Българският книжен пазар е презадоволен от продукция – едностранно позитивно налагаща филантропичния облик на магната Джордж Сорос и структурите, чрез които той се инкорпорира в новите демократични общества.
Това издание е пръв и засега единствен опит за неподправен портрет на тази личност – явление от световна величина, която експертите наричат мегаспекулант и предупреждават: „Политическите планове на Сорос и неговата група от финансови „глобалисти“ неизбежно ще изправят човечеството пред прага на нова световна война в близките няколко години, ако правителствата продължат да търпят действията на Сорос занапред.“
Книгата е съставена и отпечатана по спешност като реакция на внезапното и шокиращо награждаване на Сорос с престижния български орден „Стара планина“. Тя е предназначена за политиците, държавниците, учените и хората на изкуството, допуснали този акт.
Преди месец написах текст, на който поставих заглавие – „Нова Зора“ и „Войната на Мърфи“. За вестника и неговите проблеми няма да отварям дума отново. Обадиха ми се много читатели – някои развълнувани, други загрижени. На всички, които изразиха съпричастност по изложените в текста проблеми, изказвам своята благодарност. В такива случаи човек разбира, че не е сам и, че има смисъл от онова, което прави, и от „войната“, която води.
Тъкмо за „Войната на Мърфи“, или по-точно за един епизод от нея, искам да разкажа сега. Още повече, че за мнозина, както се изясни, тази метафора има нужда от пояснение. В конкретния случай тя отчита не толкова спонтанния градус в мотивите за съпротива, колкото потребността тази съпротива да бъде осъзнавана като кауза и на други, като отговорност и необходимост на обществото, нещо което, уви, рядко се случва. Иначе „Войната на Мърфи“ е култов филм от моята младост с участието на знаменития Питър О`Тул. Не възнамерявам да разказвам съдържанието на филма. Ще си позволя обаче да отбележа, доколкото броя излиза в деня на 110-годишнината на Тодор Живков и два дни преди 9-и септември, че в онези „тъмни комунистически времена“, в София и по кината на цялата страна, се въртяха най-шумните и стойностни заглавия на световното киноизкуство. Политиката на партията-държава и работата на Комисията по селекцията на филмите бе такава, че малцина бяха онези, които вярваха че има и слаби американски филми.
Погледнато още по-нашироко, като прибавим и продукцията на издателствата „Народна култура“, „Георги Бакалов“, „Христо Г. Данов“, „Профиздат“, че дори и „Български писател“, ведно с изданията на БТА – „По света“, „Паралели“, „Наука и техника за младежта“; списания като „Съвременник“, „Панорама“, „Обзор“ и други, се очертават широките координати на една държавна политика, която имаше за цел всестранна информираност на българското общество, относно процесите в литературата, културата и изкуството в света. И не е учудващо, че в областта на духа, с министри на културата като Людмила Живкова и Георги Йорданов, на образованието - Илчо Димитров, както и други, тази политика действаше в една завидна последователност и почти без закъснения и засечки, представяше най-високите постижения в съответните области на иначе заклеймявания идеологически противник.
Така например, романи като „Гепардът“ на Джузепе Томази ди Лампедуза и „Името на розата“, на Умберто Еко, първият през 60-те години, вторият – 20 години по-късно, излязоха почти едновременно в Италия и България. И не само те. Списъкът е дълъг, но не това е темата, макар че се ползвам от случая да кажа покрай нашата „война на Мърфи“ още много неща.
Триумфът на българските гласове по сцените на света и особено Международните писателски срещи, с присъствието в София на световни имена на автори като Гор Видал, Джон Ъпдайк, Уйлям Сароян, Евре Базен, Ален Боске, Джани Родари, Сергей Михалков, Евгерий Евтушенко, Андрей Вознесенски, Бела Ахмадулина и др., дискусиите и срещите им с български писатели, създаваха една неповторима атмосфера на отвореност, съпричастност и контактност на България със света. Старанията на пропагандни централи като „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“, не съумяваха да изкривят образа на отечеството ни, което наред с достиженията в науката и в икономиката, показваше на света, че върви уверено напред. Но „Много добро, не е за добро.“ – казват препатилите. И ето че човеколюбците от „Римския клуб“, посветиха специално заседание на България и нейното развитие. Както и се очакваше Биг Брадър вземаше мерки.
