Нова Зора

И ни настигна онзи леден мрак –

без светлинка, без огън, без пъртина.

И вкочанен от студ, светът застина

в сърцето на рождественския сняг...

Потропахме в селцето край Вологда

и някаква приведена жена

отвори и се спусна с вик: „Володя!“ –

навярно припознала в мен сина...

След малко чаят задимя и кротко

усещах как ме гледа и мълчи,

а на стената с моите очи

се смееше от снимката Володка...

Снегът се вие вън на колело,

син скреж смразените дървета сипят,

а майките се сепват и изхлипват,

открили с пръсти празното легло.

И пак отварят дървения скрин,

с надежди хранят своя бог всеяден,

костюми овехтели сънно гладят,

пелмени готвят още за един...

Но четвърт век – пробита от треви,

отлята в бронз, изсечена от камък –

една окървавена дума: „Мамо!“

към глухите им стаички върви.

Вологда, 1970