Нова Зора

Правилно съзнание е това съзнание, което води до правилно мислене. За целта е необходима идеология, която да обяснява на хората кое мислене е правилно. Тъй като  създаването на правилно съзнание не е бърз процес, то е необходимо така да  се формулира съответната правилна идеология, че да бъде валидна за по-дълъг период,  да кажем поне за едно поколение.

Днешната  водеща  идеология  на колективния Запад вече започва да оформя  два антагонистични полюса:  коалиция на т.нар. демократични държави срещу всички „авторитарни държави“, които формално могат да бъдат обединени в „авторитарен блок“.

В оформящия се нов плацдарм на идеологическа, информационна, финансово-икономическа и военна конфронтация,  е сменен и етикетът на най-големия враг на глобалния финансов капитал, националната държава. Тя вече се нарича авторитарна държава!

Обяснението е елементарно. Забелязано е, че за осъществяване на успешна национална политика е необходимо да се провежда дългосрочно планиране, за реализацията на което се изисква политически стабилитет. Последният се осъществява или чрез приемственост на различни правителства, или, в по-типичния случай, чрез появата на качествен политически водач, който успява да задържи властта за по-дълъг период.

Последното позволява да се лепне заклеймяващия етикет "авторитарен": „авторитарен режим“, „авторитарна държава“, „авторитарна политика“ и т.н.

Предимството на епитета "авторитарен" е  неговият всеобхватен спектър и може без проблеми  да се използва например в следните случаи:  Ирак (Садам Хюсеин), Либия (Кадафи), Сирия (Башар Асад), Китай (Си Дзинпин), Русия (Путин), независимо от факта, че съответните държави имат най-различно политическо устройство, менящо се от чиста диктатура (Кадафи, Садам) до демокрации като Русия. Русия е осъществявала например, такава свобода на словото, която е абсолютно недостижима и недопустима по критериите на флагманите на американската интернет демокрация: Facebook, Twitter, и Google.

Каква е изгодата от тази

политическа широкоспектърност

на думата "авторитарен". Тя дава възможност да се обяви за враг на демократичния блок всяка държава, която провежда самостоятелна външна политика, особено икономическа, която политика й дава предимството да се грижи преди всичко за благодентствието на собствения си народ в явен ущърб на интересите на глобалния финансов капитал.  Това е анатема и не може да се толерира дори и в случая, когато обявената за авторитарна държава демонстрира по-големи демократични свободи от тези във страните лидери на демократичния лагер.

Целта на атаката срещу авторитарната държава е да се замени нейното правителство  с друго, което спазва правилата за поведение изработени от флагманите на демократичния лагер, правила по необходимост заменили напълно  т.нар. международно право. След смяната на дадено „авторитарно правителство“ се декларира, че в тази страна е установена демокрация. Най-бързо смяната на  едно авторитарно правителство  може да стане, ако тя не е особена военна сила. Например, веднага след масираното бомбардиране на Ирак Джордж Буш-младши обяви, че  установяването на демокрацията там  е свършен факт (Mission accomplished!) И това още в момента, в който слезе от бойния самолет  и стъпи на палубата на самолетоносача.

Съответно, за враг № 1 на демократичния блок се обявява авторитарната държава с най-голям или даже с по-голям, военен потенциал от този на флагмана на демокрацията. В случая Русия, с Китай на втори план. В тези случаи най-благоразумно се задействат  други оръжия - финансово-икономически (санкции, ограничения), информационно-идеологически, културни, по линията на образованието ... Всичко за идеята.

Технологично най-разработени и сравнително евтини са т.нар. „цветни революции”, които могат да се инициират по различни поводи, особено след избори  успешни за „авторитарното“ правителство. Например, изборите се обявяват за нелегитимни поради фалшификации, които се обявяват за толкова очевидни, че няма нужда от каквито и да са доказателства.  Главното оръжие на „цветните революции” са протестите организирани от т. нар. „гражданско общество”.

Има две интерпретации на понятието гражданско общество. От една страна гражданите на дадена държава определят чрез избори държавната власт, проявявайки своята гражданственот.  От друга, част от същите тези граждани, също така наричани „гражданско общество”,  се организират за сваляне на същата тази власт и против волята на мнозинството избиратели.

Обосновката за позицията на тази група граждани, главно от интелектуалния елит на нацията, е следната: вие, народът, нищо не разбирате, ние, гражданското общество,  сме наясно, разбираме всичко и ще ви кажем какво трябва да правите. По същество лишават народа от гражданска позиция и воля. По същество се прави опит за узурпиране на държавната власт.

По този начин се очертава един

триъгълник на конфлита: власт, народ и гражданско общество.

Много събития в световната история завършват с победа на „гражданското общество“ (при слаба власт, например, чрез разните му там „цветни революции”). Други завършват с безмилостна разправа на властта с гражданското общество, нерядко подкрепянa от народа.

Отношенията в този триъгълник на конфликта позволяват да се види кога става въпрос за национално предателство:

(а)  отвън се финансира каквото и  да е правителство,  удобно за чужда държава, според принципа  "Той е кучи син, но е наш кучи син.";

(б) отвън се финансира  „гражданското общество“, за да  свали правителство неудобно за друга държава. Например: "Ние обичаме и уважаваме руския народ, но не и Путин. Свалете Путин и всичко ще е наред."  Народът никога не се финансира отвън.