Днес малцина си дават сметка какво причиниха на образа и достойнството на България и на народа ни, скверните и гнусни активни и пропагандни „мероприятия“ като „българския чадър“, обвиненията в убийство на писателя Георги Марков и т.нар. българска следа в атентата срещу Папа Йоан Павел Втори. Или, да речем, хулите, относно измисления геноцид от времето на Възродителния процес.
Инерцията от мерките на Брадъра бе дотолкова чудовищна и съкрушаваща, че България, която вървеше през света с ведрата усмивка на своето днес и с непоклатимата увереност в тържеството на своето утре, буквално бе изхвърлена от коловоза на нормалността. Нещо повече, тя беше принудена, в обяснителен режим, да доказва истината на ония, които бяха измислили лъжите и клеветите, които я чернеха и сатанизираха пред лицето на света.
Катранът бе толкова горчив и отровата толкова коварна, че всичко продължи и след датата, от която Родината ни бе отправена не просто към третия, а направо към четвъртия свят. Достатъчно е да си припомним какви още сатанински щрихи бяха добавени в портрета на българина около случая с либийските деца, заразени със СПИН и последвалия процес над медицинските ни сестри в Триполи! България заплащаше скъпо и прескъпо за онези години, в които бе имала възможност да живее относително спокойно и да се развива като ново общество.
В днешни дни се хващам понякога да мисля какъв ще е довършващия удар? И откъде ще дойде той? С политически елит, рекрутиран по пътя на отрицателната селекция; с все по-видимата невъзможност за успешна концентрация на остатъчната, макар, национална енергия; с национален капитал, който няма и понятие и не иска и да чуе за отговорностите, с които го натоварва историята; сами, между челюстите на тези студенокръвни чудовища, които официално са прогласени за наши приятели и съюзници - какъв е, ще се намери ли и кой ще покаже пътя на съпротивата, за оцеляването на българския народ и неговата държавност?!
Професор Ахмет Давудоглу, преди 2-3 години оприличи България на трикрако столче, на което две от опорите – Русия и САЩ, ги няма. „Вие загубихте, казва той, единствената ви опора е Турция!“
Като гледам кадрите с бягащи от Афганистан мъже, често се питам: разрешава ли мюсюлманският кодекс на честта, мъжете - яки, здрави и прави, страхливо да напускат родината си, изоставяйки своите семейства, своите бащи и майки, съпруги и деца?! Когато споделих тези свои размисли с един близък приятел, той ми отговори кратко и категорично: „Те не бягат от война. Те отиват на война!...“
Но тази, както казваше дядо ми, е дълга. И край няма.
Отдалечих се от темата, а тя беше за „Войната на Мърфи“ - думи за лентата и за метафората, а както е тръгнало и за още много неща.
Може и претенциозно да прозвучи, но феноменът „Нова Зора“, съотнесен към условията на новото робство, е впечатляващ. Не бе постигнато малко, но не бе постигнато и много. Или поне не онова, за което работихме и на което се надявахме – мобилизационен проект за съпротива, единствената спасителна алтернатива за нацията и за държавата ни.
И все пак постигнато бе толкова, колкото, образно казано, в онези предчетнически времена на съпротивата българска, са постигнали онези глави, които са били готови да нащърбват с вратовете си безпощадното острие на ятагана или поне да уморят ръката, която го държи. Те са осъзнавали, че няма изглед да успеят, но са вярвали също, че не е без полза и съпротивата им. Това е още една илюстрация към смисъла и мотивите на „Войната на Мърфи“ в българските условия.
„Основното послание на лентата“, както навярно би се изразил покойният вече литературен критик и киноанализатор Атанас Свиленов, светла му памет, е изначалния и неотменим дълг на човека за неотстъпна съпротива срещу злото във всичките му форми. Дори когато срещу него е изправена една съвършена машина на смъртта, каквато във филма е германската подводница, с която главният герой води своите неравни сражения.
