли, на транспортни коридори, на инфраструктурни проекти и финансови инструменти, свързващи Европейска Русия със Сибир и Тихоокеанския регион. И всичко това в новата концепция на индустриалната консервативна политическа икономия.

Стратегическото партньорство на Русия и Китай е особено активно в триадите: стратегически отрасли и техноплощадки, свързващи коридори и финансови инструменти. Това открива дискусия доминирана от категоричния върховен императив: противопоставянето между хардленда и морските държави.

В исторически план Великите евразийски държави са били три: скити, хуни и монголи. Основната причина за тяхното фрагментиране и упадък е, че те не са успели да достигнат морските граници на Евразия и да ги контролират.  Руската империя се явява четвъртата велика евразийска държава, каквато е и нейният приемник – СССР. Основната причина за неговия разпад е във факта, че въпреки своите достижения  и завоевания, и той не съумява да достигне и да контролира морските граници на Евразия.

На това попречиха САЩ, които създадоха своеобразна композиционна сплав от идеите на Макиндер, Махан и Спайкман-Кенан. Американската стратегия стана известна като „механизмът за сдържане Спайкман-Кенан“. Т.е. надзорът над всички т.нар. „водещи направления“ в морската периферия на Евразия, Западна Европа, Източна Азия и Близкия Изток.

Сега ние вече знаем как се разпростира общата стратегия на САЩ по отношение на шелфа, а също и главната причина за включването им  в Първата и Втората световни войни: трябваше с всички възможни средства да се попречи на появяването на Евразийския хегемон.

Що се отнася до САЩ като хегемон, то с необходимото имперско високомерие, най-грубо той бе концептуализиран през 1997 г. в „Голямата шахматна дъска“ на д-р Збигнев Джежински: „Да се предотвратява сговарянето и да се поддържа зависимостта по отношение на сигурността сред васалите; да се държат гъвкаво и защитено подопечните и да не се позволява на варварите да се обединяват“. Сиреч, пак старият добър принцип „Разделяй и владей“,  приложен обаче в условията на системно доминиране.

Тъкмо тази система обаче сега се руши, за голямо съжаление за обикновено заподозрените.

Дизен отбелязва, че в миналото движението на Русия в Азия е довело до това тя да се окаже в „икономическа неизвестност“ и да се лиши от статута си на европейска държава. Но сега, когато центърът на геоикономическата гравитация се премести в Китай и Източна Азия, това е съвършено нова игра.

Денонощната американска демонизация на руско-китайските отношения заедно с „нездравата ситуация“ създавана от дребосъците в Европейския съюз, само способства за сближаването на Русия с Китай и то тъкмо в този момент, когато вековното световно господство на Запада отива към своя край, както убедително доказа това Андре Гундер Франк.

Възможно е Дизен, твърде дипломатично да се надява, че „Отношенията между Русия и Запада в крайна сметка също ще се променят с израстването на Евразия. Стратегията на враждебност на Запада спрямо Русия, е обоснована от представата му, че Русия, тъй като няма накъде да ходи, ще се съгласи да приеме всичко, което Западът предлага под формата на партньорство. Подемът на Изток обаче преобръща из корен отношенията на Москва със Запада и позволява на Русия да диверсифицира своите партньорски отношения“.

Твърде вероятно е да сме близко до мига, когато Русия и Велика Евразия ще представят категоричното си предложение пред Германия: „Участвай или напускай!“ Или заедно ще сме „сърцето на страната“, или ние ще го изградим заедно с Китай, а вие ще бъдете просто свидетели на историята.

Разбира се винаги съществува и една междугалактическа възможност за създаване на ост Берлин-Москва-Пекин. Какво ли всъщност не се е случвало на този свят!

В края на краищата, Дизен е убеден, че „евразийските сухопътни държави ще обединят Европа с другите държави във вътрешната периферия на Евразия. Политическата лоялност постепенно ще стане мярка на всеки, чиито икономически интереси се изместват на Изток, докато Европа постепенно се превръща в Западния полуостров на Евразия“.

Да поговорим на трапезата за това, с полуостровните разносвачи на „нездрава обстановка“.

***СССР действаше последователно при сформирането на социалистическия лагер от държави с единна идеология и политическа насоченост. Той създаде тази общност от държави под флага на СИВ и Варшавския договор, за да се защити от агресията на чуждата му западна идеология, начин на живот и финансово-икономическа система. Нещо, което сега се опитва да прави Европейския съюз. Но ако в социалистическия лагер не беше ярко изразена истерията на агресивността, то ЕС съществува най-вече заради нея самата и само психологическото напрежение, създавано от образа на врага, обединява страните вътре в съюза. Няма ли враг, няма да има и НАТО, тъй като ще отпадне необходимостта от защита и обединяване.

Превод: Минчо МИНЧЕВ