Нова Зора

За България и предстоящата 200-годишнина на Г. С. Раковски

На 2 април 2021 г. се навършват 200 години от рождението на  великия възрожденец, титан на духа и делото Георги Сава Раковски. Съществува възможност, както много подобни годишнини, така и тази да бъде отбелязана формално, тихомълком, каквато е практиката вече три десетилетия. Едва ли ще мине, разбира се, без венец на паметника му, може да се появи и статия някъде, която да припомни житейския му път. Но се опасяваме, че всичко ще е приглушено, без излишна публичност и показност, което означава без самочувствие и гордост! И причината би била, че отдавна сме спрели истински да се вълнуваме от миналото си и да славим  събитията  и  личностите, които ни определят като народ. Тъжното и срамното е, че привикнахме само да ги отбелязваме, календарно да ги маркираме, но забравихме как и какво е да празнуваш с достойнство, с преклонение пред паметта и пред историята.

Двестагодишнината от рождението на Раковски, на една от най-знаковите личности за нашия народ, е абсолютната историческа проверка и оценка  не само за достойнствата на личността и нейната роля в народните дела, но и за здравословния и смислен живот на обществото. Защото, макар и по спирала, колелото на историята се върти и много често обществото и етапите през които то преминава, се оказват далеч под нивото на съзиждащия духовен заряд, на енергията и тласъкът на личността, с които тя е заредила неговата историческа памет.

Българската история и нейните истински личности, по волята и прищевките на световната геополитика, отдавна са завързани на покрустово ложе, от поредния хегемон, който безмилостно я осакатява и деформира. По този повод финансистът, политикът, дипломатът Атанас Буров с горест и с мъка изплаква: „На всеки 40 години България почва от нулата. Бедна, гладна, немощна.“ Днес истината е още по-горестна – България е унизена, обезверена и обезкървена, оглозгана до кокал от свои и чужди!

Според  безпристрасния език на статистиката от 1951 г. до 1974 г. средният ръст на брутния вътрешен продукт за тези 20 години е направо умопомрачителен, в сравнение с днешните реалности цели  9,2%. Така в края на социалистическия период през 1989 г. България е на 28-мо място по индекс на развитие и на едно от първите пет места в света по равнище на образованието. След настъпването на т.нар. преход, предопределил материалния ни и духовен колапс в обществото, еврокомисари и десетки НПО-та на чужда хранилка, ни съветват настойчиво „да не се залисваме много-много по своите национални величия и да не раздухваме неуместни национални чувства“. Камо ли пък да отстояваме споменатите току-що истини. Представители на хегемона и неговите подопечни соросоидни фондации и НПО-та грубо редактират и пресират историческата ни наука, а към днешна дата манипулациите са изключително брутални.

През 2001 г., големият българин, единственият съвременен български класик, Николай Хайтов, чрез своята ярка публицистика, потвърди това: „Свидетел съм на много преврати, на три войни и смяна на три политически системи... Днес, човешките идеали се ограничават в едно единствено изискване – печалбата. Успехът! Имахме национален идеал „ОТЕЧЕСТВО“, който бе заменен с вярност към Партията, а пък той, с още по-новия идеал – Космополитизма, т.е. пълното безродие. Преходът към демократично общество и пазарно стопанство у нас тихомълком се е изродил „в мор, в геноцид, без употреба на бомбени удари“. България е полигон за изпробване на съвършено непознат досега механизъм за претопяване на цял един народ и разграждането му със съдействието на самия този народ и основните му институции, които заработват в един момент по чужда програма, без видимо нарушение на нито един от основните принципи на Конституцията и демокрацията...“

За три десетилетия бе направено и невъзможното да бъдат сринати достиженията на българското образование и култура, да се заличат в младото поколение основни морални и традиционни ценности, едно от които е родолюбието и страстта към знание, които винаги са ни спасявали като народ. Затова днес, 48% от българските ученици са функционално неграмотни, с притъпен интерес към историческото ни минало и не виждат своето бъдеще в родната страна! Учебниците по литература и история, както и останалите, се пишат под диктовката и зоркия поглед на чужди централи в строг телеграфен стил, който отвращава и отблъсква младото поколение. Подобно на телефонните указатели, предложеното там учебно съдържание не е в състояние да остави  никаква интелектуална, емоционална и дори информационна следа в тяхното съзнание, те са просто средство за ампутиране на детската любознателност и духовната им връзка със своите предци.

