Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 29 (27 юли 2021) ВАПЦАРОВ - ВЕЛИК ДУХОВЕН ОРИЕНТИР НА ЕПОХАТА

ВАПЦАРОВ - ВЕЛИК ДУХОВЕН ОРИЕНТИР НА ЕПОХАТА

Е-поща Печат PDF

На 23 юли т.г.от 10.00 ч., се проведе възпоменателен митинг-поклонение пред Мемориала „Гарнизонно стрелбище“, организиран от Градския съвет на БСП, от Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и Българския антифашистки съюз. На тази дата, преди 79 години, са екзекутирани активните участници в антифашистката борба – поетът Никола Вапцаров и неговите другари Антон Попов, Антон Иванов, Атанас Романов, Петър Богданов и Георги Минчев.

В митинга взеха участие: Корнелия Нинова - председател на НС на БСП; Калоян Паргов – председател на ГС на БСП; Снежана Тодорова – председател на СБЖ; Евгений Белий – председател на БАС-София, много народни представители от ПГ „БСП за България“, общински съветници, писатели, историци и родственици на загиналите. Сред множеството бяха и знакови фигури от обществено-политическия живот като г-жа Станка Шопова – председател на Фондация „Устойчиво развитие за България“; Александър Паунов – председател на Комунистическа партия на България; представители на различни випуски от ВВМУ „Никола Йонков Вапцаров“ – Варна.

От името на СБП слово произнесе Минчо Минчев, което поместваме отделно.

Всички участници поднесоха цветя на признателност на лобното място на поета и неговите другари.

По-късно през деня, от 17,30 ч., пред паметника на Никола Вапцаров, дело на Никола Шмиргела, в градинката зад Националната художествена галерия, се проведе традиционното литературно четене в памет на поета Никола Вапцаров. Председателят на СБП Боян Ангелов откри литературното четене със слово и свое стихотворение. От името на СБЖ за поета и неговото творчество говори Снежана Тодорова – председател на СБЖ.

В литературното четене взеха участие поетите: Иван Гранитски, Иван Есенски, Атанас Звездинов, Петър Андасаров, Трендафил Василев, Николай Шопов, Генади Велчев, Венко Евтимов, Ивайло Диманов, Мая Вапцарова, Нико Стоянов. Тамара Такова прочете откас от поема на Лъчезар Еленков, посветена на Вапцаров.


Всяка свобода има своята Голгота. Всяка свобода

„има своя връх свещен,

който трябва да бъде докрай защитен.“


И мъчениците на българската свобода, в бели ризи и развят от вятъра перчем, са запявали под черни бесила и са огласяли с „ура“ окървавени окопи и върхове. И тиранът потръпвал, когато смислял какви са тези глави, които презират своите рамене и са готови „в юнашка кръв да го удавят и пак да се освободят!“

„Как сладко е да се умре за Отечеството!“  - възкликва току пред лицето на смъртта, под клупа на бесилото в Горна Оряховица, Георги Измирлиев-Македончето. И тръгва страшното ехо на неговите думи, за да станат те бойна парола на българската свобода, по нейния огнен път от Козлодуй до Околчица; от славния път на Шипка до Новото гробище на Сливница; от редутите на Одрин до сияйното слънце на подвига при Дойран, Каймакчалан и Завоя на Черна – навсякъде, където тя е призвана да посреща „На нож“ всеки враг и всяка неправда.

Но в България изгарят селата  и усойно запяват бесилки. И над бездни надвесени, и под пламнало родно небе, поетите питат: къде е народът, къде е земята бунтовница? И защо в „отровната смрад на живота децата ни мрат, със жадни за слънце очи?!“

И начева борба, безмилостна и жестока. И надвесва черно крило над Родината бездарието, наречено фашизъм. „И става толкоз трудно, че да дишаш, едва ли би могъл със пълна гръд.“

Тук, в тунела на Гарнизонното стрелбище, стърчи като километричен знак един стълб на българския път към свободата. Той отмерва 1942 години след Разпятието на Христа! Тук, на този стълб, „с Кръста равен“, е завързан на 23 юли Поетът на вярата - Никола Вапцаров, който с дързостта на обречен бе обявил пред света, че носи в сърцето си младо „тревожното знаме на вечния устрем / на всички без покрив и хляб!“ На всички, на които „в гърдите опрян е за стрелба, на времето барутно пистолета“, на всички, на които „гърдите им са пълни с дим, а дробовете със каверни!“

Поет на непримиримата убеденост и неминуемата победа над „скапания и озлобен живот“, огняроинтелигентът Никола Вапцаров знаеше своето място в редиците на борбата и прозря, че „честно ще умре като работник в боя ни за хляб и свобода.“

Само една мащабна личност, само един истински поет като него, дълбоко убеден в своята правота, може да откаже помилване, току пред дулата на екзекуторския взвод, ако това помилване не се отнася и до всички негови другари.

