Уважаеми читатели,
Драги членове и симпатизанти на ПП „Нова Зора“,
Най-важното, което имам да ви кажа, е че следващият брой на вестника ще излезе на 7 септември, вторник. Но това не е всичко. Тъкмо затова се надявам да дочетете докрая този текст. Допускам, че няма да ви бъде безинтересно, пък и аз ще имам основание да смятам, че съм с чиста съвест пред вас, хилядите интелигентни и честни хора, които и без да познавам по лице, знам че ви има, и че главно заради вас и заради Отечеството, вече дълги години, ведно с моите другари и автори, водим своята „война на Мърфи“.
За 31 пълни календарни години вестник „Зора“ до 1996 г. и вестник „Нова Зора“, до днес, издържаха, образно казано, проверката на времето. За да не бъде голословно това мое твърдение, съвсем телеграфно бих припомнил не само съдебните баталии по отнемането и връщането на търговската марка на мечтания преди и създаден от мен след 1989 г. в. „Зора“, не само заплахите от „сините талибански времена“ към разпространителските фирми, които го предлагаха; не само обръщането, за по-демократично, на сергиите, които все пак имаха смелостта да продават вестника... Както е казал поетът днес „това е минало, неважно.“ Важно е обаче друго. Вече повече от десетилетие и половина откакто вестникът, който вие обичате, не е в състояние да изпълни докрай предназначението, за което е създаден. Лично за мен като негов издател и главен редактор, е въпрос на дълг и чест да бъде все така отрезвяващия акорд в безумния хаос от антинационални политики и действия, в които е потопено Отечеството ни.
Умишлената целенасоченост и последователност на санкционната обсада на изданието „Нова Зора“ няма, обаче, нищо общо с либералните мантри за „свободната вездесъща ръка на пазара“, в която „качеството на предлагания продукт е единствено важният фактор“.
Не е така. И макар че всички го знаете, или поне се досещате за смисъла на тази либерална мантра, ще продължа още малко нататък, за да се види какво е положението към днешна дата. Всъщност, то не се е променяло, поне от десетилетие и половина, та дори и две. Промените са всъщност само структуроопределящи, което означава, че този период се характеризира с безспорния факт за все по-трудното намиране на в. „Нова Зора“ в свободна продажба. Може да обикаляте будки, сергии и магазини, може и без дъх дори да останете в неговото издирване – все едно, напоследък ако го откриеш, е равносилно да те удари гръм или да спечелиш шестица от тотото. Казано на езика на търговците на вестникарска продукция: „географията на неговото разпространение не е функция на търсенето, нито на качеството на продукта“.
Слагам цялото изречение в кавички, тъй като тези думи са на бивш собственик на разпространителска фирма, сега вече работник в частния монопол „Национална дистрибуция“, и в тях се побира цялата истина за неудобството, което изпитват хиляди патриоти и интелигентни хора в желанието си да се снабдят с поредния брой на „Нова Зора“.
Малцина са тези, които знаят или поне се замислят колко отговорно и скрупульозно е наблюдаван и охраняван този пазар. И защо бяха изкупени всички по-малки и независими разпространителски фирми? И каква е тук ролята на „Министерството на истината“, което, уви, съвсем не е само потресаващ образ от романа на Джорж Оруел „1984“.
По обясними причини по-нататък ще съм принуден да не излагам фактите в прав текст, не защото се страхувам и не, защото те не са истина, а защото могат да станат поводът, при който ситуацията с „Нова Зора“ да се промени съвсем не в наша полза.
И така, както вече споменах по-горе, фирма „Национална дистрибуция“ е днес монополист на пазара. В нейния разширен от преяждане търбух, са натъпкани стотиците фирми и фирмички, които бяха изкупени със замах и решимост, за да бъде представена и наложена на сергиите и будките „правилната“ продукция. За неправилните издания се предоставяше тесния коридор на „хем го има, хем го няма“. Заради това, надниквайки в споменатаа „география на разпространението“, човек на мое място може напълно да се отчае: не в градове и градчета, в цели общини и области отсъства не само като наличност, но вече и като спомен дори, вестник „Нова Зора“! Но това са т.нар. „превантивни санитарни мерки“. Аз пиша за „Нова Зора“, но същото се отнася и за други издания с „характер“, зад които не стоят банковият интернационал и „правющий синклит“ на топ политически олигарси и менаджери, които всъщност са рекламодателите, сиреч „кръводарителите“ на „правилните“ издания. И които внимават да не би суверенът да се досети защо му предлагат само онова, което го приспива, унася и в крайна сметка, го води до интелектуално и социално изключване!