И преди да продължа нататък, нека първо уточня, че винаги са ме отблъсквали онези прозрачни напъни, чиято цел е със задна дата да произвеждат „герои“ и „геройства“. Освен това, дълбоко съм убеден, че все още не е време за спомени. По тези причини навярно все отлагах да разкажа този епизод от „Войната на Мърфи“, в който „Нова Зора“ бе образът на идеята за съпротива на злото, макар и поединично, макар и ирационално, по смисъл и поведение.
Матрицата на убогата българска действителност, не се умори за 30 години да възпроизвежда своя основен продукт - политическото слабоумие. Най-паметно бе то в студените януарски дни на 1997 г. За онези, които са забравили, ще припомня, че тогава за първи път в Източна Европа, бе приложен своеобразен подбор от онези знаменити 198 метода от „Стратегията и тактиката на освобождението“, конструирани от професор Джин Шарп, в неговия знаменит труд: „От диктатура, към демокрация“. Както се оказа по-късно, те бяха дотолкова ефективни, че нито един режим не успяваше да им устои. В наши дни може би само Батка Лукашенко, в Беларус, не загуби битката, но той имаше един особен аргумент – широкия гръб на Русия!
В България през 1997 г., методиката на проф. Шарп, макар и побългарена – успя. На 10 януари сградата на Народното събрание бе погромена; депутатите от Демократичната левица – малтретирани; тук-там имаше също насинени и напукани „демократични“ глави. Така или иначе сините талибани, които водеха протестните действия и се готвеха да вземат властта, обявиха, че „България влиза в световните новини с първото Народно въстание, в името на демокрацията!“
На 4 февруари Георги Първанов и Николай Добрев не изпълниха решението на Висшия съвет на БСП и на Парламентарната група, и върнаха мандата за ново правителство на Демократичната левица. Това свое предателство към партията си и, уви, към държавата те представиха като велика саможертва и спасение от „неминуемата гражданска война“. Всъщност обаче, те знаеха, че откриват пътя към новото робство, в което новите колонизатори, местната туземна администрация, а и те самите, нямаше да имат друга грижа, освен собственото си обогатяване, за сметка на излъгания народ, на неговите работни места, неговия хляб и собственост.
Новоизбраният президент Петър Стоянов назначи на 13 януари служебното правителство на Стефан Софиянски, което веднага пожъна и първия си успех – доларът подозрително, сякаш с някакво магическо заклинание, рязко падна и от 3000 неденоминирани лева, се закрепи на нива около 1400. На предсрочните парламентарни избори, проведени на 19 май, заслепението и политическото слабоумие осигуриха на т.нар. Обединени демократични сили, 137 депутатски места. А от 21 май начена черната си хроника Епохата на Командира. В нея синият булдозер на безхаберието, корупцията и волунтаризма, изрина в небитието 80% от индустриалните и търговски предприятия на България! На страниците на „Нова Зора“ през годините тази политика на „пълна и необратима приватизация и ликвидация“, мечта на новите колонизатори, е била осветлявана многократно.
Припомних в телеграфен стил част от добре известното, и го поставих под условния раздел: „политическо заслепение и слабоумие“, защото и тогава, както и днес, очакванията на народа ни за по-добри дни си остават все така небъдни. И макар че за разлика оттогава ръководството на БСП да се държи по-адекватно от четвъртофевруарците - Добрев и Първанов, в политическите цели и задачи на БСП все така продължават да отсъстват ония нови социални отговорности и нови национални приоритети, за политика в полза на народа, които биха осигурили и биха били разпознаваемия ориентир за едно ново начало на съпротивата, в името на утрешния, по-добър ден на България.
Такава съпротива, организирана и масова, нямаше и през оня 29 май 1997 г. Беше ден вторник, когато прочетох във в. „24 часа“, че според неназовани източници, Джордж Сорос щял да бъде в София на 1 юни - петък, и че в същия ден, в 11 ч., президентът Петър Стоянов щял му връчи най-високото българско държавно отличие, орден „Стара планина“, „за особени заслуги към България“. Съобщаваше се още, че същия ден той щял да бъде приет и от новия министър-председател Иван Костов, и че щял да се срещне и с „водещи български икономисти“, за да бъде запознат с възможностите „за бързо възстановяване и динамично развитие на страната, в новата обществено-икономическа ситуация“.
