Нова Зора

Навръх Илинден, 20 юли, си отиде от този свят един от най-талантливите поети на България - Ивайло Балабанов. Роден на 28 август 1945 г. в село Хухла, Ивайловградско, той израства като значим и неповторим талант, поет чиито стихове знаят и декламират и неизкушени в поезията хора. Автор на десет стихосбирки, последната от които е „Небесен гурбетчия“, Ивайло Балабанов е носител на много награди и отличия, сред които  и орден „Св. св. Кирил и Методий“ - първа степен – за изключителни заслуги в областта на културата и изкуството. Почетен гражданин на Ивайловград, на Кърджали и Свиленград, носител на почетния знак на град Маджарово, поетът Ивайло Балабанов бе може би единственият български творец, който със своето обичано и неповторимо творчество, успя да разчупи и прередактира вкаменената от повторение през вековете максима, че никой не е пророк в собственото си село. Благодарните жители на родното му село Хухла, потомци на българи бежанци-преселници от Мала Азия, го удостоиха приживе с най-високото отличие, което зависеше лично от тях - „Почетен селянин“ на село Хухла.

Поклонението пред тленните останки на Ивайло Балабанов се състоя на 21 юли от 9:00 часа в православния храм “Свето Преображение Господне”, в Ивайловград. Опелото бе извършено от отец Георги. Много хора бяха дошли да се сбогуват с поета - близки, роднини, съселяни, съграждани, официални лица… Дойдоха да го изпратят в последния му път и неговите приятели и почитатели от Хасково, Свиленград, Кърджали, Хухла, Бургас, Толбухин, Варна, София и др. От страна на Съюза на българските писатели, в който поетът членуваше, присъстваха председателят Боян Ангелов, поетите Трендафил Василев, Хубен Стефанов – негов близък приятел, Ели Видева и Иван Бунков. Специално от Варна пристигна и поетесата Елка Няголова. На поклонението дойде и известният краевед Георги Граматиков, дългогодишен директор на музея в Хасково. Имаше представители от Съюза на тракийските дружества в Хасково, от Ротари клуб в Свиленград, журналисти от различни медии и др.

На тръгване от църквата процесията премина мълчаливо през целия град. Когато достигна до сградата на общината, пред нея вече бяха застанали в шпалир всички нейни служители, за да отдадат почит към любимия поет и гражданин на града. Когато множеството премина пред сградата на полицията, дежурните полицаи също излязоха, за да се сбогуват с прочутия си съгражданин. По пътя към гробищния парк хората се смълчаваха и спираха с наведени глави, за да пропуснат процесията. Други излизаха от заведенията, кафенетата и магазините, шофьорите спираха колите си, пътниците слизаха от автобусите и мълчаливо заставаха прави, за последно сбогом с големия български поет, когото някои наричаха “небесният гурбетчия”, други го определяха като „съвременния Вапцаров“, а според художника Владимир Чукич и негови приятели, Ивайло Балабанов, след Иван Вазов, е вторият поет облъхнат от всенародната почит и преклонение.

Когато шествието спря в гробищния парк, прочувствено слово произнесе кметът на общината г-жа Диана Овчарова. Бяха прочетени съболезнователни телеграми. Поднесени бяха венци от името на президента Румен Радев, от Съюза на българските писатели, от Съюза на тракийските дружества в Хасково, от Славянското дружество в Хасково, от община Ивайловград, от кметството в Свиленград, от учителите в Свиленград, от приятели и почитатели, от близки и роднини. Отец Камен Гарена от Кърджали, който бе поискал да говори за последно сбогом, разплакан от вълнение, успя само мълчаливо да постави в ковчега на поета стихосбирката му „Небесен гурбетчия“. Петър Тонев, дългогодишен и много близък приятел на Балабанов, прочете стихотворението „Жълъд“ и постави жълъд в ръката му като изрече на глас обещание, съгласно тяхна стара уговорка: който от двамата си тръгне пръв, другият да прелива гроба му.

Ивайло Балабанов не обичаше светлините на прожекторите. Може би има хора, които дори не са го виждали и, които го познават само по име, но затова пък те са от онези, които не могат никога да сбъркат  стиховете му, защото ги носят в сърцата си.

И макар че в Антология „Зора“ стиховете на поета са присъствали най-често през годините, като израз на нашата болка от трагичната загуба, ще публикуваме две от най-любимите и значими негови творби, за да стоплим сърцата на нашите читатели със спомена за големия поет.

ЖЪЛЪД

Дъбе ле, Йово, зелен и весел,

дъбе ле Йово – Янин дъб...

Кажеш България – чуеш песен:

тръгнеш след песен – намериш скръб.

Яна във черно. Рожен във бяло,

Арда от бряг до бряг – в кръв.

Жълъд се рони и ослепяло

гледа Балкана към Рожен връх.

Хубава Яна – жълъд отнесен,

хвърлен във огън, заровен в мраз...

Рожен запее нейната песен,

Балканът отпее с Йовов глас.

Пита-разпитва къде е Яна.

Яна си има девет души.

Осем хариза за ятагана,

а във деветата жълъд заши.

Скришно и тайно петстотин зими

расна-порасна жълъдът в дъб.

Корени пусна – Йовово име.

Листи разлисти – Янина скръб.

С девет души е, зелен и вечен,

жълъдът, който кълни във нас,

щом Рожен пее Янина песен,

а пък Балканът – с Йовов глас.

ВЪПРОС ЗА ЛЕВСКИ

Свободен е народът и от душа те слави.

Защо му трябваш още! Защо не те забрави?

Защо, съзре ли гарван, си мисли за бесило,

защо си му икона, защо си му светило?

Защо ти пали свещи, плете за теб венец,

нарича те месия, надежда и светец

и тайничко поглежда към небосвода стар –

дали по пътя Млечен не слиза въглищар,

дали луната – тази българска луна,

е още ясен месец, дали не е с чалма?

Свободен е народът, свободно вика: „Го-о-л!“,

но хляб, ако си купи, назаем търси сол.

След толкова години все същата съдба:

мизерия, залъгана с коматче свобода.

Животът озверява! Отечеството гине.

През още колко мъки ще трябва да премине

Народът? Той не иска република-менте.

От новото се плаши, но старото не ще;

не ще да е прислужник в световния вертеп;

не вярва вече в никой, очаква само теб.

Затуй се взира още във небосвода стар –

дали по пътя Млечен не слиза въглищар...

Той дваж те поменува, а благославя триж;

Апостоле, къде си? Дано се преродиш!