Някой би възразил, че има закони в България; че конкуренцията е водещ принцип в пазарното общество; че за нея бдят Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) – като държавен орган, а също и Европейската комисия по конкуренцията, която отговаря за политиките на Европейската комисия в това отношение. Така е. Има ги. И отговарят. Но народът може би заради горчивия си опит, не случайно е казал: „Бог високо, Цар далеко!“
Някой да е чул КЗК да се е произнесла по такъв един казус като описания? Нещо повече – тя дори не е сезирвана, защото никой не си и помисля дори да го направи. Който се реши на това, просто изчезва от пазара и после може да се оплакваш ако искаш на арменския поп. Този израз, според поп Минчо Кънчев, е пренесен от Диарбекирските тъмници, където борците за национални правдини като него, са имали единственото право да се оплакват от турските безчинства на местния християнски свещеник, от когото нищо не зависело.
Веднъж с пламнали очи при мен пристигна човек – солиден, решителен и най-важното – честен. „Намерихме им, казва, цаката! Ще си създадем собствена разпространителска мрежа!“ Смаях се. Как да му обясня, че за това най-напред са нужни пари, много пари! Някои им казват „ресурс“. Но ако дори и да ги имаш, трябва да получиш и едно „добро“ от политическите власти, които управляват общините и областите, в чиито ръце е правото да ти отредят, ако пожелаят, място за сергии или сергийка поне. И ако по някакво чудо все пак успееш да се добереш до това „благо“, остава съмнението дали няма да те убие с камъни онази, истинската конкуренция? Защото е въпрос за хляба. А хлябът е най-главното в едно такова общество, в което още Вапцаровият Фернандес бе разбрал „че по-добре е да умреш,/ вместо да живееш скотски!“ Та, казах му аз на този мил ентусиаст, че „капиталът е помислил за всичко!“ Дали ме разбра или не, но идеята му мина и замина, и повече дума за нея не се отвори.
Не отворихме дума с него и за цената на компромиса, който „правющий синклит“ би поставил като условие. И пак опирам до Вапцаров: „Ако бъде отнетата колкото пшеничено зърно, от моята вяра. Какво ще остане от мене тогава?“ – пита поетът, а аз си мисля за ужаса, в който, не дай си Боже, „Нова Зора“ би започнала да вие редом с вълците. Дано ме пази Господ от такава съдба и дано никой не си мисли, че един Минчо Минчев може да се съгласи на цената?
Но да си дойдем на думата.
На няколко пъти през годините, затънал до кръста в неизбродната тиня на почти неразрешимите въпроси на битието на „Нова Зора“, аз си позволявах да очертая проблема за бъдещето на вестника. Неговият тираж, някога в числа, на които завиждаха много други вестници, зад които стояха банки, централи, фирми и институции, продължаваше да намалява, поради изложените по-горе и последващи причини. Вестникът се приемаше за разпространение само при условия на пълна консингнация и споменатата „география на разпространението“ беше задължителна отговорност на фирмата. И, внимание, тя се обявяваше за фирмена тайна. Тенденцията беше повече от очевидна и поради това, в началото на всяка абонаментна кампания аз, неочаквано за мнозина, се опитвах да вдигна високо летвата с надежда за 1000 целогодишни абоната, при цена от 1 лев. В различни варианти това се повтаряше и до 15-о число на всеки месец. Накрая всичко дотолкова ми досади, а сигурно и на читателите, че поради чувството на самоунижение, престанах да го напомням. Някои се досещаха и направиха не просто годишни абонаменти, а за година-две или три напред, като призоваваха в частни разговори и писма, и други да го направят. Трети потриваха ръце подобно на главния редактор на един строго секретен вестник, който дори въздишал: „Абе кога най-после ще спре „Нова Зора“. От години чакам да се случи!...“
Чашата преля, когато чух, че заради публикациите на Нинова и от Нинова, на нашите страници, един „връло праведний муж“ злословеше: „Малко са му парите на Минчо Минчев дето БСП му ги дава, затова иска и читателите да си платят“. Клеветникът изглежда и понятие си нямаше ни от „клетвите“ на „Дума“, по отношение на „Зора“, ни от истинността на клетвените слова на г-жа Нинова, че „тръгваме и ще вървим заедно на дълъг път“. Какви пари? Какви пет лева! За нискочелата ярост и отмъстителна злоба на другаря Кирил Добрев, да не говорим. Ако „Нова Зора“ има все пак приятели на „Позитано“ 20, то не са от онези, които обявяват, че има и друг способ за „удавяне“, който между тях е известен като „приятелска прегръдка“.