Четях и премислях съобщението, и се опитвах да вникна в смисъла на предстоящото. Нямах съмнение, че награждаването с най-високото българско отличие на Джордж Сорос, един от полевите командири на невидимата, но реално съществуваща финансова империя на злото, носи някакво по-особено послание. Всеки поход за „усвояване“ на нови територии, още от времената на древния Рим, е бил ознаменуван с триумф на завоевателя. Сорос прибавяше нова подопечна територия в короната на „Империята на желязната пета на капитала“ и в задълженията на туземните колаборационисти, мислех си че се вменява декорирането на триумфатора с възможно най-високото местно отличие. С други думи, символно се вземаше „скалпа“ на суверенната до този момент, национална държава, която съвсем не символично, преминаваше вече на дистанционно управление.
Капитулациите, предполагах, сигурно включват и други неназовани „прелести“, които изразът „особени заслуги“ трябваше да прикрие към момента, за да придаде привидно благородство на унизителното покорство на назначената туземна колониална администрация. Интуитивно усещах, че тя, заради кокала на властта, ще изпълни всичко, което се поиска от нея, и че то няма да е нито еднократно, нито безболезнено.
Нека обаче, заради моментната своя слабост, която предстои да призная споделя, най-напред че никога до този момент не съм усещал така осезателно вледеняващия дъх на бездната. И никога не съм се чувствал така съкрушен и безпомощен. Усещах как в жилите ми кръвта буквално забавя своя ход, как се сгъстява и утаява. Помня, че си поех дълбоко въздух, когато внезапно и за мен самия, от гърлото ми се откърти едно такова неистово „Нееееееееее!“, че от съседната стая на „Зора“ колежката ми Илиана Велева долетя изненадана и ужасена, и се хвана направо за гарафата с вода. Но гаси ли се лесно такъв огън!
Десетина дни по-рано Николай Хайтов ми беше върнал превода на един доклад на Института „Шилер“ в Германия, който по неведоми пътища наш читател ни беше изпратил на английски език, от... Швеция, на адреса на редакцията. „Дай ми го, каза тогава Войводата, аз имам преводач, който бързо ще свърши работата.“ Мислех че говори за съпругата си, Жени Божинова, и казах нещо неодобрително, в смисъл, че ще му трие сол на главата, задето се занимава да услужва на „онези боклуци от „Зора“. Хайтов през смях беше споделил с мен нейната, както той се изрази, „класова ненавист“, главно заради простия мой работнически произход. За мен обаче това не беше никаква тайна. Бях го усетил по интонацията й, по звуците като на скърцаща стара врата, които обгръщаха думите й, когато се случваше не той, а тя да вдигне телефона.
„Не, няма да е тя!“ - засмя се с онази неповторима Хайтовска усмивка Войводата и бързо добави любимото си уточнение: „Един Хайтов има хора навсякъде!“
Бях прочел и редактирал този покъртителен доклад, съставен с германска акуратност и изчерпателност, и така да се каже, бях предупреден и въоръжен относно прокламираните безкористност и човеколюбие на г-н Сорос и черното войнство на силите, което той предвожда и представлява. Именно целите, задачите и използваните способи за тяхното постигане, описани в доклада, бяха изтръгнали от гърлото ми онзи неочакван и за мен вик на ужас и безсилие, нещо от което и до днес се чувствам засрамен.
Освен това, при обсъждането на бюджета в края на 1995 г., за мнозина се беше оказала изненадваща личната инициатива на министър-председателя Жан Виденов, с която бе премахнато перото, според което българската държава се задължаваше да възстанови в четворен размер всеки похарчен лев от Отворено общество за целите на фондацията. Такова беше „Лукановото наследство“ и за наша радост Жан бе намерил сили да се разграничи. Но и Хайтов, и Чавдар Добрев, и Христо Малеев, все информирани хора, твърдяха че го бе направил по свое вътрешно убеждение. Кой знае? Може би и той като мен да е бил информиран от някой доклад на Института „Шилер“!