След протяжната, тъжна венчавка на Антон Попов с Росица Манолова; след последните заръки в предсмъртните им писма, припрян и последен звънец, удрят пушките. И падат, ведно с Никола Вапцаров - Антон Попов, Антон Иванов, Георги Минчев, Петър Богданов, Атанас Романов... И ако се взрем в дълбоките корени на тази „кървава ретроградност“, изобразена к неповторима художествена правда на Вапцаровата поезия, ще видим как Поетът, възправен срещу „дивия, объркан свят“, осъзнава като исторически дълг своето пряко участие в борбата срещу фашизма. И тъкмо за тази своя убеденост той бе разстрелян от тогавашните властници като най-опасен техен враг. Неговата непростима вина се оказа прозрението му, че зад всички привидности и маскировки, бе вникнал в самата зверска същност на силата, която бе отнела и предстоеше да отнеме живота на хиляди достойни синове на България и на милиони други по света.

Врагът бе разбрал, че в стиховете на Вапцаров с непреходна сила са обозначени всички демонични заплахи към бъдещето, към отделния човек и към неговия смислен национален живот. Че той бе осмислил фашизма като всевластие и разгул на бруталния натиск за заличаване на индивидуалното човешко съзнание и целенасоченото разрушаване на неговите нравствени устои.

След двете национални катастрофи през 1913 и 1918 г., както и след последвалите трагични събития през юни и септември на 1923 и април 1925 г., управниците на България претендират, както и днес го правят, за правото да упражняват властта, вечно и безсменно, въпреки разрухата, въпреки злините, които са причинили на българския народ. От едната страна тогава, заставаха хората на обрулена и ограбена вдовишка България, от другата – тогавашните думбази, тиловаци и много по-маломерните, с награбеното народно имане олигарси, отколкото днешните. И трябваше идея, която можеше да придаде някаква привидна макар правдивост на лъжите. Трябваха и халтури, и изкуства, които да отвличат погледа от  общата деморализация, с която се осъществяваше подмяната на народната свяст, на честта и достойнството на българина. И едновременно с това се подготвяше марша на необявеното настъпление срещу инстинктите на българския градивен ум и неговата воля за съзидание.

Целият този план и днес ужасява, защото за съжаление, той се осъществява пред очите ни. И стават все повече хората, които отпускат в отчаяние ръце пред „неминуемата и окончателна, както им се внушава, „победа на демократичните свободи и безпредела на правата на свободната любов и свободната воля“. И тогава, както и днес, те имат за цел превръщането на живота на нацията в клоака, в обиталище на безнаказани грабители, предатели, корупционери, интелектуални убийци и перверзни типове. И това бе само един от етапите по пътя на превръщането на народа в тълпа, в лесно управляема безволева маса.

За тази, все още трудно постижима цел, интелектуалните сили на домораслия ни фашизъм бяха твърде немощни. И тогава, и днес, обаче, учената посредственост и безродното колежанство, бяха косвеният съюзник и правилният инструментариум, с който си служеше политическото мракобесие. И за всекиго, чийто дух бе източник на свяст  и светлина, бе приготвен етикет, подобен на еврейската звезда, с която фашистите дамгосваха хората, обозначавани като неблагонадеждни. И не само Вапцаров, хиляди бяха онези, които разбираха, че срещу тази конкретна историческа злина трябва да се воюва, осъзнато и неотклонно. И те воюваха със слово и оръжие. Воюваха срещу политическото мракобесие и срещу всичко, което Михаил Ром по-късно изобрази като „Обикновен фашизъм“.

Оказа се обаче, че въпреки побитото над Райхстага победно червено знаме, въпреки непрежалимите жертви, въпреки клеветните порицания, въпреки „репортажите писани с примка на шията“, въпреки предупрежденията да бъдем бдителни, на хора като Юлиус Фучик,  фашизмът се завръща, все по-откровен и нагъл. Още щом се показа на хоризонта яростното „слънце на демокрацията“ в България и изпълзяха като хлебарки скритите духовни маломерници и еничари, за да бъдат спешно наети в осъществяването на  поредният разстрел на Вапцаров - този велик духовен ориентир на една цяла епоха в българското мироздание.