От описания триъгълник на конфликта: власт-гражданско общество- народ, веднага следва, че най-стабилното правителство е това, което се грижи най-напред за народа си т.е. става въпрос за т.нар. национална държава. В този случай  „гражданското  общество“ е малобройно, няма особен потенциал, за да свали правителството и държавата е уязвима, главно по класическия военен път. Ето защо националната държава е враг № 1 на  финансовия неолиберален глобализъм. Особено ако е много рисковано да бъде нападана по военен път. Критерий за деня: вижте кого хулят ежечасно глобалните световните демократични медии.

Голямата опасност да се прилага класическа военна сила срещу някои от авторитарните държави, налага най-сериозна разработка на всякакви други оръжия на хибридната война. Чисто икономическите и финансови оръжия по принцип са почти винаги префинени и постоянно усъвършенстващи се. Ето защо най-сериозно внимание трябва да се отделя на информационната война, която освен, че може да се окаже крайно ефективна, е най-вече финансово супер изгодна (става дума само за "трийсет сребърника" за интелектуалната пета колона в съответната авторитарна държава).

От тази гледна точка

борбата за съзнанието на човека заема централно място.

Това е особено очевидно от политическа гледна точка - борба жестока и безкомпромисна, която се води, най-общо казано, на две нива: професионално и потребителско.

Професионалното направление се определя от този, който плаща на професионалите.  При авторитарната държава има една особеност, която може много да усложни работата - наличие на професионали-безсребърници. Става дума за хора, чието съзнание нито се купува, нито се продава, нито се променя. Как се появява и кога се появява такова съзнание, си остава чиста мистерия и по тази причина то е постоянен и голям проблем за атакуващата страна.

От чисто технологична гледна точка  на Демократическия блок, най-изгодна е комбинацията от

продажно гражданското общество  и необразовано мнозинство.

Продажността има два аспекта:

Първо, „гражданското общество“ действа против интересите на мнозинството граждани на страната, т.е. "продава" интересите им.

Второ, то приема финансиране от чужбина, от държавни или частни организации, главно НПО-та, като продава услугите си на чужди държави.

Необразовано мнозинство се осъществява  най-ефективно ако в  първите редици на „гражданското общество“ се включи интелигенцията, отговорна за образованието и културата в дадена държава.  Пример за опропастяване на образованието по тази линия са България и в голяма степен Русия, с практически пълния контрол по линия на държавния апарат. Фактът, че България се води член на Демократическия блок, а Русия не, само показва, че необразования електорат е универсално желан и  винаги желан, от политическа гледна точка.

Чисто технологично оттук веднага следва, че най-голям враг, от политическа гледна точка, е мислещият човек.  По принцип, той може да се манипулира само чрез заплащане, но това е нереализуемо при голям брой мислещи хора. Т.е. образованите индивиди трябва да са достатъчно малко  на брой като най-опасни са тези от образованите, които не се продават.

Все пак образованието трябва да осигурява един чисто технически минимум за поддържане на живота в дадена държава  (производство, здравеопазване, армия),  поне на ниво поддържане на закупено оборудване в чисто инженерен аспект. Т.е. става дума за приложно инженерно образование, а не за иновационно. Последното е прерогатив само на някои водещи държави от Демократическия блок. Образованието във всички останали сфери, се налага да бъде поставено под идеологически контрол с цел "правилно" мислене.  А "правилното" мислене се засуква още с майчиното мляко. Това по последни изследвания, например,  е необходимо бебета  в яслите  да се подлагат на обучение чрез „правилни” антирасистки играчки (за справка:  Anti-Racist Starter Kit for Babies and Toddlers)

Главната цел, значи, е още от млечните години да се изгради у децата

ресистентност към  неправилното  мислене.

В духа на  нашите глобално-вирусни времена  може да се каже, че става дума,  ни повече, ни по-малко,  за ваксиниране на съзнанието.

Гореспоменатата битка за съзнанието  на  обществото има два аспекта. Единият е  опапазване на правилното съзнание  на "нашите", което, по аналогия, изисква  периодично "ваксиниране" срещу  заразяване с "вируси". Вторият е лабораторно създаване на  "наши вируси" за заразяване на съзнанието на "другите".  Създаването на  "наши" идеологически вируси и ваксини срещу "чужди" такива,  е точно работата на супер-професионалите, почти изключително  хуманитаристи, и  от двете страни на барикадата. Приложната работа се върши чрез медиите, образованието, културата и социалните интернет пларформи, според  най-строго разработени демократични канони, които, разбира се, не подлежат на дискусия.

Критерий за добре свършена работа в това направление е следният: практическа липса на цензура поради факта, че няма другомислещи, което, следователно,  е и доказателство за осъществяване на най-висша форма на демокрация.

Както всяка постановка и тази си има слабите страни. Едната вече споменахме - това е неизкоренимото наличие на идеалисти-безсребърници, чието съзнание не се атакува нито от вируси, нито от ваксини.  Другата слаба страна е асимптотично противоположната - има флуктуиращи съзнания, които се менят с лекота даже и без вируси, и без ваксини. Най-чисти представители на този вид флуктуиращи съзнания могат да се намерят сред политиците и журналистите. Не случайно и до днес не може да се отговори на въпроса коя е най-древната професия: на политика, на журналиста или на....