Та тогава, след първата чаша вода, която ми наля Илиана Велева, макар и на пресекулки, аз започнах да диктувам спонтанния план, възникнал в пламналата ми глава.
Първо, да преснеме на ксерокс текста на Доклада, да го предаде на Румен Воденичаров, който още до вечерта, да напише предговор към него. На нейния мълчалив и незададен въпрос, уточних: „Ще го издадем в специална книжка!“.
Второ – да потърси Милена Бойчева, която и без това помагаше при издаването на вестника и двете заедно да се заемат с корекциите на текста;
Трето, Вилис Захариев, който странираше „Нова Зора“, спешно да оформи текста на доклада в книжно тяло. И да предложи корица, и формат на книгата. И всичко това да е готово до 8 часа сутринта на следващия ден! „Аз, казвам, се заемам с печатницата!“
Изпих още една чаша с вода и поуспокоен позвъних на Савата в Перник, където се печаташе вестника. Помолих го най-настоятелно в 8.30 ч. сутринта на следващия ден, сряда, да дойде на ул. „Иван Вазов“ № 3. Пропуснах да уточня, че извън „Зора“, която приемах като обществен ангажимент, бях главен редактор и на сп. „Железопътен транспорт“. Със Савата имах неуредени плащания и начаса отидох в банката, където до стотинка ометох всичко по сметката. На другата сутрин Савата дойде, аз струпах парите пред него и взех да му обяснявам как не мога да понеса всичко което се случва. Какво съм говорил точно не помня, но Савата, интелигентен и сърцат мъж, известно време ме слушаше, после отдели половината от парите за книгата и уточни: „Другото ще е от мене! Аз на тия... мамка им!“... Опитах се да върна парите, но той добави: „Хайде, дано пък Савата поне за една лъжица катран да е спечелил!“
Към 9.30 ч., този достоен българин си замина за Перник, ведно с доклада на Института „Шилер“ и прикачения към него спешен предговор на Румен Воденичаров, всички заедно оформени в книжно тяло, готово за печат. Какво е правил, какво е струвал, как е организирал работата, не знам, но в петък, малко преди 9 часа, Савата се отропа с баничарката на печатницата в задния двор на ул. „Иван Вазов“ № 3. Прекъснах сутрешната оперативка и излязох навън. Савата не знаеше какво възнамерявам да правя по-нататък, и когато му разказах, само поклати глава и рече: „Тази ще е дебела! Готви се за рикошети!“ Прегърнахме се и той си замина. Тиражът – 1000 броя пренесохме в моята кола „Шкода S 100“, която бе дотолкова учукана и изнемощяла, че на подбив й казвахме „Националната идея“.
Дойде Илиана Велева, а с нея Милена Бойчева, светла й памет, много й идваха отръки такива завери. Носеше два луксозни плика надписани с респектиращ шрифт на IBM машина „СРОЧНА ПРАТКА“ – до г-н Петър Стоянов, президент на Република България. Другият плик бе надписан за г-жа Нери Терзиева, началник на президентската канцелария.
Напълнихме една торба с книги и с двата плика, радостни и весели поехме през градинката зад Мавзолея, към сградата на Президентството. По-точно към приемната, която тогава се помещаваше по средата на „Дондуков“ 1 и хотел „Балкан“. Влизаше се направо от тротоара.