Може много да се разсъждава върху припряността, с която, веднага след своята мерзка победа – „с малко, но завинаги!“, се заеха с разтерзаването на личността, делото и поезията на Вапцаров, които обемаха в едно цялостта на духовните терзания на неговото време и очертаваха образа на една заплаха, брутално посягаща към сърцето, душата и същностния свят на народа.

И поетът с тревога я бе обозначил: „Започнаха със мръсните ръце / да пипат във душата на народа.“

Тази поезия провидя „озъбената свирепа мутра“ на един живот, който зад кипежа на наивни надежди и сини лозунги, щеше вече да бъде новото-старо битие за хората на България. И най-вероятно това ще да е бил и първосигналният инстинкт на гузните и вероломните, които са бързали за третия разстрел на Вапцаров, защото са се страхували да не бъдат изобличени, преди още да довършат своето дело на „нов кърджалия, в нова полуда.“

Така или иначе, делото на всички литературни Херостратовци, безвъзвратно пропадна, защото поетът Никола Вапцаров със своя личностен пример и със своята неповторима поезия, се оказа дълбок и неизтриваем знак, предтеча и знамение в дългата история на България, която е неподвластна на подли и родоотстъпни конюнктури. Неизтриваемият печат на позора обаче остана за всеки негов хулител, който успя само да запише името си във вечната книга на непростимия грях, и то да остане завинаги в черния пантеон на предателството.

„Задълбоченият анализ на Вапцаровата поезия, писа Атанас Лазовски в своята книга „Вапцаров, поетът-праведник“, ни изправя и пред проблемите на религията, и атеизма в българското историческо развитие. Налага ни въпросите за традициите и приемствеността в сферите на моралното съзнание, сблъсква ни със сложните зависимости между нравствените устои и неговата религиозна практика, с общото преплитане и взаимното влияние между религия, морал, социално-политически идеи, естетически представи, правни норми и пр. В годините на левосектанското властване, Вапцаров неотстъпно е защитавал нематериалното наследство на българския народ. Той защитаваше традиционно-положителното в областта на духа, като естествена основа и изходно начало на нашето бъдеще“.

Уважаеми участници в това възпоменателно събитие,

Днес е не по-малко жестоко времето, в което живеем. Небето отново е заредено с взрив и виси над света, виси над сърца и площади. Но не Испания е разпната, а нашето мило Отечество е на мъченическия Кръст. И не Фернандес лежи убит пред стените на Мадрид, а 1 910 000 българи са „изпарени“ през последните 30 години.  И ако сме тук, за да поменем святостта на подвига на Вапцаров и неговите другари; ако сме тук и имаме силата на духа да признаем, че днес българското общество мъждука с една откровено остатъчна национална енергия, и ние напусто се тешим, че все още е жива мотивацията ни да бъдем българи, то нека пред тази подземна Голгота на Българския път на свободата и пред светлата памет на поета-праведник Никола Вапцаров, да стегнем сърцата си пред раззиналата паст на стихиите и времето, и светът да научи от нашия вик,  че имаме воля за живот, воля за държавност и просперитет. Че нашата първа цел е да бъде спрян и отхвърлен този геноциден модел на изтребление на българския народ и той да бъде съхранен като субект на историята. Че втората неотменна задача, която стои пред нас, е да бъде спасена българската държавност и опазена териториалната цялост на Република България. А това означава, че трябва да спасим Отечеството си, чрез силата на възродената българска мощ и проверените от историята съюзи и приятелства.

Знам, а и всички вие знаете, че няма да е лесно.

Философът би казал, дори че е късно!

Поетът би добавил, че сме сираци на вечността!

Нихилистът, че така ни се пада!

Песимистът, че всичко е загубено...

Но ние сме патриоти! И наша е звездата на надеждата!

Тя е незаспиващата сестра на  всички мъже на дълга!

На всички синове на честта!

На всички, които подобно на Вапцаров и неговите другари, дори и в смъртта си навярно стъпваха с левия крак!

На всички, на чиито сили и труд дължим изпепеляващата въздишка на душите си по онази наша Родина, с образ на разцъфнала слънчогледова нива, обърната към ясното слънце на идващия ден, която бездарно изгубихме;

На всички, за които, подобно на капитан Списаревски, България не е просто небе и земя, а името на мъжествена отговорност пред живота и рода, и неотвратим таранен сблъсък с прииждащия враг;

На всички, за които България е вечното и нерушимо мироздание на живите  и мъртвите българи;

И ще бъде неугасимо огнище и дом, и за неродените внуци на нашите внуци!

И такава ще остане

нине и присно и вовеки веков!