Поради жестоката цензора и авто-цензура, която съществува у нас, (по свобода на словото България е на 111-то място) малцина са тези, които публично подлагат на обсъждане този въпрос. Но има и такива, като доц. Р. Маринова, учен с богата професионална биография и авторитет, автор на учебници, която в няколко свои интервюта открито с възмущение споделя: „Ние, като учени-историци, сме подложени на небивал политически натиск. Геополитическият ни господар САЩ в момента  и американският естабилишмънт пише учебниците по История на България и налагат в България сталински методи на цензура и не се свени да изрича лъжи. Къде е проблемът? Проблемът за американските НПО фондации е, че подходът, който се стремим да приложим в учебниците, е професионален исторически подход. Но за тях е проблем, че оценката ни не е достатъчно радикална. Те натискат този период да се опише като 100%-ово криминален.“ За нейна чест, в интервюто си тя съвсем не е голословна, а цитира поименно  ангажираните с това отношение лица: журналиста Христо Христов и преподавателката Евгения Келбечева, хора, които успешно диктуват програмите по история, терминологията и политкоректния език и мултикултурните занесии. Всичко това говори за  срамното съглашателство от страна на МОН и министър Красимир Вълчев, спрели вече одобрени учебници. Посоченият случай и цитат се отнасят за социалистическия период от развитието на България до 1989 г. в учебниците за 10 клас, но същото важи напълно и за учебниците представящи цялото ни минало, от палеолита до периода на социализма. Съвсем не е маловажен и фактът, че Новият учебен план, одобрен и влязъл в сила вече от няколко години, наложи злоумишлено „мозаично“ изучаване на историята на България на фона на цялата световна история, и то така, че тя напълно се изгуби, обезличи се и изцяло потъна в нея.  Но нали такава  бе и целта на това „новаторство“. Само в един единствен клас, 10-ти, историята се изучава самостоятелно! След десети клас тя изчезва от българското училище като задължителен предмет. Затова в учебниците има само по 6-7 теми посветени на славното българско  Средновековие и по няколко изречения за хайдутството и освободителната ни борба от османско/турско робство. И никой от управниците не се замисля какво трайно ще запомнят българските деца и ученици за българското минало и съдба, за грандиозния принос на българите в световния цивилизационен принос. Какво ще знаят за българските национални колоси Отца Паисийя, за Епископ Софроний Врачански, за Раковски, Левски, Ботев, Каравелов, Дядо Славейков, Бенковски, Райна Княгиня, за капитан Петко Войвода, за хилядите мъченици и поборници, които подготвиха и осъществиха Чудото на българското Възраждане?! И от  които само двама-трима с по три-четири изречения, се споменават бегло в учебниците ни.

Както някога в следосвобожденска България, така и сега в демократична, по-точно в неоколониална България, въпреки фундаменталните заслуги за Българското Възраждане и възкресение на държавата ни, животът и делото на тези възрожденци, достойни национални първенци,  потъват в забрава. Ако някога тяхната памет бе спасена от забвение, чрез перото на Иван Вазов, Захари Стоянов, Симеон Радев, и те намериха място в нашите български учебници, а учители и български читалища станаха застъпници за истината, то сега това зависи от всички нас, защото заплахата от безпаметството е убийствена за народа ни и за държавата.

Особено показателен и отблъскващ е фактът, че българското правителство за втора поредна година, се опита да осуети официалните чествания на Националния ни празник - 3 март, Освобождението на България от османско иго. И то  на най-сакралното място в българската история – на връх Шипка! Там, където бе прекършена змийската глава на чудовището, което ни държеше в робство и гнет, „в червото адово“ цели пет века!

Не веднъж „Нова Зора“ по различни поводи се е позовавала на думите на Луи Леже – френският писател и учен-славист, член на няколко Академии на науките, който от висотата на своя авторитет честно прогласи истината, отворила очите на света: „Българското Взраждане е едно от чудесата на 19 век!“ Това категорично ни задаължава да изучаваме това Възраждане не като случайно историческо събитие, не като едно от многото други в човешката история, а като към велико достояние с респект и почит. И да не се уморяваме да разнасяме светликът на неговото сияние, с примера и достойнството на предците ни и с човешкия стремеж към Свободата и Достойнството като неизменната същност на българския Дух!

И защото съзнаваме това като длъжност за българска чест и свяст, ние отново и отново се вглеждаме в знаците на провидението и съдбата,и търсим в очите и в житейския път на нашите възрожденци, упованието, че България ще пребъдва, въпреки сатанинските усилия да ни заличат като народ със славно минало и славно бъдеще.

ГЕОРГИ САВА РАКОВСКИ, чиято 200-годишнина ще честваме на 2 април, е една от тези личности, чиято мисъл и дело, вихрена енергия и интелектуална мощ, са вградени в духа и неотменимостта на вярата, че България ще пребъде. „Нова Зора“ някога избра за несменен ориентир в своята мисия неговите пророчески думи: „Любовта към Отечеството, превъзходи сичките световни добрини!“.

Нека бъдем достойни за съхранената в тях велика и спасителна непогрешимост на Георги Сава Раковски, този „на тъмна епоха, син бодър, тревожен“.

Нека неговият пример и несломим дух бъдат ориентира и повелята за всеки, за когото Отечество, Род и Държава остават крепост на българщината.