И ето ме пред дежурния служител. „Г-н офицер – казвам – срочна пратка. За... мероприятието!“
Човекът ме погледна изпитателно, пое двата отворени плика, прегледа ги, позасмя се, очевидно доволен, че съм разпознал в него офицера, скрит зад цивилните му одежди. И съвсем по военому отговори: „Ще бъдат предадени, в срок!“ Отдадох чест на гола глава, като американски президент, той отговори зад стъклената витрина със същия жест, и аз излязох навън. Илиана и Милена ме посрещнаха с прегръдки и целувки, а Милена предложи да се отбием в ЦУМ, за да си купи рокля, искаше по този начин да запомни този паметен ден – 1 юни 1997 г. Купихме роклята, тя се премени в нея, и със смях и шеги, стигнахме до Народното събрание. Издействах им набързо пропуск и влязохме като победители в шумния Клуб на народния представител. Аз носех торбата, Милена и Илиана, раздаваха още топлата зелена книжка „Профил на мегаспекуланта Джордж Сорос“. И според принципа, „Шамар да е, аванта да е!“, торбата бързо се изпразни. И на тримата ни направи впечатление, че дори и онези народни представители, които знаехме, че мислят в нашите ценности категории, не намираха изглежда нищо ругателно в нейното заглавие. Живеехме изглежда вече в свят, в който търговците необезпокоявани ще живеят в храма, спекулата се превръщаше в добродетел, а мегаспекулант вече звучи гордо и авторитетно!
Всичко, което разказах дотук лично съм го видял и преживял.
На следващия ден – събота, 2 юни, във в. „24 часа“, прочетох продължението. Младият тогава журналист Ивайло Лаков си бе позволил да опише в няколко изречения, това което бе видял по време на награждаването. Ще го предам по памет, тъй като дълго пазех броя на „24 часа“, но през катунарските години оттогава, пък и мина много време, не успях да го намеря сега, за по-точен цитат.
И така: „малко след 11 ч. служителят от Приемната влиза в залата. Сорос е вече декориран с най-високото българско отличие – Орден „Стара планина“. Той, президентът Стоянов и гостите, току-що са позирали за протоколните снимки. Стоянов забелязва служителя, който с красноречив жест му посочва плика, който носи. Стоянов му дава знак да се приближи, поема отворения плик и изважда книжката. Известно време я гледа недоумяващо, и се опитва да си спомни дали в сценария такъв момент е бил предвиден. Сорос до него вижда на корицата собствения си портрет и доволно се усмихва. Стоянов отваря титулната страница и се хваща за челото.“ На нея стоят лъвчето на „Зора“ и надписът „Библиотека „Зора“ № 1. За него, информираният седесар, това е напълно достатъчно.
В това време Сорос протяга ръка за книжката, взема я и я предава на преводачката. Тя я разглежда и очевидно му обяснява, че това е превод на доклад на Института „Шилер“ в Германия. Сорос очевидно е информиран за дългогодишната разобличителна дейност на Института, относно неговите спекулативни удари и цели, защото усмивката изчезва от лицето му. А когато преводачката допълва, че към Доклада е написан и предговор от Румен Воденичаров, жестът на мегаспекуланта, е дотолкова невъздържан и категоричен, че няма нужда да бъде обясняван.
С две думи – акцията успя. Оказа се, че дори и за тартора на дяволите не е лесно да преглътне цяла лъжица катран. Още повече в деня на собствения му триумф!
Четях вестника и се радвах като дете. Вярвах, че честта на най-високия български орден спасена, което беше и смисълът на цялата наша, нека я нарека, „народоволческа“ операция.
Такива като Сорос обаче помнят дълго. И не прощават. Случаят с Румен Воденичаров е може би единственият в историята на Отворено общество в света, когато някой се е отказвал сам от високия трамплин за кариера, в света на глобалистите, каквато е длъжността „програмен директор“ на Фондацията. Много пъти съм разговарял с Румен за мотивите, които са го накарали да го направи. И съм бил винаги щастлив да чуя, че това е станало след като е осмислил и осъзнал целите, които този октопод си поставя за изпълнение. И на които той е трябвало да служи.
Случаят има и продължение. След около двайсетина дни по телефона, в редакцията на сп. „Железопътен транспорт“, ме потърси непознат глас. Като се увери, че разговаря с Минчо Минчев, гласът отсреща добави: „Добре ме подредихте, г-н Минчев. Уволниха ме”. На въпроса ми кой се обажда, отговори кратко: „Бившият дежурен офицер от приемната на президента!“. И затвори. Останах като гръмнат. В съзнанието ми изплуваха думите на Савата, че тази, дето съм я захванал, е дебела и че трябва да очаквам рикошети.