Някога старият комунист Борис Дирибеев, светла му памет, беше сметнал за необходимо да ми каже: „Минчо, нашата партия е направила и лоши, и много хубави неща за народа ни. Но тя има една важна и изначално отсъстваща черта в своята биография: признателността не е сред нейните добродетели. Особено към хората на идеала. Забравят ги и ги захвърлят. И си създават нови кумири.“
Какво ли би казал сега старият полковник ако можеше да прегледа съдържанието на вестника само за последните две години? И дали нямаше и той да се усъмни, че лоялността на „Нова Зора“ произтича само от т.нар. коалиционни документи? И сигурно щеше да има основание, защото във времена, в които всичко е въпрос на пари, по какъв друг начин могат да се обяснят публикации на статии за Нинова и за нейната битка с вътрешнопартийната опозиция, както и автентичните й слова от парламентарната трибуна, поместени в повече от 30 броя, при това в интегрален вид. И всичко това на фона на четири поредни акта на най-грубо изключване на „Нова Зора“ и нейните членове, от активната политическа битка в името на България.
Приключвам със сагата за действителните чувства към каузата на вестника. Зная че за мнозина ние бяхме и оставаме като рибя кост, която те, свикнали да поглъщат всичко, не могат да го направят с нас. И това ги вбесява. За други, сигурно сме хора наивни, които си мислят, че едва ли не могат да стоплят сърцето на изначалното зло, до степен, че дори и като му посочат неправдите, очакват то да се засрами. За трети сме все още необходимото доказателство, че демократичният процес в България е факт, и че се развива, щом може да съществуват издания като „Нова Зора“. Ние си знаем обаче, че ставаме все по-малко и все по-немощни в каузата на която служим.
И тъжното е, че и враговете на България го знаят.
Сега например, идват избори за президент на Републиката. Ние, в „Нова Зора“, сме изпълнени с радостното очакване, че „Генералът на надеждата“, както нарекохме навремето генерал Румен Радев, ще съумее да победи на изборите. Бяхме едни от първите, които видяхме в него качествата и на офицера, и на държавника, и на човека. И знаем, че няма по-важна задача, която да стои пред българското общество от неговото преизбиране. Същевременно четем опуси, разсъждаваме над стратегии и тактики, които все по подозрително имат една нескрита цел: разпиляването на народния вот. „Дантеленият барон“, например, Георги Марков, предлага „единствената кандидатура, която може да го бие“ – бившият президент Петър Стоянов, авторът на господстващата в политическите среди концепция за „нов цивилизационен избор“. С тази кандидатура обаче продължава реанимирането на „синята мумия СДС“, от което едва ли нещо добро може да очаква Отечеството. Никак не е случайно, че Бойко Борисов създаде нарочна коалиция ГЕРБ/СДС.
В същото време не са тайна все по-сложните отношения между Нинова и „Дондуков“ 1. ДПС също предстои да предяви цената си, а най-често тя е висока и многопосочна. А нищо чудно, ако и „предводителят“ Николай Малинов, постави кандидатурата си за президент от името на „всички, които обичат Русия!“ Алф би казал простичко: „Майтап бе, Уили!“ Но в случая и Уили знае, че сандвич с котка и домат не са просто празни мечтания на главния герой на американската ситуационна комедия „Алф“, който в битноста си на „главен русофил на България“ и навярно за неудоволствие на Владимир Владимирович, се разхожда без смисъл с неговия портрет от избори в избори!
С две думи „Зора“ е необходима. Веднъж като коректив и втори път като опора. Президентът Радев е напълно възможно да мине и без нас и без нашата помощ, но защо ли ми се струва, че въобще няма да му е лесно!
Спирам дотук. Ако някои се съмняват, че главният редактор и той „една душа носи“, ще им кажа, че не са прави, защото „Зора“ излизаше и, когато той береше душа, но диктуваше статиите си от Ковид-отделението в „Пирогов“. Днес, без предупреждение, поради съвсем основателни причини, той си дава почивка от 4 седмици и се надява, че няма да му се сърдите.
Очаквайте следващия брой, ако е решил Господ, в първия вторник на месец септември. И за да не бъдете изненадани, прибавете към „дървеното“ левче, още едно. Цената, която не е променяна от 18 години, вече ще бъде 2 лева.
Нищо на този свят не става случайно.
Както се вижда, и крушката в случая, си има опашка.
