Нова Зора

Събориха моето старо училище,

събориха нашето малко светилище!

Отдавна започна познатата драма.

На село деца не останаха. Няма.

И стихна школото, звънецът му млъкна –

езика му времето сякаш измъкна.

То имаше име безсмъртно – „Паисий“,

но ето че някаква местна комисия

набързо присъдата смъртна му лепна.

И моето старо училище трепна.

Внезапно изхлипва врата разкривена,

в прозорците счупени вятър изстена...

То май си припомняше, сякаш бе живо,

че сребърни звуци звънецът игриво

над селото утринно пръскаше вредом,

че всеки изпитваше трепет неведом,

когато пред прага му мълком се спреше,

че то като птица на хълма стоеше,

че беше красиво, кокетно и стройно,

че дълги години дългът си достойно

бе носило в тежките битки със мрака...

И с горда смиреност часът си зачака.

Посрещна с мълчание свойте палачи –

познаваше всичките: все повтарачи!

Довтасаха бързо с москвичи и лади –

все яки и снажни, все хубави, млади!

Събаряха, мъкнеха мъжки и сръчно.

Да беше на някого станало мъчно,

да беше им нещо поне домиляло!

Ни детството спомниха, тук отлетяло,

ни даже оная учителка стара,

която живота си тука прекара –

на две поколения взора отключи:

бащите, след тях синовете научи

четмото да сричат, да пишат и смятат...

Какво ще си спомнят, те яростно мятат

греди и дъски, керемиди и тухли.

Сред облаци прах и кашлици сухи

отекват внезапно псувни и закани –

гредата голяма кой първи да хване!

Улисани в делото, потни, зъбати,

на Ботев и Левски портретите святи

спокойно те тъпчеха с тежки чепици.

А бяха те тук до един ученици!...

И никой не чу в разправиите шумни

гласа на Паисий: „О, неразумний...“