И те не закъсняха. След уволнения офицер, навръх рождения ми ден, бях уволнен и аз. Новоназначеният, след „синята метла“, генерален директор на БДЖ, Йордан Мирчев, бе издал заповед за моето уволнение, според всички възможни най-тежки клаузи на Трудовия кодекс. В заповедта ми не беше записано само, че съм идеен вдъхновител и ръководител на организирана престъпна група!...
Но тази, както казваше дядо ми, е още по-дълга! За втори път го споменавам, но го правя колкото да мога да се позова на авторитета и думите на един друг блестящ български патриот, попаднал може би поради недоглеждане в коридорите на властта, няколко години преди триумфа на Сорос, в нова „демократизираща се България“.
Става дума за прославения адвокат, бивш министър на вътрешните работи в правителството на Димитър Попов и конституционен съдия Христо Данов. Всички разговори с него заслужават със сигурност отделно описание, но сега ще се позова само на един, който има отношение по случая.
Запознах се с него, когато бях затънал до кръста в блатото на всевъзможни съдебни дела. Това бе особен вид репресия и никой не се съмняваше, че е заради последователната позиция на „Зора“. Как е научил това Христо Данов, така и не разбрах, но един ден в редакцията влезе непознат мъж, с открито ведро лице, който поздрави и се представи: „Адвокат Кирко Порфиров“. Изтръпнах, помислих, че идва да ми постави някакъв пореден ултиматум. Вместо това чух: „Идвам от името на адв. Христо Данов, да уведомя редакцията за решението му да поеме юридическата защита на вестника и на неговия главен редактор. - И след кратка пауза, уточни: „Безвъзмездно!“
В стаята, освен мен, беше и писателят Венцеслав Начев, който с маниера на котленски чорбаджия, и може би заради едната гордост и чест, добави: „Законът е на наша страна. Съдът ще ни оправдае!“
Кирко Порфиров се усмихна, погледна към мен и рече: „Моят приятел, г-н Данов има един готов отговор за случай като вашия: На конска задница, на женска предница и на съд, вяра да нямаш! Те винаги могат да те изненадат.“
Светла им памет и на двамата – врели и кипели в житейските неразбории, достойни български мъже! Ако днес вестникът го има, все още, то е и заради тяхната подкрепа, и заради пълната им убеденост в необходимостта на неговата кауза.
Когато след години, вече уволнен от БДЖ, след акцията по награждаването на Сорос, споделих с бай Христо опасенията си и за други „рикошети“, освен уволнението ми, той само поклати глава: „Нищо, казва, няма да ти направят, защото са гузни. Това награждаване е несъстоятелно. Указът за него е издаден постфактум! Изглежда обаче, че вече така ще я караме.“
Минаха години оттогава. Пооредяха редиците на „Зора“. В един февруарски ден през 2003 г. си отиде и Христо Данов, внук на прославения книжовник и издател Христо Г. Данов. Все си мисля обаче, че има много истина в израза: „Не остава добро ненаказано!“ Няколко години след смъртта му, гръмна аферата с процеса срещу неговия син, Веселин Данов. Следях публикациите в пресата, в които нямаше случаи да бъде пропуснато уточнението, че процесът се води срещу сина на юриста, бившия министър на вътрешните работи и конституционен съдия Христо Данов. Осъдиха го. Не познавам Веселин, но присъдата и да е имала някакво основание, все ми се струва, че е трябвало да изпълни и една друга задача: да помрачи блясъка на едно достойно име в „нашето недавно“ – името на блестящия български патриот Христо Данов. Някой някъде ще да е имал дълга и отмъстителна памет и за други негови добри дела.
Иначе Указ № 214 на президента на Република България Петър Стоянов, за награждаването на Джордж Сорос с орден „Стара Планина“, „за особени заслуги“, е издаден на 6 юни 1997 г. Цяла седмица след като орденът вече е връчен!
В сценария на събитието, разбира се, не се е предвиждал случаят с онази „лъжица катран“, този своеобразен знак на специално отличие, който Джордж Сорос получи от „Нова Зора“ в деня на своя триумф.
